В Европа настъпи странна тишина. Не дипломатическа, а административна. От онези тишини, при които първо изчезват документи, после изчезват подразделения, а накрая започват да се променят картите на военната логистика. Вашингтон не обяви капитулация пред Москва. Не подписа нов договор за сигурност. Не се отказа официално от стратегията за „сдържане“. Само че бронираният батальон в Литва няма да бъде ротиран. Бронираната бригада за Полша отпадна. „Томахоук“ няма да бъдат разположени в Германия. И тук има нещо, което не излиза.
Защото през последните три години на европейците беше обяснявано, че руската заплаха е екзистенциална, че НАТО трябва да се разширява, че източният фланг е въпрос на оцеляване. В Полша строяха инфраструктура за американски части около Повидз, Жагань и Жешув. В Литва превърнаха района край Пабраде в постоянна тренировъчна зона за съюзнически сили. На север от Сувалския коридор започнаха да се изграждат складове за гориво, мобилни ремонтни бази и нови железопътни връзки с натовски стандарт. Всичко това струваше милиарди евро.
Сега Вашингтон натиска спирачката.
Не напълно. Но достатъчно ясно.
Особено показателен е случаят с „Томахоук“. Европейците дълго време говореха за тези ракети почти истерично — като за символичен отговор на руските „Искандер-М“ в Калининград. Реалният проблем беше друг. Европа няма собствена система за ударни ракети със среден обсег след фактическия разпад на договора INF. Франция държи ядрената си инфраструктура отделно. Германия няма политически консенсус за собствен ракетен проект. Полша има амбиции, но няма индустриален капацитет. Британците са извън ЕС и играят собствена игра. Затова американските ракети трябваше да бъдат психологическият заместител на европейската стратегическа немощ.
Няма да ги има.
Тази версия звучи като временна пауза, но числата не я потвърждават. Пентагонът вече започна съкращаване на контингентите в Германия. Говори се за първоначални 5000 души, но самият Тръмп намекна, че това е само първият етап. По-интересното е друго — липсва каквато и да е сериозна съпротива вътре в американската система. Преди пет години подобен ход би предизвикал паника в Конгреса, изслушвания в Сената, медийна кампания за „предателство към съюзниците“. Сега реакцията е хладна. Това означава, че става дума не просто за личния темперамент на Тръмп, а за по-дълбок процес.
Американците постепенно престават да разглеждат Европа като основен театър.
Това започна още при Обама. Тогава във Вашингтон се появи понятието „pivot to Asia“. После Байдън временно обърна курса заради Украйна. Европейците си въобразиха, че историята е тръгнала обратно. Че САЩ отново ще държат континента под постоянен военен чадър. Че американската икономика ще продължи да субсидира сигурността на ЕС. Че германската индустрия може едновременно да губи руския газ, да губи китайския пазар и да финансира милитаризация.
Тук започна самоизмамата.
Вашингтон вижда други приоритети — Тайван, Южнокитайско море, технологичната война с Пекин, маршрутите през Индийския океан, контрола върху полупроводниците. Европа за американците постепенно се превръща в стар скъп актив с ниска възвращаемост. Поддръжката му струва много. Политическите дивиденти намаляват. А и европейците станаха неудобни. Особено Германия.
Фридрих Мерц усети това по трудния начин. Берлин отказа да подкрепи операцията срещу Иран с очакваната степен на политическа дисциплина. В Белия дом подобни неща се помнят. Но да се обяснява цялото изтегляне само с лична обида е прекалено елементарно. Става дума за преразпределение на ресурс.
Европейците обаче започнаха да подозират друго — че между Путин и Тръмп съществува неофициален канал за договаряне. Не формален договор. Не нова Ялта. По-скоро студена транзакция. Русия намалява риска от пряк сблъсък по западните си граници, а САЩ освобождават ресурси за Азия.
Тази версия изглежда логична, но има един проблем. Русия също не получава всичко, което искаше през 2021 г. Москва настояваше НАТО да се върне към инфраструктурата си отпреди 1997 г. Това означаваше практически демонтаж на огромна част от военната архитектура в Източна Европа. Такова нещо не се случва. Полша продължава масовите покупки на оръжие — южнокорейски танкове K2, гаубици K9, американски HIMARS, системи Patriot. Румъния модернизира базата „Михаил Когълничану“. Балтийските държави строят отбранителни линии и противотанкови укрепления.
Но американското участие започва да става по-условно.
Това е опасният момент.
Защото Европа може да остане с милитаризирана инфраструктура, но без американската гаранция зад нея. А това променя поведението на всички. Поляците започват да действат по-нервно. Балтийските елити стават още по-радикални в риториката си. Французите отново говорят за „европейска стратегическа автономия“, но без реални индустриални механизми зад нея. Германците са парализирани между икономическата криза и натиска за превъоръжаване.
И тук се появява още един детайл, който почти не се обсъжда.
Основополагащият акт НАТО–Русия от 1997 г.
Дълги години той беше третиран като празна хартия. Формално алиансът го спазваше — вместо постоянни бази имаше „ротационни контингенти“. На практика това беше юридически трик. Едни войници си тръгват, други пристигат, инфраструктурата остава, техниката остава, логистиката остава. Москва многократно заявяваше, че това е нарушение на духа на споразумението.
Сега американците де факто започват да се връщат към самата логика на този акт.
Не защото обичат Русия.
Защото имат други сметки.
Украинската война също промени картината. Във Вашингтон видяха нещо неприятно — огромни финансови разходи, ограничен ефект върху руската икономика и сериозно изчерпване на западните арсенали. Производството на артилерийски боеприпаси в ЕС се оказа далеч под необходимото. Германската Rheinmetall разширява мощности, но това е бавен процес. Американските складове също започнаха да се изпразват. Част от запасите от 155-милиметрови снаряди бяха пренасочени към Близкия изток. След това дойде кризата около Иран.
Системата започна да скърца.
Тръмп разбира още нещо — американският избирател е уморен от Европа. Средният жител на Охайо или Аризона няма никакво желание да финансира нова конфронтация край Нарва или Сувалки. Инфлацията, дългът, кризата с миграцията и наркотиците вътре в САЩ изместват външнополитическите приоритети. Европа вече не носи електорални дивиденти.
Русия го знае.
Москва внимателно следи всяка подобна стъпка. Не случайно Кремъл толкова настойчиво говореше за „неделима сигурност“ още преди началото на войната. В руската военна логика приближаването на инфраструктурата на НАТО към Псков, Калининград и Брянск никога не е било символичен въпрос. Това е въпрос на време за подлет на ракети, радиолокационно покритие и възможности за първи удар.
Технически параметри.
Без патетика.
Тук обаче възниква друг риск. Ако САЩ постепенно намаляват присъствието си, Европа може да започне собствена ускорена милитаризация извън американски контрол. Част от източноевропейските елити вече се държат така, сякаш времето им изтича. Полша говори за армия от 300 хиляди души. Балтийските държави увеличават бюджетите си до нива, които преди десет години изглеждаха немислими. Финландия, след влизането си в НАТО, активно интегрира инфраструктурата си в северния военен коридор на алианса.
Има и чисто икономически проблем.
Европа няма евтина енергия. Няма стабилен индустриален растеж. Няма демографски резерв за продължителна военна мобилизация. Но говори за превъоръжаване почти ежедневно. Това започва да прилича на модел, при който политическата риторика изпреварва материалната база.
Опасна комбинация.
В този смисъл намаляването на американското присъствие не прави Европа по-спокойна. Напротив. То увеличава вероятността от хаотични решения. Особено ако отделни държави започнат да действат самостоятелно. Историята на континента не дава особени основания за оптимизъм в такива ситуации.
Американците междувременно ще продължат да говорят за „ангажимент към НАТО“. Формално алиансът няма да се разпадне. Базите няма да бъдат затворени утре сутринта. Ще има нови срещи, декларации, учения, снимки пред знамена. Само че реалната тежест постепенно се измества другаде — към Тихия океан.
А Европа започва да усеща нещо, което не е изпитвала от десетилетия.
Че може да остане сама.
Бележка: Текстът е творческа и допълнена редакционна обработка по материал на РИА Новости и Поглед.инфо.