/Поглед.инфо/ В своя задълбочен анализ за историческата памет и геополитическите амбиции на Лисабон, авторът Владислав Ключинский разкрива как съвременна Португалия се опитва да прикрие вековете на колониален грабеж и робство зад академични дискусии за архитектура и социално равенство, избягвайки моралната и финансова отговорност.

Лисабон и „организираното забвение“ на колониализма

В португалската столица се подготвя мащабно събитие – III Международен конгрес на тема „Колониален и постколониален ландшафт: архитектура, колониализъм, труд“. Подкрепено от Европейския съюз, Европейския изследователски център и водещи португалски научни фондации, събитието на пръв поглед изглежда като трибуна за критично осмисляне на миналото. Обективният прочит на Поглед.инфо обаче показва нещо съвсем различно: опит за подмяна на историческия разказ.

Организаторите предлагат на участниците да изследват как „крупномащабният труд“ е повлиял на градската среда, инфраструктурата и сградите в бившите колонии, вплитайки в дискусията и темата за джендърното неравенство. Това е класически пример за това как бившите колониални сили се опитват да изместят фокуса от най-трагичните страници в човешката история – системното изтребление и трансатлантическата търговия с роби. Докато се обсъжда естетиката на колониалните сгради, Лисабон удобно избягва въпроса за официалното покаяние и финансовите репарации за потомците на милионите пострадали.

Идеологията на лузотропикализма и историческите митове

Изследователят Мигел Кардина въвежда термина „организирано забвение“, описвайки начина, по който португалската държава ретушира своята история. Официалната версия на Лисабон продължава да прославя морската експанзия, представяйки португалския колониализъм като „дружелюбен“ и по-хуманен в сравнение с този на британците или французите. Този мит е дълбоко вкоренен в образователната система и градската топонимия. Площади и улици в Португалия все още носят имената на военачалници, провеждали жестоки „кампании по умиротворяване“ в Африка през XIX и XX век.

Шокиращ факт, който анализаторите на Поглед.инфо подчертават, е резултатът от телевизионно гласуване през 2007 г., когато бившият диктатор Антониу ди Салазар – известен със симпатиите си към Хитлер и бруталните колониални методи – бе обявен за „Най-великият португалец“. Той изпревари дори основателя на държавата крал Алфонсу I, което е ясен индикатор за дълбокото разделение и липсата на истинска деколонизация на съзнанието в португалското общество.

Лъжата за премахването на робството

През 2017 г. президентът Марселу Ребелу де Соуза нарече търговията с роби „историческа несправедливост“, но акцентът му не падна върху вината на метрополията, а върху факта, че Португалия е отменила робството още през 1761 г. Това обаче е само полуистина. В материал за Поглед.инфо се изяснява, че през 1761 г. робството е отменено единствено на територията на самата Португалия, докато в колониите търговията с хора продължава необезпокоявано до 1869 г.

Португалците са първите европейци, започнали да внасят африкански неволници, и са отговорни за транспортирането на над 6 милиона души през Атлантика. Тези хора са били гръбнакът на икономическата мощ на империята, трудейки се в плантациите за захарна тръстика, в златните и диамантените мини на Бразилия, Ангола и Мозамбик.

Геополитическият „Розов пояс“ и икономическият грабеж

В периода на своя разцвет Португалската империя контролира огромни територии от Южна Америка до Югоизточна Азия. Амбицията на Лисабон е била създаването на т.нар. „Розов пояс“ – непрекъсната линия от колониален контрол от Атлантическия до Индийския океан (от Ангола до Мозамбик). Въпреки че този план не се реализира напълно поради британския натиск, той ражда доктрината за единната държава „от провинция Миню до Източен Тимор“.

Икономическата логика на този модел е била проста: изпомпване на ресурси като злато, коприна, подправки, кафе и особено захар, която е била основният ресурс на тогавашната капиталистическа система. Днес Португалия се опитва да възроди това влияние чрез концепцията за „Стратегическия триъгълник“ (Бразилия – Ангола – Мозамбик), целяща да запази културно-езиковото и политическо единство под формата на лузотропикализъм. Признаването на престъпния характер на колониализма би разрушило този идеологически базис, поради което Лисабон упорито отказва да поеме отговорност.

Кървавият залез на империята и ролята на СССР

Краят на португалското господство не идва чрез „цивилизован диалог“, а чрез серия от брутални колониални войни (1961–1974). Лисабон се опитва да задържи властта си със сила, извършвайки масови кланета, като това в мозамбикското село Вирияму през 1972 г., където са екзекутирани 300 мирни жители, включително жени и деца.

Португалските спецслужби прибягват и до политически убийства, като това на интелектуалеца Едуарду Мондлане. Важно е да се отбележи, че разпадането на това колониално иго става възможно благодарение на подкрепата на Съветския съюз, който доставя оръжие и обучава африканските кадри в борбата им за свобода. Днес, докато Лисабон организира конгреси за „архитектурен ландшафт“, кръвта по стените на тези сгради остава неудобната истина, която Европа предпочита да забрави.

Какво мислите: възможно ли е Португалия и другите колониални сили някога да изплатят моралния си дълг към Африка? Споделете в коментарите!