/Поглед.инфо/ Кой спечели и загуби в Сирия? И има ли печеливши и губещи сред външните играчи?
Внезапното падане на Башар Асад слага край на повече от 60-годишното управление в Сирия на партията Баас - арабски социалисти, привърженици на арабското единство. Принадлежността на семейство Асад към алауитите (национално и религиозно малцинство в преобладаващо сунитска страна) не беше такова изключение - по едно време в републиката имаше дори кюрдски президенти.
Сирия като цяло е многонационална и многорелигиозна държава, чиито граници са установени след разпадането на Османската империя, тоест преди сто години. Създадена от британците и французите, но истинската независимост датира от малко под 80 години (френските войски се изтеглят през 1946 г.).
Границите на Сирия, както и на останалите държави в региона, са произволни: бившите провинции на Турската империя са разпределени въз основа на интересите и влиянието на колониалните сили. Така се образуват Ирак, Ливан, Сирия и арабските държави от Персийския залив.
В същото време върху земите на Палестина е създадена еврейската държава - и оттогава регионът се е превърнал в кървава, незарастваща рана. Сега тази рана е отворена на няколко места едновременно и то по начин, който не се е случвал през целия следосмански период. Сътресенията от последните две десетилетия бяха само подготовка за кулминацията, която се случва пред очите ни.
От американската инвазия през 2003 г. няма обединен Ирак - автономия за кюрдите на север, постоянно напрежение между шиити и сунити. Ливан е рухнал и парализиран, а все още незавършената израелска инвазия изостря проблемите.
След падането на Асад, Сирия, която е в състояние на фрагментация от 2011 г., се оказва на кръстопът - изправена пред маса от възможности: от събиране до окончателен крах. И всичко това на фона на безпрецедентната кървава операция на Израел в Газа – почти открит геноцид над палестинците – и полицейския терор на Западния бряг.
Нетаняху също се възползва от сътресенията в Сирия, като окупира буферна зона източно от Голанските възвишения, превзети от Сирия преди половин век, и атакува /превзе/ военни съоръжения и складове на сирийската армия.
Сегашната ситуация е много по-опасна от всяка ситуация по време на Студената война: тогава САЩ и СССР все още имаха сериозно влияние върху своите съюзници в региона, а самите тези държави бяха единни и силни. Сега всичко се разпадна, но не бива да виждате нечии злонамерени намерения в това.
По-скоро всичко, което се случва, е следствие от множеството натрупани грешки и престъпления на външни играчи през последните сто години, но особено след американската атака срещу Ирак през 2003 г.
Обединен Ирак беше най-важният елемент от целия Близък изток - безсмисленото (и изгодно само за Израел) унищожаване на държавата даде старт на процесите на хаос и дезинтеграция в региона. Това стана една от най-важните причини за „Арабската пролет“, началото на гражданската война в Сирия и появата на ИДИЛ („Ислямския халифат“).
Преди десет години пълният колапс на Сирия беше спрян, но част от страната все още остана извън контрола на Асад: кюрдите (с американско военно присъствие), протурските райони на север и ислямистите в Идлиб. Сега на власт в Дамаск дойдоха ислямистите, които навремето се отделиха от победената ИДИЛ.
Очевидно те не са в настроение за силово потискане на кюрдите, разправа с алауити и като цяло не искат да разчистват сметки с губещите и ако това се случи, тогава ще има шанс да се събере Сирия във формата на федерация. Но по пътя към тази опция има не само разногласия между различни региони, фракции, племена и сили в рамките на сирийското общество, но и интересите на външни играчи.
Ще успеят ли да преодолеят изкушението да се обявят за победител? Сега на Запад има силни гласове на триумф, че Иран и Русия са загубили и дори че това „историческо поражение“ трябва да се превърне в допълнителен стимул за увеличаване на подкрепата за Украйна в борбата срещу Русия, която „пропусна удар“.
И би било хубаво подобни изявления да се правят просто като част от пропагандна война, но някои западни елити просто започват да вярват в това. Влиянието на Европа и дори на САЩ върху случващото се в Сирия обаче не е толкова голямо – много повече сега зависи от Турция.
Засега Анкара се държи под контрол, тоест разбира неяснотата и многовариантността на случващото се и действа внимателно. Удовлетворението от падането на Асад по никакъв начин не прикрива опасенията за възможността за формиране на независим Кюрдистан и всяко ново ислямистко правителство в Дамаск, след като малко се засили, ще насочи вниманието си към северните райони на страната, контролирани от про -турските групировки.
По принцип в Дамаск не може да има протурски режим, но доколко той ще бъде приятелски настроен към Турция зависи от поведението на Ердоган и способността му да обуздае съществуващите експанзионистични амбиции.
Всъщност, въз основа на регионални и глобални сценарии (а не само на двустранни отношения), Турция дори не се интересува от изместването на нашите военни бази от Сирия - точно както не е в интерес на двамата Мохамед, саудитския принц и президента на Емирството.
Силното присъствие на Русия в региона обслужва интересите на монархиите от Персийския залив, които отдавна избягват да залагат на американците (и на Запада като цяло). Ясно е, че Западът ще се опита да разиграе „руската карта“ в играта с новите управници на Сирия - например премахване на санкциите в замяна на отказа от базите, но тук сирийските лидери могат в отговор да разиграят „многовекторната карта“, тоест тяхната зависимост от монархиите в Персийския залив.
Във всеки случай Русия ще остане важен играч в региона, но самият регион е на прага на мащабна трансформация. Ако Сирия не може да бъде събрана отново (или поне да се предотврати пълното й разпадане), тогава нейната ликвидация може да предизвика преначертаване на границите на целия регион: в крайна сметка Сирия е истинският базов камък на Близкия изток. Издърпайте го и всичко ще се срути.
Превод: ЕС