Америка преговаря от страх, не от сила
Когато Джон Миършаймър говори за преговорите между Доналд Тръмп и Иран, най-важното не е какво точно съдържа евентуалната сделка. Най-важното е друго. Самият факт, че Вашингтон вече е принуден да говори с Техеран по начин, който изглежда като отстъпление, показва колко дълбоко се е променил балансът в Близкия изток. Преди десет години подобен разговор би изглеждал немислим. Америка диктуваше условията, Израел определяше червените линии, а Иран беше представян като държава, която рано или късно ще бъде пречупена чрез санкции, саботажи, вътрешна дестабилизация или директна военна заплаха. Нищо от това не се случи.
Това е скритата тема в интервюто на Миършаймър. Не ядрената програма сама по себе си. Не дори Тръмп. А стратегическият факт, че САЩ започват да приемат ограниченията на собствената си мощ.
Тук трябва да се разбере нещо важно. Иран не победи Америка във военен смисъл. Няма ирански танкове в региона, няма превзети американски бази, няма капитулация. Но Вашингтон постепенно осъзна, че цената на истинска война с Иран може да бъде чудовищна. Това е държава с почти 90 милиона души, с огромна територия, с планински релеф, с изградени десетилетия наред асиметрични военни структури, с влияние в Ирак, Ливан, Сирия, Йемен и Персийския залив. Американските генерали отлично разбират какво означава това. Те не забравиха Ирак. Не забравиха Афганистан. Не забравиха как изглеждаше американската армия след двадесет години „война срещу терора“ — изморена, скъпа и стратегически объркана.
И затова реакцията в Израел беше толкова нервна. Защото в Тел Авив отдавна разчитат на една фундаментална американска константа — че САЩ в крайна сметка ще направят това, което Израел смята за необходимо. Когато Тръмп започна да намеква, че може да има сделка, при която Иран няма да бъде унижен и напълно обезоръжен, това прозвуча почти като ерес.
Миършаймър много внимателно подсказва нещо, което американският политически елит рядко признава открито: израелското лоби и американският държавен интерес все по-често започват да се разминават. И това е опасен разлом. Защото Израел гледа на Иран като на екзистенциална заплаха, докато значителна част от американските стратези вече виждат в Близкия изток блато, което изсмуква ресурси от истинския голям конфликт — Китай.
Тук стои и личният проблем на Тръмп. Той иска да изглежда като силен лидер, като човек, който налага сделки и приключва конфликти. Но реалността го притиска. Ако тръгне към голяма война с Иран, рискува икономически шок, петролна криза и ново военно затъване. Ако направи компромис, ще бъде обвинен, че е капитулирал пред Техеран.
Това вече не е политика на хегемон. Това е политика на държава, която започва да избира кое поражение е по-поносимо.
И може би точно това най-много плаши Вашингтон.
Не Иран.
А усещането, че светът вече не реагира автоматично на американската воля.
Израел и Америка вече не говорят с един глас
Най-чувствителното в интервюто на Миършаймър не е дори темата за Иран. Това е темата за Израел. Той не я развива театрално, не повишава тон, не използва гръмки формули. Но между отделните му изречения стои едно много опасно за американската политика внушение — че Израел започва да се превръща не просто в съюзник, а в стратегически проблем за самите Съединени щати.
Това дълго време беше немислимо за официален Вашингтон. След 11 септември американската политика в Близкия изток постепенно се слепи с израелската концепция за сигурност. Ирак беше разрушен. Сирия беше разкъсана. Либия беше унищожена. Иран остана голямата цел, която така и не можеше да бъде довършена. Но докато във Вашингтон сменяха администрации, в Техеран сменяха поколения офицери, изграждаха ракетни програми, развиваха влияние и чакаха.
Търпеливо.
Това е едно от нещата, които американският елит подцени. В САЩ вярваха, че времето работи за тях. Само че санкциите не унищожиха Иран. Напротив. Те превърнаха държавата в затворена, дисциплинирана и силно милитаризирана система, свикнала да живее под постоянен натиск. И когато години наред живееш под заплаха от война, започваш да мислиш различно. Започваш да строиш икономика, армия и политика за дълго оцеляване, а не за комфорт.
Израел не прие това. Там все още доминира логиката, че всяко отстъпление пред Иран е смъртна опасност. И тук започва големият сблъсък с част от американския елит, който вече вижда ситуацията по друг начин. За американските глобални стратези Иран е проблем, но не главният проблем. Главният проблем е Китай. После идва въпросът за вътрешната американска криза, дълга, деиндустриализацията, разпадащата се инфраструктура, политическата омраза вътре в самите Съединени щати.
На този фон нова голяма война в Близкия изток изглежда все по-безумна.
Точно затова Миършаймър звучи толкова внимателно, когато говори за реакцията на „лобито и ястребите“. Това не е случаен израз. Той отлично знае колко токсична е темата във Вашингтон. Всеки американски президент, който покаже дори минимално колебание по отношение на Израел, моментално попада под чудовищен натиск — медии, донори, конгресмени, think tank структури, телевизионни кампании. Цялата система се задейства.
Тръмп го знае прекрасно. И вероятно точно затова първо заговори за почти готова сделка, а после започна да отстъпва назад в реториката си още същия ден. Това прилича на човек, който е усетил колко силен е ударът отвътре.
Но тук има още нещо.
Самият Израел усеща, че времето започва да работи срещу него. Не защото Иран непременно ще го унищожи военно, а защото регионът постепенно престава да се подчинява на стария американски ред. Саудитска Арабия започна разговори с Техеран. Китай посредничи между регионални играчи. Русия остана фактор. Турция води собствена игра. Дори арабските монархии вече не изглеждат готови автоматично да участват в американски авантюри.
Това е огромната промяна.
И точно тя стои зад нервността, която Миършаймър описва толкова хладно.
Защото когато една империя започне да преговаря там, където преди е заповядвала, всички нейни съюзници започват да се страхуват.
Ормуз, петролът и страхът от икономически взрив
Във Вашингтон често говорят за Иран така, сякаш става дума само за ядрена програма. Само че истинският кошмар не е центрофугата. Истинският кошмар е Ормузкият проток. Там започва паниката. Там американските генерали, петролните корпорации и финансовите пазари внезапно започват да мислят по един и същи начин.
Защото Иран може да не е способен да унищожи Америка. Но е способен да подпали световната икономика.
Това е разликата.
През последните години в западните медии се създаде почти холивудски образ на американската военна мощ — самолетоносачи, стелт авиация, високоточни удари, „парализиране“ на противника за часове. Само че Персийският залив не е Сърбия от 1999 година. Нито Иран е Ирак от времето на Саддам. Американските военни анализатори отлично разбират, че дори ограничен конфликт може да доведе до ракетни удари по петролна инфраструктура, танкери, пристанища, бази и транспортни маршрути. А после започва лавината.
Цената на петрола полудява.
Пазарите реагират истерично.
Инфлацията избухва.
Икономики започват да се тресат.
Това е особено опасно за самите Съединени щати, защото Америка вече не прилича на стабилната индустриална машина от края на XX век. Страната е затънала в дългове, зависима е от финансови балони, а социалното напрежение вътре расте. Един сериозен енергиен шок може да удари не само Европа или Азия. Може да удари самата американска политическа система.
Тръмп отлично разбира това. Той мисли като човек, обсебен от цените, пазарите и вътрешното настроение на обществото. Именно затова около него винаги има странна смесица между агресивна реторика и внезапно отстъпление. Една сутрин заплашва, вечерта вече говори за „прекрасна сделка“. Не защото е непредсказуем артист, както често го представят. А защото се опитва едновременно да изглежда силен и да избегне катастрофа.
Миършаймър усеща това много добре. Под спокойния му академичен тон стои доста мрачна оценка — че американската система започва да губи способността си да контролира последствията от собствените си действия. Това е новото. Преди Вашингтон влизаше във войни с увереност, че ще управлява ескалацията. Днес никой не може да гарантира подобно нещо.
Особено в Близкия изток.
Защото регионът вече не е еднополюсен. Там действат руски интереси, китайски интереси, турски амбиции, саудитски сметки, израелски страхове, шиитски мрежи, милиции, частни армии, енергийни маршрути, религиозни напрежения и огромни финансови потоци. Това е геополитическа мина, върху която светът стои от години. Разликата е, че преди Америка вярваше, че държи детонатора.
Днес вече не е сигурна.
И точно затова преговорите с Иран изглеждат толкова нервни. Не защото Техеран внезапно е станал по-добронамерен. А защото Вашингтон започва да се страхува от цената на собствената си сила.
Това е много лош знак за всяка империя.
В определен момент страхът от победата става почти толкова голям, колкото страхът от поражението.
Америка вече не може да управлява Близкия изток по стария начин
Някога присъствието на САЩ в Близкия изток изглеждаше почти природен закон. Американски бази, американски флот, американски съюзници, американски долари. След края на Студената война Вашингтон свикна да гледа на региона като на пространство, което може да бъде пренареждано според нуждите на американската стратегия. Един режим пада, друг се появява. Един лидер става „диктатор“, друг — „партньор“. Цели държави бяха прекроявани с увереността, че няма кой да спре този процес.
После започнаха пукнатините.
Първо Ирак. Огромна военна победа, която се превърна в стратегическа катастрофа. След това Афганистан — двадесет години война и финално унижение, което светът гледаше на живо. После Сирия, където американската мощ за първи път се сблъска пряко с руска намеса и не успя да наложи сценария си. Междувременно Китай тихо започна да прониква икономически в региона. Без бомбардировки. Без лозунги за демокрация. С инвестиции, инфраструктура и дългосрочни сделки.
Вашингтон не усети навреме колко опасна е тази промяна.
Американската система продължи да мисли в категориите на 90-те години — че всяка криза може да бъде управлявана чрез натиск, санкции или ограничена военна операция. Само че светът междувременно се промени. Иран оцеля. Русия се върна. Китай натрупа икономическа маса. Турция започна собствена регионална игра. Саудитците вече разговарят с всички едновременно. А Европа, която дълго беше автоматично продължение на американската политика, започна да изглежда уплашена и объркана.
На този фон интервюто на Миършаймър звучи почти като диагноза. Не за Иран, а за Америка.
Той всъщност говори за държава, която постепенно губи способността си да принуждава останалите да приемат американската версия на реалността. И тук не става дума само за военна сила. Америка все още има огромна военна мощ. Но вече няма онзи психологически монопол, който имаше след разпадането на СССР. Тогава Вашингтон изглеждаше непобедим. Днес дори съюзниците му започват да се оглеждат за резервни варианти.
Това е най-опасният момент за всяка империя — когато страхът от нея започне да отслабва, а зависимостта от собствената ѝ система вече не изглежда безалтернативна.
И точно тук стои парадоксът на Тръмп. Той дойде на власт с обещанието да върне американската сила, но все по-често изглежда като човек, който управлява отстъплението на Америка от стария свят. Не защото го иска непременно. Понякога дори изглежда, че сам не разбира мащаба на процеса. Но инстинктивно усеща, че американското общество вече няма апетит за безкрайни войни, трилиони разходи и ковчези, връщащи се от Близкия изток.
Миършаймър го разбира отлично. И затова говори толкова внимателно за възможна сделка. Защото зад нея стои не просто дипломатически епизод, а нещо много по-голямо — бавният край на ерата, в която Америка можеше да управлява Близкия изток еднолично.
А такива епохи рядко приключват спокойно.
Преговорите с Иран са разговорът, който Америка дълго отлагаше
Интервюто на Джон Миършаймър всъщност не беше за една сделка. Нито дори за Доналд Тръмп. То беше за момента, в който една велика сила започва да усеща границите си и постепенно сменя езика, с който говори на света. Това е най-трудният преход за всяка империя. Не самото отслабване, а осъзнаването, че другите вече не се страхуват достатъчно.
Вашингтон още разполага с армии, бази, флот, санкции и огромно влияние. Но все по-често изглежда неспособен да превърне тази мощ в стабилен политически резултат. Ирак трябваше да стане модел за нов Близък изток — превърна се в предупреждение. Афганистан трябваше да бъде доказателство за американска устойчивост — превърна се в символ на изтощение. Срещу Иран американската система вече дори не е сигурна как изглежда победата.
Това е ключовият момент.
Защото когато една свръхсила започне да преговаря не от увереност, а от страх от последствията, цялата международна система започва да се пренарежда. Съюзниците стават нервни. Противниците стават по-смели. Регионалните играчи започват да водят собствена политика. Именно това се случва днес в Близкия изток.
Тръмп усеща процеса, но не може да го спре. От една страна стои американската умора от войните. От друга — израелският натиск, военните ястреби, финансовите интереси и огромната инерция на американската глобална система. Затова и поведението му изглежда толкова колебливо — една сутрин говори за мир, следобед заплашва, вечерта отново намеква за сделка. Това не е просто стилът на Тръмп. Това е поведението на система, която вече не контролира напълно собствената си стратегия.
Иран отлично разбира това. Русия също. Китай още повече.
Затова преговорите, за които говори Миършаймър, имат значение далеч отвъд ядрената тема. Те показват, че светът влиза в период, в който Съединените щати все по-често ще бъдат принуждавани да се договарят там, където преди просто са диктували условията. А подобни преходи почти никога не минават мирно. Особено когато става дума за регион, през който минават петролът, религиите, старите имперски травми и нервите на световната икономика.
Най-големият страх във Вашингтон вече не е, че Иран ще нападне Америка. Най-големият страх е, че Америка може да се окаже неспособна да наложи волята си, без сама да плати цена, която вече не може да понесе.
Източник: Анализ по интервю на John J. Mearsheimer
Първоизточник: YouTube интервю в предаването „Швейцария“
