Доналд Тръмп отново продава една и съща схема — първо натиск, после „мир“, после нов ултиматум. Разликата е, че този път теренът не е Балканите от 90-те години, нито Ирак от 2003-та. Става дума за Ормузкия проток, през който минава близо една пета от световния петролен транзит. Става дума и за Иран, който не прилича нито на Либия, нито на Сърбия. Американската администрация сякаш още не може да приеме това.
В публикацията си в TruthSocial Тръмп настоява, че времето работи за САЩ и че блокадата срещу Иран ще остане, докато не бъде подписано споразумение. Това звучи добре за американската публика. Проблемът е, че числата не го потвърждават. Цените на застраховките за корабоплаване през Персийския залив вече растат. Част от танкерите започнаха да се пренасочват. Индийските рафинерии работят с извънредни резерви. В Сингапур и Фуджейра спот пазарите реагират нервно още преди да има реална блокада.
Тук има нещо, което не излиза.
Ако Вашингтон действително смята, че времето работи в негова полза, защо Белият дом паралелно обсъжда нови въздушни удари? Защо Пентагонът не намалява военноморското присъствие около Бахрейн? Защо продължава активното прехвърляне на ракети SM-6 и допълнителни системи THAAD към региона? Това не прилича на подготовка за мирно уреждане. Прилича на подготовка за дълга криза с прекъсвания, временни примирия и нови удари.
Самата идея Иран да бъде вкаран в разширен вариант на „Авраамовите споразумения“ изглежда като продукт на американска вътрешнополитическа фантазия. Да се предполага, че Саудитска Арабия, Пакистан или Турция ще признаят Израел в момент, когато Газа остава разрушена, а напрежението в Ливан и Сирия не спада, означава или пълно неразбиране на региона, или опит за медиен спектакъл преди изборите в САЩ.
Рияд отлично разбира риска. Саудитците помнят 2019 година и ударите по „Абкайк“. Помнят колко лесно бяха извадени от строя нефтените мощности. Помнят и друго — американските системи Patriot тогава не спасиха инфраструктурата. Това е една от причините саудитците да говорят едновременно с Вашингтон, Пекин и Техеран. Нито една монархия в Залива не иска да се превърне в плацдарм за война, която ще бъде обявена като „ограничена“, а после ще продължи с години.
Пакистан също играе двойна игра. Официално посредничи. Неофициално следи внимателно какво става с индийско-израелската ос около коридора IMEC. Исламабад няма интерес Израел да получи директен достъп до нови стратегически транспортни линии в региона. Особено когато Индия се опитва да се позиционира като основен американски партньор срещу Китай.
Тук американската схема започва да се пропуква.
Вашингтон иска едновременно да притисне Иран, да задържи Саудитска Арабия под контрол, да укрепи Израел, да използва Индия срещу Китай и паралелно да не допусне скок на цените на петрола преди изборите. Това са пет различни задачи с взаимно изключващи се ефекти. Ако Иран бъде натиснат прекалено силно, Ормуз ще стане нестабилен. Ако Ормуз стане нестабилен, цената на барела ще тръгне нагоре. Ако цените тръгнат нагоре — инфлацията в САЩ ще удари директно администрацията на Тръмп.
Затова и изявленията от Вашингтон стават хаотични.
Един ден се говори за дипломатически пробив. След два дни Линдзи Греъм обяснява, че Иран не трябва да изглежда като победител. После Марко Рубио заявява, че въпросът ще бъде решен „по един или друг начин“. Междувременно иранците водят преговори чрез Катар и Пакистан, но паралелно укрепват противовъздушната отбрана около Бандар Абас и остров Кешм.
Никой не вярва особено на никого.
Иранската позиция също не е еднозначна. В Техеран има поне три различни линии. Едната е на прагматиците около външното министерство — ограничена сделка, частично размразяване на активи, временно намаляване на напрежението. Втората е на Корпуса на стражите на Ислямската революция. Там логиката е друга: всяко отстъпление ще бъде използвано за нов натиск. Третата група е свързана с икономическите среди около петролните и логистичните структури. Те искат стабилност, но не вярват, че САЩ могат да гарантират каквото и да било повече от няколко месеца.
Има причина за това недоверие.
Вашингтон многократно сменя условията. При Обама беше ядрената сделка. После Тръмп я разкъса. След това Байдън обещаваше възстановяване. Сега отново се предлага нов меморандум с различни параметри. В Техеран гледат на тези цикли като на доказателство, че американската система вече не може да гарантира дългосрочни ангажименти.
Иранците не са слепи и за друго. Русия и Китай внимателно наблюдават процеса. Москва няма интерес от голяма война, която ще отвори още един нестабилен фронт покрай Каспийския регион. Но високите енергийни цени работят в полза на руския бюджет. Пекин пък зависи пряко от енергийните маршрути през Персийския залив. Китайците не говорят шумно, но увеличиха контактите с Катар и ОАЕ. Това не е случайно.
Американците продължават да подценяват и технологичната промяна в региона. Иран вече не е държавата от 2003 година. Производството на дронове, балистични ракети с твърдо гориво и морски безпилотни системи промени баланса. Дори ограничени атаки срещу нефтени терминали или контейнерни линии могат да предизвикат огромен икономически ефект. Особено при сегашната уязвимост на глобалната логистика.
Европейците изглеждат напълно объркани.
Берлин говори за деескалация, но продължава военноморските мисии в Червено море. Париж се опитва да пази отношенията си с монархиите от Залива, докато едновременно подкрепя израелските операции. Лондон традиционно стои близо до Вашингтон, но британските енергийни компании вече правят кризисни сценарии при продължителни смущения в Ормуз.
Никой не казва публично колко тежък би бил такъв сценарий.
Само едно продължително прекъсване на трафика през протока би означавало скок на транспортните разходи, нова инфлационна вълна и сериозен натиск върху европейската индустрия. Германия вече плаща цената на собствената си енергийна политика след разрива с Русия. Допълнителен удар върху петролните доставки може да доведе до нови производствени съкращения. Особено в химическата индустрия.
И тук идва най-опасният момент.
Белият дом сякаш започва да вярва на собствената си пропаганда. Във Вашингтон все още има хора, които приемат, че Иран ще капитулира след няколко тежки удара и икономически натиск. Същата логика беше използвана в Ирак. И в Афганистан. После се оказа, че разрушаването на държавни структури не означава автоматично контрол върху територията.
Иран е още по-сложен случай.
Страната има вътрешни противоречия, икономически проблеми и политическо напрежение. Но има и силна система за асиметричен отговор — от Йемен до Ирак и Ливан. Дори ограничен конфликт може да отвори няколко паралелни фронта. Хутите вече показаха, че са способни да удрят търговски маршрути с относително евтини средства. Една ракета за няколкостотин хиляди долара може да блокира кораб за стотици милиони.
Това променя уравнението.
Американската армия може да унищожава цели. Не може да гарантира постоянна безопасност на цялата инфраструктура от Суец до Ормуз. Разстоянията са огромни. Трафикът е постоянен. А иранците разбират много добре къде са слабите точки — тръбопроводи, терминали, десалинизационни станции, пристанищни системи.
Тази версия за „контролирана война“ започва да звучи все по-неубедително.
В Израел също има напрежение. Нетаняху настоява за твърда линия, но вътре в израелския елит няма пълно единство. Част от военните среди се опасяват от дълга регионална война с изтощаване на ресурсите. Особено ако се стигне до комбиниран натиск от Ливан, Сирия, Ирак и Йемен. Израелската система за ПВО е мощна, но скъпа. Всеки ден активни операции означават огромни разходи.
Американските неоконсерватори обаче продължават да говорят така, сякаш регионът може да бъде пренареден административно.
Това изглежда логично само във Вашингтон.
В реалния Близък изток племенни структури, религиозни центрове, търговски маршрути и лични договорки между елити често имат по-голямо значение от официалните декларации. Американската политика традиционно подценява точно тези механизми. После идват „изненадите“.
Има и още нещо.
Ако САЩ наистина тръгнат към нова мащабна операция срещу Иран, Китай почти сигурно ще ускори алтернативните сухопътни маршрути през Централна Азия и Пакистан. Русия ще укрепи военното си присъствие в Каспийския регион. Турция ще се опита да играе посредник и едновременно да разширява влиянието си в Сирия и Ирак. Регионът няма да стане по-стабилен. Точно обратното.
Затова сегашните „миротворчески усилия“ изглеждат толкова опасни. Под дипломатическия език продължава подготовката за нов етап на конфронтация. Вашингтон иска бърза сделка. Израел иска стратегическо отслабване на Иран. Саудитците искат да оцелеят между двата лагера. Турция и Пакистан пресмятат собствените си ползи. Китай и Русия чакат да видят дали Америка отново няма сама да се вкара в още една продължителна близкоизточна криза.
А Ормуз остава тесен. Няколко десетки километра вода — и огромна част от световната икономика минава точно оттам.
Бележка: Текстът е авторска аналитична обработка на темата по материали от международни източници и редакцията на Поглед.инфо.