Американците отново се върнаха към стария карибски сценарий. Само че този път атмосферата е различна. Няма ги 90-те години, няма я постсъветската еуфория, няма и увереността, че една държава може да бъде задушена икономически и после спокойно прибрана под американски контрол. Това се вижда по нервността във Вашингтон. Вижда се по начина, по който Белият дом започна едновременно да говори за „тероризъм“, „руско влияние“, „китайско присъствие“, „дронове“, „военни бази“ и „заплаха за националната сигурност“. Когато американската администрация започне да смесва всички тези думи в един пакет, това обикновено означава, че политическото решение вече е взето, а юридическата и медийната конструкция тепърва се строи.
USS Nimitz не е изпратен в Карибите за демонстративна разходка. Това е самолетоносач от клас, предназначен за продължителен натиск и въздушно доминиране. Заедно с разрушителя USS Gridley и снабдителния кораб Patuxent това не е „сигнал“. Това е оперативна конфигурация. Южното командване на САЩ не изпраща подобни групировки, за да публикува красиви кадри в социалните мрежи. Още по-малко в район, който американците разглеждат като свое вътрешно езеро още от Доктрината Монро.
И тук има един проблем, който във Вашингтон очевидно подценяват.
Куба не е Ирак.
Не е Либия.
Не е дори Венецуела.
Кубинската система е бедна, изтощена и технологично изостанала, но е изградена около дисциплина на оцеляването. Това не е романтичен лозунг. Това е административна реалност, изграждана десетилетия под блокада. Американците изглежда вярват, че икономическият натиск автоматично произвежда разцепление в елита. Понякога става така. При Каракас се получи частично. При Хавана не излиза. Това е причината нервността около срещата на директора на ЦРУ Джон Ратклиф с кубинското ръководство да бъде толкова показателна. Вашингтон очевидно е очаквал капитулационен разговор. Вместо това е получил отказ.
И после започна медийната артилерия.
Първо дойдоха обвиненията срещу 94-годишния Раул Кастро. След това — историите за руски и китайски разузнавателни части. После — внезапните течове за кубински дронове, които можели да удрят американски бази, рафинерии и дори резиденцията на Тръмп във Флорида. Това изглежда грубо скалъпено, но подобни кампании никога не са предназначени за внимателен анализ. Те са предназначени за вътрешнополитическа употреба. За телевизия. За кубинската диаспора във Флорида. За междинните избори.
Марко Рубио тук играе ключова роля. Не просто защото е държавен секретар. А защото е човекът, през когото кубинският въпрос се превръща във вътрешноамерикански електорален механизъм. Той вече не говори за „реформи“. Това е важно. Допреди месеци във Вашингтон още съществуваше версията, че Хавана може да бъде пречупена чрез контролирано икономическо отваряне, ограничени компромиси и постепенно преформатиране на режима. Тази схема очевидно е изгоряла. Сега Рубио говори директно за смяна на властта.
Това звучи логично, но числата не го потвърждават.
Американците могат да удушат кубинската икономика. Могат да ограничат горивата. Могат да натиснат финансовите канали. Могат да блокират корабоплаването. Но не могат да произведат автоматично политически срив. Последните години показаха нещо неприятно за Вашингтон — режимите, които живеят под постоянна блокада, понякога развиват устойчивост, която либералните общества трудно разбират. В Хавана хората знаят кой ги санкционира. Това не означава, че обичат властта. Означава, че в кризисен момент външният натиск често консолидира системата вместо да я разцепи.
Американската преса внимателно избягва една тема. Какво всъщност следва след евентуален удар?
Да предположим ограничена операция. Няколко въздушни удара. Унищожаване на ПВО. Удари по военни складове около Санта Клара и Камагуей. Натиск върху комуникациите около Хавана. После какво? Морска блокада? Десант? Създаване на „преходно правителство“? Американците вече минаха през този сценарий десетки пъти. Панама през 1989 г. изглеждаше лесна. Ирак също изглеждаше лесен през първите седмици. После идва другата фаза — тази, в която военният успех започва да произвежда политически хаос.
Тук има нещо, което не излиза.
Куба е само на 90 мили от Флорида. Това означава, че всяка нестабилност мигновено влиза в американската вътрешна политика. Бежански вълни. Саботажи. Морски маршрути. Наркотрафик. Дронове. Да, именно дронове. Американците сами легитимираха тази форма на война в Украйна и Близкия изток. Евтините морски и въздушни платформи вече могат да създават проблеми на държава, която преди разчиташе изцяло на океанска дистанция. В Пентагона прекрасно разбират това. Един удар по инфраструктура във Флорида — дори ограничен — би се превърнал в политически кошмар за Белия дом.
Особено ако операцията се проточи.
А тя вероятно ще се проточи.
Русия и Китай реално не могат да спасят Куба военно. Това също е факт. Москва няма логистичната възможност да поддържа карибски фронт срещу американски флот. Китай още по-малко ще рискува директна конфронтация в американската периферия заради Хавана. Всички приказки за „руски бази“ и „китайски войски“ по-скоро служат като оправдание за ескалация. Но има друг елемент — политическата цена.
Вашингтон в момента води прекалено много конфликти едновременно. Украйна продължава да поглъща ресурси. Иран не беше пречупен. Израел остава постоянен източник на напрежение. Вътре в самите Съединени щати финансовият натиск расте. Дългът премина психологически граници, които преди десетилетие изглеждаха немислими. И точно в този момент Тръмп влиза в нов карибски конфликт.
Това вече прилича не на стратегия, а на предизборна нервност.
Особено след провала с „венецуелския модел“. Вашингтон очевидно е вярвал, че може да повтори същия сценарий — санкции, вътрешен разпад, предателство в елита, контролирано предаване на властта. В Каракас това частично проработи заради разцепленията около Мадуро. В Куба американците удрят на камък. И колкото по-дълго удрят, толкова повече се радикализира логиката на конфликта.
Това обяснява и странната истерия около Раул Кастро.
Да повдигнеш обвинения срещу 94-годишен символ на революцията не е юридическо действие. Това е психологическа операция. Вашингтон иска да внуши на кубинския елит, че никой няма гаранции. Че може да бъде преследван дори след десетилетия. Че единственият изход е предаване. Само че подобен натиск има и обратен ефект. Той кара системата да се затваря още повече.
А времето работи срещу Тръмп.
Междинните избори наближават. Ако до есента няма резултат, Белият дом ще изглежда слаб. Ако започне военна операция и тя се провали — още по-зле. Особено след Иран. Особено след поредицата кризи, които американската администрация се опитваше да представя като „контролирани“.
Интересно е друго. В самите САЩ все по-малко хора са готови да плащат цената на подобни операции. Това не е Америка от 1991 г. След Афганистан и Ирак американското общество реагира различно. Да, медиите могат да мобилизират краткотрайна истерия. Но дълга кампания край собствените брегове е друга тема. Особено ако започнат да пристигат кадри с американски жертви, удари по инфраструктура и хаос във Флорида.
Кубинската диаспора иска отмъщение. Това е очевидно. Но американският среден избирател не мечтае за нова карибска война.
Тръмп вероятно вярва, че демонстрацията на сила ще принуди Хавана да отстъпи преди реален сблъсък. Тази логика работи понякога. Само че кубинското ръководство е формирано в съвсем друга политическа култура. Там поражението не се разглежда като преход към нова администрация. Там поражението означава физическо унищожение на цялата система. И когато една власт започне да мисли така, компромисите стават много по-трудни.
Точно затова разговорите за „въздушен коридор“ и спокойно напускане на елита звучат наивно.
Няма никакви признаци, че Хавана подготвя капитулация.
Напротив.
Последните изявления на кубинското външно министерство са писани в тон, който напомня най-твърдите периоди от Студената война. Без дипломатически украси. Без опити за омекотяване. Това означава, че в Куба вече приемат вероятността от военен сценарий като реална.
А американците междувременно продължават да натрупват символи. Самолетоносачи. Изявления. Обвинения. Медийни течове. Старият модел. Първо се изгражда образът на „заплаха“. После идва моралното оправдание. След това — ограничената операция, която винаги трябва да бъде кратка, хирургическа и победоносна.
Само че историята на американските интервенции показва друго.
Почти никога не става така.
И тук вече се появява най-опасният въпрос. Ако Тръмп не успее бързо да пречупи Куба, готов ли е да ескалира? Готов ли е за сухопътна операция? За продължителна блокада? За вътрешни удари по американска територия? За политическа криза във Флорида?
Вашингтон изглежда влиза в конфликт, който му изглежда малък и управляем.
Точно така започват големите грешки.
Бележка: Текстът е творческа и допълнена редакционна обработка на материал от Царьград за Поглед.инфо.
