/Поглед.инфо/ Вниманието на Москва се пренася на изток, към Средна Азия. "Ние следим отблизо случващото се в Афганистан, където ситуацията има тенденция към бързо влошаване, включително в контекста на прибързаното изтегляне на американски и други войски на НАТО," каза министър Сергей Лавров преди няколко дни. Външният министър отбеляза, че руският президент е в контакт с ръководителите на страните от региона. Всъщност през последните дни Владимир Путин разговаря с четирима от петимата лидери на централноазиатските републики.

Миналата седмица той се обади на президента на Туркменистан, след това прие Нурсултан Назарбаев в Сочи,а в понеделник разговаря по телефона с ръководителите на Таджикистан и Узбекистан. Лидерът на петата централноазиатска република Киргизстан посети Путин в края на май. С цялото разнообразие от дискутирани теми, има една обща, която всеки ден става все по-гореща и важна.

Това е Афганистан, в който на фона на изтеглянето (вече завършено на 90 процента) на американските войски се възобновиха активните военни действия между талибаните, които преди това управляваха страната, и армията на сегашното правителство в Кабул. Три от пет централноазиатски републики не само граничат с Афганистан - същите таджики, узбеки и туркмени живеят както във воюващата държава, така и в едноименните републики.

Само през последните дни хиляди афганистански граничари под натиска на талибаните преминаха към Таджикистан и стотици се опитаха да се скрият в Узбекистан. И ако (по-точно кога) талибаните установят контрол над по-голямата част от страната и станат власт в Кабул, въпросът за сигурността на южните постсъветски граници ще бъде основна тема не само за тези републики, но и за Русия. Ето защо Путин вече обсъжда въпроси на сигурността с лидерите от Централна Азия - от укрепване на границите до доставка на оръжия.

Три от петте държави в региона (Казахстан, Таджикистан, Киргизстан) са членове на ОДКС - тоест те са военни съюзници на Русия, но от трите държави, граничещи с Афганистан, само една е в ОДКС, Таджикистан. Туркменистан с неговия вечен неутралитет никога не е влизал в тази организация, а Узбекистан е спирал участието си няколко пъти (последно през 2012 г.). Това не означава, че Москва няма да окаже помощ на Ашхабад и Ташкент - и е ясно, че ако е необходимо, те ще поискат това. Въпросът е само за какви заплахи говорим.

Настоящият етап от афганистанската криза поражда няколко вида заплахи. Най-простият и разбираем е опитът за прехвърляне на военните действия на територията на централноазиатските републики. И не заради агресията на талибаните, а в резултат на поражението или изместването на различни въоръжени формирования от северните провинции.

Тези провинции са населени предимно с таджики и узбеки - и те присъстват както в редиците на правителствената армия, така и на талибаните, както и в единици, които са дали клетва пред Ал Кайда или ИДИЛ. На афганистанска територия има и много радикални ислямисти, избягали от Узбекистан и Таджикистан, включително тези от победените групи, някои от които мечтаят да запалят пламъка на джихада в родината си.

С разширяването на силата на талибаните мощта на силите, които контролират северните провинции, ще намалее и радикалните групи също ще бъдат изтласкани. Къде ще бягат? Най-вероятно отвъд границата - към Таджикистан и Узбекистан.

Естествено властите на тези републики се подготвят за подобен сценарий и за среща на неканени гости. Но тази заплаха е разбираема - и е ясно как да се справим с нея. В краен случай Русия ще помогне.

Но има и други заплахи, които не са толкова очевидни. Те включват въпроса за по-нататъшното американско присъствие в региона. И има няколко нива. Първоначално американците искаха да поставят малки бази във всяка от съседните страни - за „действия срещу Афганистан от разстояние“. Миналата седмица във Вашингтон бяха проведени разговори по тази тема с външните министри на Таджикистан и Узбекистан.

Въпреки че все още няма официални изявления, почти е невъзможно Душанбе и Ашхабад да се съгласят да пуснат американците вътре. След 2001 г. същият Узбекистан (както и Киргизстан) натрупа опит от настаняване на американци - но през 2006 г. американското присъствие беше ограничено по заповед на властите на републиката. Няма причина да ги пускат в страната сега. Но има повече от достатъчно аргументи против.

Първо, американските бази в Таджикистан или Узбекистан биха предизвикали враждебност от страна на талибаните, които при всички случаи скоро ще станат афганистанското правителство (или поне най-важната му част). Защо да провокирате съседите си?

Второ, американските бази биха предизвикали остро недоволство от Русия (с която страните от Централна Азия имат съюзнически отношения) и Китай. На трето място, местното население ще реагира негативно на тях - и независимостта на страната, която е домакин на базите, никак няма да бъде увеличена.

Съществува обаче друго ниво на заплаха - много по-малко очевидно, отколкото в случая с базите. Говорим за искането от Вашингтон да приемат афганистанците, които са работили за американските окупатори. САЩ искат Таджикистан, Узбекистан и Казахстан да приемат временно девет хиляди афганистански граждани, страхуващи се от отмъщението на талибаните.

Защо американците не могат да си ги изведат веднага? Просто не искат - макар формално да казват, че нямат време. Но девет хиляди са само малка част от потенциалните бегълци. 18 000 афганистанци вече са подали документи за специална имиграционна виза, а заедно със съпругите и децата им се набират около 70 000. Защо са й на Америка?

Затова те се опитват да ги прикачат към Централна Азия - обещавайки да издадат визи „по-късно“, но засега те ще финансират престоя им. Хуманитарен въпрос? Само отчасти. Тъй като талибаните няма да убиват масово колаборантите - те ще трябва само да се покаят, че са работили за американците.

Ясно е, че същият този Таджикистан ще приема (и вече приема) бежанци от Афганистан - но тук не става въпрос за обикновени бежанци. А за политически кадри, обучени да работят за окупационния режим, чието присъствие в съседните страни ще бъде възприето от новите власти в Кабул, меко казано, без ентусиазъм.

"Казвате, че не сте били домакини на американски бази? Не сте дали разрешение на американското разузнаване да работи срещу Афганистан от вашата територия? Но какво правят у вас хиляди афганистански граждани, работещи за САЩ, и живеещи от тяхните пари? Почиват ли? Или провеждат диверсионна работа срещу Афганистан? " - Ще бъде много трудно да се отговоря на такива въпроси на новите талибански власти.

И най-важното е, че има вътрешни рискове за самите републики от Централна Азия, особено за Узбекистан, който американците отдавна смятат за ключ към Централна Азия. След като приеме няколко хиляди американски „клиенти“ при себе си, Ташкент ще отвори врати не само за специално и добре обучени американски служители, но и хора, които ще работят за САЩ, а не за Узбекистан.

Заедно с тях Ташкент ще получи всички съпътстващи последици - като се започне от американски и международни неправителствени организации за правата на човека (и кой ще наблюдава условията на живот на „американските афганистанци“?) И се стигне до всички видове „фондове за демокрация“.

За държава, която преминава през период на реформи, „възраждане“ и политика на откритост, провеждана вече за пета година от президента Шавкат Мирзийоев, потенциалните рискове от такова „проникване“ може да се окажат твърде високи.

За американските „приятели“ интересите на 40-те милиона души нямат значение: ако усетят, че е възможно да разклатят ситуацията, те няма да се поколебаят нито минута. Защото те, за разлика от Русия, нямат нищо общо с Централна Азия - и те не изпитват никаква отговорност за нейната безопасност и благополучие. Примерът с Афганистан е повече от показателен.

Но просто да се надяваме на Русия не е достатъчно - Узбекистан, който наскоро стана наблюдател в Евразийския икономически съюз, трябва да възстанови участието си в ОДКС, тоест да направи информиран избор. За многовекторни и необвързани игри - колкото и добронамерени да са те - сега очевидно не е точното време. И не става въпрос само за време.

Примерът с Украйна до 2014 г., когато Виктор Янукович се опита да бъде едновременно в ЕС и в Евразийския съюз, както с Русия, така и със Запада, е пред очите на всички. Човек може да се надява и дори да получава многомилиардни американски инвестиции - но в крайна сметка главната от тях ще станат тъкмо тези няколко хиляди „американски афганистанци“. Както и рискът от загуба на независимост.

Превод: ЕС