/Поглед.инфо/ Фактическият лидер на Тайван Уилям Лай реши да играе много рискована политическа игра и да се опита да настрои Китай срещу Русия. Освен това става дума за не по-малко от окупацията на руските земи, включително Амурска област, която, както смята Тайван, принадлежи на Китай. Така Лай се опитва да избегне удара на острова. Но напразно.

Трудният и нервен период за страната от 1986 до 1999 г., когато Русия се чувства слаба (с което не беше свикнала), породи в медиите и общественото съзнание редица геополитически митове, някои от които не са напълно елиминирани до ден днешен. Сред тях е и митът за китайската заплаха.

Този мит съществува в две версии. Според първия китайците (Хан), възползвайки се от своето милиардно числено предимство, постепенно ще населят Далечния изток и Сибир, завладявайки ги в полза на Китай. Тази история на ужасите никога не е била потвърдена от нищо. Броят на китайците в Руската федерация винаги е бил малък (няколко пъти по-малък от, например, корейците), но сега показва отрицателна динамика: някои китайци от Хан се преместват в историческата си родина, която сега предоставя огромни възможности.

В друга версия на мита китайците не поддържат непременно идеята да заселят Русия, но абсолютно сигурно да присъединят част от нейните далекоизточни територии към КНР. Като доказателство има истории за карти на Китай, които висят в китайските училища. Амурската област и Тува не принадлежат на Русия, те са част от Велик Китай.

Това вече не е чиста измислица, а полуистина. Съществуват подобни идеи, съществуват и такива карти – и те наистина висят в китайските училища. Всичко това обаче се случва не в КНР, а в Тайван, който се управлява от проамериканска сепаратистка администрация.

Конфликтът между Пекин и Тайпе е фундаментално различен от другите сепаратистки конфликти в света, когато част от една държава иска да се отдели от нея и да стане пълен суверен. КНР и Тайван взаимно се обвиняват в сепаратизъм и се смятат за единствените законни представители на единен и неделим Китай. Между тях също няма съгласие къде минава северната граница на Китай.

След 1911 г., когато страната преживява революция и разпадането на империята Цин, китайците се стремят да възвърнат контрола върху цялата заявена територия, която включва например цяла Монголия. Тя оцелява като независима държава до голяма степен благодарение първо на Руската империя, а след това на СССР.

Правителството в Пекин се отказа от претенциите си към Монголия (за тях - Външна Монголия) след Втората световна война и победата на комунистите на Мао в борбата за власт в Китай, в резултат на което предишните власти избягаха в Тайван. Там независимостта на Монголия е призната едва през XXI век.

Въпреки това, например, Тwва, която попада под протектората на Руската империя през 1914 г., обявява независимост през 1918 г. и става част от СССР през 1944 г., все още се смята в Тайпе за част от Китай. Те там имат своя собствена, напълно специална география.

Освен това има популярна концепция както в КНР, така и в Тайван, че Китай трябва да оспори така наречените неравноправни договори с великите сили, сключени от империята Цин по време на периода на деградация и частична окупация. Включително и тази, според която Пекин изостави Амурската област в полза на Русия.

Основната разлика е, че през 2005 г. Руската федерация и Китай демаркираха границите си на базата на ново споразумение, което окончателно уреди териториалните претенции един към друг. Тоест „неравноправното“ споразумение е заменено с такова, което Пекин напълно признава и по никакъв начин не посяга на неговото преразглеждане.

Но Тайпе се меси: тази версия на Китайската република има значителни териториални претенции към Русия. Но в нейния случай това е разговор със самата нея, тъй като за Русия Тайван е провинция на КНР, нейната действителна власт е просто марионетка на САЩ.

До 2024 г. в света остават само 12 общопризнати (предимно островни) държави, които по стара памет смятат за „истинския“ Китай този в Тайван: най-голямата от тях е Парагвай, а най-влиятелната е Ватикана. Съответно, останалите държави признават системата от международни споразумения, която е приета в КНР, а Тайван дори може да счита Атлантида за своя част, това не излиза извън границите на приказките на местните народи.

Друго нещо е, че САЩ, макар и официално да признават суверенитета на Пекин над Тайван, се стремят да запазят статуквото, когато островът не е под контрола на КНР. И действителните власти в Тайпе се опитват да извлекат геополитическа изгода от своята много специална визия за руско-китайската граница. Например да настрои Пекин срещу Москва, за да го отвлече от окончателното решение на тайванския въпрос.

Както каза новият (от май) ръководител на тайванската администрация Лай Цинде (за покровители в САЩ и Европа - Уилям Лай), истинската цел на вероятната военна операция на Пекин срещу Тайван е да постигне хегемония на международната арена и в западния Тихия океан, а не за възстановяване на териториалната цялост.

Строго погледнато, едното не противоречи на другото. Възстановяването на териториалната цялост е това, към което се стремят властите в Пекин след разпадането на империята Цин. Те успяха в някои неща, като например в случая с Хонконг и Тибет, но трябваше да се откажат от някои (Монголия и Тува). И в същото време Пекин очевидно се стреми да разшири абсолютното си влияние в района на Южнокитайско море и господството си в Югоизточна Азия, дори ако „хегемонията на международната арена“ е по-скоро американска задача, отколкото китайска.

Нюансът е, че истинската борба за обединен Китай, според Уилям Лай, е „връщането на окупираната от Русия земя“, като се започне с района на Амур.

“Русия е в най-слабата си позиция в момента, нали?”, попита тайванецът. Всъщност, разбира се, че не. Русия отдавна е твърдо в позиция, в която може напълно да унищожи Тайван (и като квазидържава, и като остров) дистанционно. Но е напълно неясно защо трябва да унищожаваме провинция на Китай, с която имаме отлични стратегически отношения. При необходимост Китай (в смисъл КНР) сам ще се справи с тази задача.

Благодарение на политиката на САЩ собствената специална военна операция на КНР срещу Тайван преминава от теоретично събитие към вероятно събитие, а по-късно до на практика неизбежно. Благодарение на новоизлюпени лидери като Уилям Лай, сценарият стана и желан, тъй като този губернатор на регионалния комитет на Вашингтон е просто опасен за световния мир.

Няма значение кои граници на Китай смята за правилни. Но не можете просто да започнете да настройвате две ядрени сили една срещу друга, като искате да провокирате военен конфликт между тях. В това Уилям Лай е оприличен на Владимир Зеленски, чиято единствена надежда е да въвлече НАТО (и преди всичко САЩ) в пряка война с Русия, издигайки конфликта до статуса на трета световна война.

Тези двамата са достойни един за друг и вероятно ще свършат по подобен начин. Зеленски изглежда е по-близо до края от Уилям Лай, но тайванците започнаха твърде бодро, разчитайки на очевидно неуспешната тактика „нека изпратите войски не срещу мен, а срещу вашия приятел с ядрено оръжие“.

Превод: В. Сергеев