/Поглед.инфо/ Примирието, постигнато за конфликта в Карабах, очевидно се проваля - и има много признаци, че Азербайджан продължава боевете. Зад който от своя страна е Турция, а именно Анкара остана изключително недоволна от прекратяването на огъня. От какво е недоволно турското ръководство и как се опитва да отмъсти на Москва?

Вече е писано за стратегията на Реджеп Ердоган да създаде нова Османска империя. На Турция (и водещите западни издания са съгласни с това по този въпрос) просто ѝ липсват ресурси и мощ, за да преодолее съпротивата на големите и регионалните сили по всички фронтове.

Но само ако, разбира се, има такава съпротива. Ако в лагера на опонентите на Турция има държава, която в отговор на поредния блъф на Ердоган учтиво, но твърдо ще го постави на място. И тази съпротива възникна - на „Карабахския фронт“, където Русия успя демонстративно да изпревари Турция при дипломатическия завой.

Да се съобразим и с двамата?

Една от целите на Анкара, която провокира настоящото влошаване, беше да увеличи дипломатическата си роля в региона. Факт е, че Турция всъщност окупира грузинската икономика, контролира Азербайджан - но в същото време не е водещ участник в нито един от форматите за преговори за разрешаване на регионални конфликти.

За Южна Осетия и Абхазия (където турците имат сериозни икономически интереси) Москва говори директно с Тбилиси. Баку и Техеран също решават азербайджанско-иранските проблеми под формата на събирания. И в основния конфликт за Карабах за региона посредници са т. нар. “Минска тройка” - съпредседателите на Минската група на ОССЕ за Карабах са представени от Русия, САЩ и Франция.

Ето защо Анкара, веднага след началото на изострянето, започна да бомбардира Москва с предложения за участие в процеса на решаване на конфликта. Турският външен министър Мевлют Чавушоглу почти откровено предложи Москва да откаже да работи в рамките на Минската група (тоест с Франция и САЩ) и вместо това да създаде кавказка двойка в лицето на Русия и Турция. И да се сподели влиянието в региона, по същия начин, по който Идлиб някога беше разделен.

Русия отговори с отказ на щедрото предложение на Анкара. Руските власти се съгласиха на сделка с Идлиб (разграничение на влиянието, съвместни патрули, задължително да няма намеса в делата в “турската зона на отговорност”) само защото са вежливи хора. И разбират, че Сирия не е жизнено важна сфера на интереси на Руската Федерация, а е такава за Турция. Северна Сирия е Ахилесова пета на турски Кюрдистан, където Анкара води война с местните сепаратисти.

В Кавказ ситуацията е обратна. За Турция това не е зона на жизненоважни интереси (освен ако, разбира се, не вярвате на безумни идеи от поредицата „Ереван ще започне война с Анкара за завръщането на Арарат и Западна Армения“), но в същото време е такава за Русия. Южен Кавказ граничи със Северен, където Москва тъкмо завърши войната си с местните терористи. Кремъл няма нужда от легитимирането на присъствието на страната, спонсорираща тероризма в този регион (а Турция всъщност интегрира сирийските ислямисти във външната си политика, превръщайки ги в башибозук от XXI век и ги изпраща да защитават турските интереси в много конфликти - от Либия до Карабах). Дори само защото Русия се опитва да помири страните в конфликта, а Турция, напротив, цели да го подтикне максимално за „окончателното решение“ на арменския въпрос. С по-нататъшен подход за разпалване на ситуацията в Северен Кавказ - вече за решаване на „руския въпрос“ под формата на изгонването на Москва от Кавказ.

Ето защо Кремъл започна да решава въпроса без турско участие. На 9 октомври в Москва бяха поканени външните министри на Армения и Азербайджан Зохраб Мнацаканян и Джейхун Байрамов, които след многочасови преговорни маратони  подписаха споразумение за примирие с руския си колега Сергей Лавров. Това предполага прекратяване на огъня, започване на съществени преговори с посредничеството на съпредседателите на Минската група, както и неизменността на формата на преговорите.

Обидени

Ясно е, че Анкара е изключително недоволна от подписания в нейно отсъствие документ.

„В много отношения Турция изхождаше от факта, че е невъзможно да се разреши конфликтът без нея - и всъщност тя може и трябва да представлява интересите на Азербайджан“, обяснява Владимир Аватков, старши изследовател в ИМЕМО на РАН, доцент в Дипломатическата академия на руското външно министерство. „И в този контекст официалното изявление на турското външно министерство беше ограничено. Беше казано, че „прекратяването на огъня, разбира се, е добро, но то няма да замени цялостното решение на конфликта“. Всъщност има такъв намек, че тук много зависи от Турция. Турските медии обаче реагираха много по-рязко на прекратяването на огъня ”.

Местните журналисти (турската преса е почти напълно контролирана от Ердоган, а на публикации с алтернативна гледна точка се налагат драконовски глоби и демонстративни атаки на редакциите) нарекоха действията на Москва по спирането на Анкара в кулоарите на процеса за прекратяване на огъня като „стратегическа подсечка за Турция“. Там са възмутени, че „Азербайджан, който заяви, че няма да седне на масата за преговори за Карабах без Турция, е принуден да приеме споразумение, изключващо ролята на Анкара“.

Затова беше проведена възпитателна работа на Турция с азербайджанския лидер. В резултат на това Баку демонстративно не спазва прекратяването на огъня, продължава да стреля по Степанакерт и се опитва да настъпи в южна посока (в района на Гадрут, който Илхам Алиев вече е регистрирал в „освободените територии“).

Теоретично, разбира се, това оскърбление може да се обясни с желанието на азербайджанския лидер да покрие с реалност думите си (за да не обяснява на азербайджанското население как „освободеният“ Гадрут след примирието отново е под арменски контрол). В своите изявления обаче президентът на Азербайджан пряко оспорва клаузите за примирието, подписани от неговия министър.

В разбирането на Илхам Алиев неизменният състав на формата за преговори означава изключително факта, че „преговорите са били, водят се и ще се водят само между Азербайджан и Армения“, и „всички опити на арменското ръководство да прехвърли тази отговорност към марионетния режим, съществуващ в Нагорни Карабах, се провалиха“. В същото време трябва да се промени съставът на медиаторите (т.е. другата страна на формата за договаряне).

„Съставът на нова контактната група или някаква работна група - без значение как я наричате - трябва да отразява съществуващия баланс на силите в региона, интересите на страните от региона и трябва да бъде насочен към резултати“, каза Илхам Алиев. “Следователно, разбира се, не може да има съмнение, че Турция трябва и ще играе важна роля в уреждането на конфликта. Под каква форма, правна или фактическа - това вече е технически въпрос”, допълни той.

За Москва обаче (както и за Техеран, за които укрепването на Турция в региона също е заплаха за националната сигурност) това не е технически или правен, а политически въпрос.

И ако иранците са с вързани ръце поради присъствието на голяма азербайджанска диаспора в Иран, тогава нищо не пречи на Москва да накаже Ердоган за демонстративния опит да унижи руското външно министерство с посредническата му функция. Всъщност в противен случай на някого може да му се стори, че думата, дадена на Сергей Лавров, може да бъде пренебрегната.

Има много варианти за наказание - от физическата ликвидация на група сирийски брадатковци, пристигнали под турския чадър в Карабах, и завършвайки с мащабно настъпление на сирийската армия в Идлиб с цел окончателно освобождаване на тази територия от терористите и турските интереси. Ердоган е далеч от източните традиции на благодарност (както казват в Узбекистан, където съм роден, „ако сте направили добро, трябва да отговорите два пъти“), което означава, че си струва да се говори с него в западните политически традиции. Тоест на езика на силата.

Превод: В. Сергеев