/Поглед.инфо/ Според американските медии следващият генерален секретар на Северноатлантическия алианс задължително трябва да бъде жена от бивша социалистическа република. Все още не е ясно кой точно ще замени норвежеца Йенс Столтенберг. Но сред предложените кандидати има един вариант, който е неочаквано в полза на Русия. И един невероятно лош.

Изданието “Политико” е от тези, на който можете да се доверите. И въпросът е дори не в това, че те се опитват да поддържат баланс между пристрастията към демократи и републиканци, а че прогнозите му често са оправдани и многобройните източници в силовите кръгове на САЩ и другите държави се оказват компетентни и информирани хора .

Друго нещо е, че не са необходими източници, които да внушават това, за което сега пише „Политико“ като някаква сензация. Да, през есента на 2022 г. жена най-вероятно ще стане генерален секретар на НАТО. Най-вероятно от Източна Европа.

“Политико” вярва, че това ще бъде "сигнал" за Русия, но, честно казано, това е сигнал, който не разбираме. Но ние знаем, че генералният секретар на Алианса никога не е бил от някъде на изток от Германия и че новите членове на НАТО от Западните Балкани до Прибалтийските държави отдавна хленчат за това. Рано или късно трябваше да „дохленчат“ резултата.

Що се отнася до фактора на пола, броят на страните, които бяха отнесени от третата вълна на феминизма, вече са много повече от половината в НАТО и вече стана добро приличие в Европа да назначават жени в министерствата на отбраната. Разбира се, няма нищо лошо в това, просто една жена-генерален секретар в такива ситуации вече няма да е сензация.

Сред кандидатите са посочени трима - бившият президент на Хърватия Колинда Грабар-Китарович, бившият президент на Литва Далия Грибаускайте и оттеглящият се (през август) президент на Естония Керсти Калюлайд. Жанрът на политическата аналитика изисква всеки от тези кандидати да бъде разгледан от гледна точка на интересите на Русия и възможните сценарии за нейното взаимодействие с Алианса и е по-добре да не си кривим душата и да бъдем откровени.

Истинският интерес на Русия е единствено блокът на НАТО да не съществува по принцип, тъй като той съществува, за да се изправи срещу нас - и това е официалната позиция на Алианса. И пространството за маневриране на генералния секретар в този смисъл е минимално: отдавна са отминали дните не само на холандеца Йозеф Лунс, който се възползва на противоречията между Берлин и Париж, но и на британеца Джордж Робъртсън, който заедно с Владимир Путин създаде Съвета Русия-НАТО като част от последните опити за наистина конструктивно сътрудничество.

Сега генералният секретар не е толкова политик, колкото длъжностно лице. Нека си признаем - американски чиновник. Въпреки това изборът е такъв, че може много да се каже за кандидатите. Не че имаше добър вариант за нас - по принцип такъв е невъзможен. Но определено има и лош.

Струва си обаче да започнете с естонката Калюлайд - за да я изключим веднага от сметките. Тя премина по особен политически път - от член на националистическата партия до президент, който временно се премести в Тарту, за да се запознае по-добре с живота на руските граждани и посети Русия в момент, когато се проповядваше „пълният бойкот на Москва“ в Прибалтика. Но това няма значение, просто защото естонският президент няма компетентността да ръководи НАТО. Тя е, строго погледнато, счетоводител, който може да бъде привлечен в Алианса, за да оптимизира бюджета, когато времето е чисто, спокойно и няма много какво да се направи.

Самата Калюлайд, която вече не разчита на преизбиране (флиртът с руснаците не ѝ помогна особено по отношение на укрепването на политическите си позиции), вижда бъдещето си в работата „по нейната специалност“ - генералният секретар на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), което обединява страните на Запада и техните азиатски съюзници. Така, дори ако кандидатурата на Калюлайд бъде пренебрегната, тя дори няма да се обиди.

Останалите две кандидатки се разглеждат в много по-голяма степен поради своите професионални умения. Грибаускайте и Грабар-Китарович имат много общо помежду си: и двете сапредставлявали своите държави в Съединените щати, и двете са работили в системите на външното министерство по време на тяхната атлантическа интеграция, и двете са излезли от американски „кувьози“ - образователни програми, предназначени да образоват елитите в новите европейски държави. Всеки може да каже, че са създадени за такава работа.

Но има и сериозна разлика между тях, която е ясно видима в контекста на руските интереси.

По време на мандата си Желязната Далия, както я наричаха в медиите, се оказа мощен и разрушителен политик, чието влияние се простира далеч извън скромните правомощия на президент на Литва. И именно с нея и нейните усилия Вилнюс стана най-русофобската столица на Европа (въпреки че Варшава все още да претендира за титлата), най-постоянният и истеричен враг на Москва в рамките на ЕС.

„Може би основната цел на Грибаускайте през последната година от нейното президентство е войната срещу Русия“, навремето предположи литовският депутат Петрас Гражулис от партия „Ред и справедливост“.

Войната, слава Богу, не избухна, но Грибаускайте упорито се изкачи на фронтовата линия, сякаш за да компенсира миналото си като комсомолски секретар. Такъв напор е трудно да се обясни само с политиката, има нещо лично.

Имахме правото да очакваме нещо подобно и от Грабар-Китарович. Тя представлява националистическата партия - тази, под чието управление се проведе войната, операция “Буря” и гибелта на сръбската Крайна. Сред идеолозите както на хърватския национализъм, така и на новия атлантизъм има много хора, които римуват своя кръвен враг Сърбия с Русия и Хърватия с Украйна.

Изненадващо, в крайна сметка си спомняме президента Грабар-Китарович съвсем различно. За по-голямата част от гражданите на Руската федерация тя остана като енергична и очарователна жена, която дойде на световното ни първенство и стана „звезда“ по телевизията. Сред политолозите и балканистите се запомни като лидер, който призова Запада да подобри отношенията с Москва, нарече Русия "световна сила" и дори потърси приятелство с патриарх Кирил.

Тя е един вид Антигрибаускайте, решила да не противоречи на преобладаващо русофилските настроения на своя народ (Ако ви попитат в коя държава по света наскоро са издигнати паметниците на Гагарин, Есенин и Пушкин, това е Хърватия) и да не участва в състезанието за най-злобно атлантическо куче (за разлика, например, от също доста русофилска Черна гора) и да използва отношенията с Русия като прозорец за възможност за полезно сътрудничество. С една дума, приятна жена.

Добрата новина е, че от гледна точка на меритокрацията на Далия изобщо не е конкурент на Колинда. Независимо от това колко страни от Алианса са готови да играят с огъня в руската посока, хърватката може да се похвали с многостепенно образование и опит като помощник-генерален секретар на НАТО по публичната дипломация. Ако заложите на някого в това състезание, тогава на нея.

И вече посочихме лошото по-горе - поста на генерален секретар на НАТО в съвременния свят не предполага такива възможности и правомощия, както по времето на Робъртсън. Би било постът да не се заеме от злата снежна кралица, но е в наш интерес алиансът да се върне в епохата на Лунс, когато там, според неговото собствено признание, само половината сътрудници работят, а половината се занимават с дявол знае какво, а атлантическата бюрокрация да не става наистина ефективна и зъбата.

Превод: В. Сергеев

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели