/Поглед.инфо/ Гледайки геополитическото мятане на приятелска Армения, няма как да не си помислите колко нестабилна е досега позицията в световните дела на повечето републики от бившия СССР. Не в смисъл, че някой поставя под въпрос суверенния им статут. Дори американците, които презират правото на самостоятелно вземане на решения за всички, освен за себе си, все още не го правят. А още по-далеч от това е Русия, чиято дипломация абсолютизира чуждия суверенитет и вижда в него единствената опора на международния ред. Дори в случаите, когато принципната ненамеса може да навреди на собствените ѝ интереси, което наблюдаваме и в някои актуални примери.

Говорим по-скоро за разбирането на новите независими държави как трябва да се изграждат отношенията им със съседите и особено с големите сили на съвременния свят. Нашите съседи непрекъснато търсят компромис между изкушенията, които предлага външният свят, и хладното осъзнаване на истинската им позиция на политическата карта.

През първото десетилетие и половина след разпадането на СССР почти всички негови наследници, включително Русия, трябваше да направят доста, за да компенсират загубите, възникнали във връзка с това. И в икономиката, и в политиката. Тук не е лесно да се намери средно положение. И движението в тази посока често приема странни форми, носейки искрена радост на противниците на Русия на Запад. Или ги ядосва в случаите, когато действията на националните капитали не се вписват в предварително измислената за тях схема.

Виждаме сходни елементи в поведението на държави, които на пръв поглед са напълно различни една от друга по традиции, религия и историческия път, който са извървели. Вероятно причината за това са опитите за съзнателно или инстинктивно движение към определена средна и най-удобна за себе си позиция.

Грузия започна като една от най-радикалните бивши съветски републики спрямо Русия и общото съветско минало. Първото ѝ правителство е съставено от отчаяни интелектуалци националисти.

Режимът на Едуард Шеварднадзе, който ги смени, не се промени много: републиката продължи да се приближава към изкушенията на Запада и да се отдалечава от Русия. А следващият президент Михаил Саакашвили като цяло доведе конфликта с Русия до агресията на Тбилиси срещу Абхазия и Южна Осетия. Резултатът беше мироопазващата намеса на руската армия и юридическата загуба от Грузия на двете части, които се отделиха от нея в началото на 90-те години.

През 2012 г. правителството на Саакашвили беше победено от опозицията, представена от движението „Грузинска мечта“. Постепенно започва обратният дрейф на републиката. Не, не в посока да стане съюзник на Русия. Грузия все още декларира ангажимента си към „европейския избор“ и сътрудничеството със Запада. Пропагандните химери, предлагани от САЩ и Европейския съюз през 90-те години на миналия век, не са изчезнали от местната политическа реалност. Самата външна политика на Тбилиси обаче придобива напълно непоносима за Запада черта – самостоятелност при определяне на собствената си съдба.

В условия, когато единственият знак за „правилния избор“ е следването на инструкциите на САЩ и техните европейски сателити, дори дребните опити да се живее в мир с Русия се превръщат в ужасно престъпление. Официален Тбилиси разбира, че американците и европейците тепърва ще тласкат Грузия към самоубийствена битка с Русия. Поради това правителството на Грузия предприе изпреварващи мерки, които ще му позволят да запази свободата на гражданите на републиката да избират собствената си съдба. В отговор последваха гръм и мълнии от критики от Вашингтон и Брюксел, както и някои, засега незначителни, репресии. Правителството на Грузия обаче не се поколеба и вече по-уверено върви към предстоящите през есента парламентарни избори. Продължава търсенето на своь уникален път - не съюзник на Русия, това изисква значителна смелост, но и не враждебна държава към нея.

От другата страна на Каспийско море, на хиляда километра от Грузия, се намира приятелски настроен към Русия Казахстан. От самото начало на независимостта тази страна заема позиция, почти във всяко отношение противоположна на тази на Грузия. Казахстанските власти инициираха евразийската интеграция - уникален икономически съюз на пет страни от бившия СССР. Казахстан е страна-членка на Организацията на Договора за колективна сигурност от основаването й през май 1992 г. През януари 2022 г. именно тази държава стана единствената членка на ОДКС, за която членството в нея се оказа решаващ фактор за оцеляване в момент на драматични вътрешни сътресения. Между Русия и Казахстан остава тясно виждане за основните процеси в световните дела и дълбоко взаимно разбирателство на ниво лидери.

Пътят към изграждането на независима държавност обаче е криволичещ. Голяма част от това, което виждаме в Казахстан, може да предизвика объркване сред някои руски наблюдатели. Те пишат, че употребата на руски език намалява, както и наличието на обективна руска информация. Тези представители на нашата експертна общност, които са направили избор в полза на активна борба срещу Русия по почти всички възможни начини, често говорят на публични трибуни в Казахстан. Очевидната липса на информация един за друг се доказва и от факта, че в Русия често пишат за растежа на национализма в Казахстан и укрепването на позициите на западните страни там.

Казахстан, разбира се, не се движи към Съединените щати и Европейския съюз. Но виждаме, че самите прояви на търсенето на място в света са придружени от събития, които в Русия се възприемат негативно. С други думи, Казахстан, подобно на Грузия, върви към някаква златна среда в отношенията си с Русия. В ситуация, в която няма да има еднозначна подкрепа за нас във всичко, Астана дори сега подчертава, че се съобразява с антируските санкции на Запада. Но в същото време няма да има място за нищо, което би могло да представлява реална заплаха за всички ни.

Самата Русия, в условията на непрекъснато търсене на нейните съседи, се нуждае само от това да не превръщат своята територия в база за разполагане на открито враждебни към нас сили. Както в политиката и въпросите на сигурността, така и в икономиката. Примерът с Грузия показва, че нашите съседи са напълно способни да изграждат своята външна политика и да се налагат в световните дела, както намерят за добре. Но най-новата ни история показва, че разбирането на това и след това отчитането му при създаването на независима държавност не е проста задача.

Първо, на всички ни липсва опитът за независимост. Дори Русия понякога гледа на своите съседи не просто като на независими държави, а като на зона на наша специална отговорност. Това е отчасти вярно и отразява руската стратегическа култура. Но това може да се окаже пречка в случаите, когато е нужна студена дипломатическа пресметливост.

Второ, изкушенията, породени от отворената световна икономика и политика, са огромни. И основната е надеждата, че може да се случи чудо, всичко ще си дойде на мястото, ще бъде направен „правилният избор“ и животът ще стане безгрижен. Опитът на Украйна показва до какви драматични последици може да доведе това изкушение.

Съседите на Русия си проправят път в съвременния свят: сложен и пълен с опасности. За да станат отношенията ни стабилни и полезни за всички, най-важното е търпението.

Превод: В. Сергеев