/Поглед.инфо/ В началото на предизборната си кампания Тръмп заяви, че за 24 часа ще приключи с войната в Украйна. В края й обаче допълни, че ще прехвърля все повече отговорности за това на „малките, хубавки, европейски страни“. Ще ни се наложи явно оттук нататък все повече да се вслушваме в неговите послания и то по възможност преди да бъдат последвани те от конкретни действия. Отдавна сме научени, че каквото каже големият брат, следва да се изпълнява. Така че, както повтаря неуморно Орбан, ако ще оцеляваме, е време да се вземем в ръце и сами да почнем да търсим наред с другите ни грижи и общоприето решение на проблема в Украйна. В началото обаче ще е необходимо най-после да се опитаме да излезем извън мъглявината от заклинания, кошмарни видения и произволни пожелания и надежди, с които ни облъчват брюкселските влъхви, и да се върнем към трезвия политически анализ.

В тази връзка понякога е излишно човек да се опитва да сглобява коментар или становище, когато някой друг е успял да го изрази преди него. Особено когато го е направил по по-добър, по-професионален и по-въздействащ начин. Тогава не е грехота да цитираш изложеното, за да се солидаризираш с него и, ако прецениш, да го предадеш на други. Подобно отношение напълно основателно заслужава поредният брилянтен доклад за съвремието и шансовете ни за търсене на изход от ситуацията, който пред заинтересована публика бе изнесен от уважаваната от мен, популярна международна анализаторка от Германия, професор Габриеле Кроне-Шмалц. Темата тя оригинално беше назовала с наглед идиотския въпрос: „Възможно ли е да се осигури европейската сигурност заедно с Русия?“ Това, вижда се, е доста актуален и в същото време провокативен и хитро сложен на масата въпрос. Ако вземеш го изречеш у нас, на момента ще те освиркат и заплюят или ще кажат „а, бе, какви глупости си взел да говориш, путинист такъв“. Зададеният по този начин въпрос от професор Кроне-Шмалц звучи преднамерено търсещ други въпроси като например: „Може ли да има сигурност в Европа без Русия?“ Залата, както се казва, без напъни реагира и каза: “Не!“. Тогава тя направи стъпка напред и запита „А може ли да има сигурност, когато сме против Русия?“ И тогава всички еднозначно и еднопосочно заявиха мнението си, което де факто беше целта на докладчика. Интересно, дали подобни послания, които се чуват вече от все повече политически анализатори и, което не ме учудва, от високо рангови военни коментатори биха стигнали най-после не в Брюксел – там няма кой да ги чуе -, а оттатък океана, където нещата, както ни уверяват, ще се променят.

Професор Кроне-Шмалц има навика да цитира други анализатори, за да не излезе че всичкото в нейното изложение са нейни промисли, с които тя се опитва да натовари своите слушатели. Този път тя споменава Егон Бар, който е казал съвсем простичко, че всичко може да се промени в политиката, но не и географията. Няма как да се случи ние, европейците да не сме съседи с Русия, а да станем съседи, например, със САЩ. А щом сме съседи, казва професорката, това изначално предполага че трябва да намерим начин да живеем нормално със съседите си. Защо, пита тя, ние германците започнахме да забравяме, че превъзмогвайки всичко онова, което, в края на краищата му причинихме, тогавашният Съветски съюз стана факторът, който позволи да се обедини Германия? Ако Съветският съюз не беше се съгласил, до ден днешен Германия щеше да бъде разделена. А какво щеше да се получи тогава, продължи да пита тя, дали щеше сега да живеем в днешното статукво, дали по голямата част от 20 хилядните километри европейска граница на Русия щеше да е с военния блок НАТО? Ако погледнем картата с просто око, ще видим кой се отнася по съседски със съседите си и кой не. Без Белорусия всичко останало са страните от НАТО, които явно и преди войната в Украйна и в момента са против Русия.

Не пропуска проф. Кроне-Шмалц в своя доклад да посочи и това което твърди упорито Олаф Шолц, че военната инвазия в Украйна на Русия в този вид е противоправно действие. „Ако приемем, че той е прав, тогава защо заявява, че действията на САЩ в Афганистан са „ангажимент“ по отношение на Афганистан? Същият „ангажимент“ на САЩ беше и в Ирак и във Либия и във Виетнам, все „ангажименти“ на САЩ, а Русия – тя, разбира се, противоправно действа“. Този словесен каламбур ми направи впечатление. Той е в съзвучие с евроатлантическата лакърдия, която се лее от нашите медии отвсякъде. Сякаш никога не е имало атака на Сърбия до нас. Приказват ни, че военният конфликт е само на 250 км от нас, а Сърбия на колко километра е? Когато я бомбардираха, американците гръмнаха „пътем“ и две къщи в Кюстендилско. Но това си беше, ако следваме терминологията, само „ангажимент“ и нищо повече.

Няма място за колебливи оценки за ставащото в Украйна. Без съмнение това е конфликт с нечовешки образ недопустим в нашия век. Защо обаче постоянно говорим само за това, което става сега, а все по-„пестеливо“, да не кажа стеснително се връщаме в анализите към това, което е довело до този конфликт? Един американски специалист по международна политика професор Джон Майлс Хаймър без да е оригинален казва, че най-значимите военни конфликти от следвоенния период са този във Виетнам, в Ирак и сега в Украйна. Само че след Виетнам и след Ирак САЩ са трябвали да преминат през мисловен процес на катарзис, от това че някой някого е заблудил и е предизвикал участието им в тези конфликти. А сега ние, подвластните съюзници, пак слушаме САЩ, какво ни говорят за ставащото в Украйна, едва ли не ни задължават като папагали да повтаряме съответните тезиси. Че и сами да си ги измисляме, защитавайки евро?-атлантическите позиции. И никой не смее да се заекне дори, че САЩ продължава да се опитва да задържи позицията си на единствен и незаменим хегемон в света.

Бедата е, че периодът на благонамерените и демонстративно доброжелателни действия на Съветския съюз по времето на Горбачов беше погрешно изтълкуван като поведение на една слаба държава. Само че Русия вече далеч не е Съветският съюз, което Кисинджър повтаряше непрекъснато. А цитираният от мен професор Хаймър дословно посочва, че когато става въпрос за Русия и Китай трябва много внимателно да се процедира. Най важното, казва той, би било по скоро да се търси решението, не за това как да ескалираме обстановката, а с бързи крачки да вървим към онова, което далеч не е повече политика на сдържане, каквато беше през студената война, а по-скоро е политика на връзване на ядрените сили за да се избегне ядреният холокост.

Не ми се искаше, но ще кажа, щом като човечеството е решило да мълчи, заблуждавайки се, че ще опази личното си битие и благополучие, а това касае най вече хората от западните страни че и у нас, то тогава на какво трябва да разчитаме? Дали на страха, който ще ни бъде много скоро сервиран, когато облаците, не дай Боже, тръгнат откъм Украйна насам. Тогава ли чак трябва да се хванем за главата? Добре е постоянно да си ги говорим тези лоши неща, защото има и по-лоши. Попадна ми една история с дневника на лекарката Танк Той от онова ужасно време във Виетнам. Воювала е с лекарската си чанта на страната на тези, които са се борили срещу американците, и е записвала в него всичките свои надежди, страхове и ежедневни преживявания. Когато са я застреляли американски пехотинци, точно един от тях е взел дневника й. След време го е превел и отпечатал, а оригинала върнал на семейството й във Виетнам. Един неоспорим документ за зло време, какъвто би могла да напише всяка от лекарките и сестрите в Украйна, и от едната и от другата страна, вършещи под смъртна заплаха работата си.

Вижте, това трябва да спре. Колкото по-бързо, толкова по-добре. Би трябвало след толкова мъки такава идея да обедини повечето от хората, имащи отношение към решаването на конфликта. Резултатите от европейските избори не ни дават особено оптимистични надежди. Бях втрещен от представянето на нашия българския комисар, който буквално обяви „дранг нах остен“ в полетата на иновациите и технологиите, следвайки указанията на вездесъщата си началничка, фон дер Лай/н/ен.

За съжаление и след изборите в САЩ ние, европейците май сме отново в положението на оня негър, който клечи и чака кога кокосовият орех сам ще падне за да се нахрани с него. При положение, че още не се знае „орехът“ дали въобще ще стане за ядене. Но чакаме, неспособни да разклатим дървото и да си решим проблемът най-накрая сами.