Светът се приближава до все по-опасни нива на конфронтация. Защо се стигна до тук? Какво провокира това противопоставяне, което доскоро изглеждаше немислимо?
Краткото обяснение е, че от еднополюсен светът става многополюсен и това поражда противопоставяния и огромна нестабилност. Свидетели сме на риторика, характерна за Студената война. Аз съм от поколението, което живя по това време, и не искам да виждам повторението й. Студената война не носи нищо добро, а за гореща изобщо не ми се мисли. Има и важни разлики от онази епоха. Тогава две световни суперсили взаимно се балансираха. Имаше два водещи блока – социалистическият и капиталистическият. Това, естествено, създаваше напрежение, но все пак носеше предвидимост. Имаше правила на тази игра. И реален страх от атомна война, което беше въздържащ фактор, за да не се стига до авантюри. Съществуваха достатъчно ясни механизми за сваляне на напрежението, дори в най-острите моменти на противопоставяне.
А защо днес е различно?
В началото на 90-те години с разпадането на Съветския съюз се стигна до свят, тотално доминиран от САЩ. Както в икономическо, така и в политическо отношение. Мнозина решиха, че това ще бъде завинаги. Днес обаче и тази система е предизвикана от новите икономически и военни фактори. И много по-трудно се намира баланс между тези различни полюси. Няма ясни правила и всяка сила воюва за свои територии на влияние. Първото нещо, към което трябва да се стремят лидерите на големите сили, е да се запазва диалогът, да се разговаря.
Това, което силно дразни доскорошния хегемон, е възраждането на Русия. През 90-те години тя беше абсолютният парий, никой не се съобразяваше с нея. Да, имаха ядрено оръжие, но като цяло – тотален колапс. Днес, когато Русия си върна решаващата роля в международните дела, се активизира едно много силно антируско лоби – има го и в САЩ, и в Западна Европа. Изглежда, че не могат да простят на Русия нейното възраждане?
Има го и този момент. Част от съперничеството между великите сили. След разпадането на СССР Западът допусна стратегическа грешка. Лично съм свидетел на този процес, защото по това време учех в Москва. В началото на 90-те години нагласите и настроенията в руското общество бяха много прозападни. Разоръжаваме се, освобождаваме другите страни от доскорошния социалистически лагер да вървят по свой път. И съвсем закономерно се очакваше партньорско-приятелско отношение от страна на Запада. Само че западното отношение към Русия през този период беше като към победена държава. Обективно Съветският съюз загуби Студената война. По какви причини, това е много дълга история. И в крайна сметка Русия беше унизена. Масовото обедняване на хората, създаването на олигархичен капитализъм, изчезването на усещането за държава, състояние, в което олигарсите диктуват на правителството, а не то на тях – всичко това водеше до национално унижение. Усещаше се и в международните отношения. И съвсем естествено се стигна до реакция. Която беше и на базата на икономическия възход от началото на този век, станал възможен благодарение на високите цени на нефта и природния газ. Всяка страна има своите жизнени геостратегически интереси от гледна точка на сигурността си. Така е и с Русия. Основното все пак е, че се изпусна моментът тя да бъде привлечена от Запада към партньорство и диалог.
А може би и нямаше искрено желание да бъде привлечена? Идеята явно беше Русия да бъде държана в това подчинено положение.
Със сигурност на запад е имало сили, които са желаели точно това. Много силна е съблазънта, когато надвиеш някого, да продължиш да го мачкаш, да го държиш на колене. Вижте какво се случи с Германия след Първата световна война. Загуби, унижиха я – Версайски договор, тежки контрибуции, всички знаем резултата. Стигна се до реваншизъм, до идването на Хитлер на власт като следствие от голямата икономическа криза. Затова водещ принцип в политиката не трябва да бъде стремежът да вкараш другия в ъгъла. Не го притискай до стената. Дай му да диша.
Противопоставянето, за което говорим, явно ще продължи още дълго. От тази гледна точка е много важна позицията на България. Как трябва да се държим ние? От една страна, Западът много иска ние да се включим в антируския хор, от друга, преобладаващите настроения в обществото са проруски. Направи впечатление, разбира се, много разумната позиция на настоящото правителство, което отказа да гони руски дипломати. Даже, бих казал, че правителството прояви нетипична за български управляващи самостоятелност. Дали тази позиция може да бъде удържана, или все пак ще отстъпим пред западния натиск и послушно ще маршируваме в строя, както сме го правили и преди 1989 г.?
Натиск винаги има. Големите сили се опитват да вкарат, грубо казано, по-малките в своя лагер. Оценявам като правилна настоящата политика на българското правителство. Тя отговаря и на нагласите в обществото, и на националните интереси. Вярно е, че сме в много сложна ситуация – между чука и наковалнята. Винаги има начин, ако го правиш разумно, ако не подлагаш на ревизия ценности и принципи, да защитиш своя интерес, да покажеш нюанса. Когато говоря с партньори от Западна Европа и САЩ, обяснявам много открито – нашата история, култура, нашето отношение към Русия е съвършено различно, отколкото, да кажем, в Полша. Полша два пъти е била част от Руската империя. Там има много тежки исторически наслагвания. Чехословакия преживя 1968 г. Имайте предвид, че славянофилството, панславизмът са много силни в чешките и словашките земи още по времето на Австро-Унгария. И затова съветските танкове през 68-а са такъв шок за тях. И имат основания, най-малкото да не обичат Съветския съюз. Унгария помни 1849 г., когато руските войски потушават унгарското национално въстание. Нашият исторически опит е съвсем различен. Ние не сме били окупирани като прибалтийските страни. Ние сме освободени от Русия. Българската независимост произлиза от Руско-турската освободителна война.
Сергей Станишев, Джакомо Филибек, заместник генерален секретар на ПЕС, и Федерика Могерини на Координационна среща на левите премиери и лидери на социалистическите и социалдемократическите партии преди заседание на Европейския съвет. Брюксел, 9 март 2017 г.
Прочети целия текст в Брой 49 на списанието
