/Поглед.инфо/ След много години на нападения от всички страни и стигайки на два пъти почти до предсрочно сваляне от власт, молдовският лидер Игор Додон загуби скорошните президентски избори.
Господин Додон е известен като солиден и прагматичен политик с проруски уклон. Човекът, който ще го замени, има точно диаметрално противоположните мнения относно това с кого Молдова трябва да преориентира бъдещето си.

Виждали сме многократно през последните десетилетия какво точно се случва, когато един лидер със симпатии към Русия бива заменен от някой, който има подкрепата на Вашингтон в бившите републики от Съветския съюз.

Историята, както казват, "се повтаря", тъй че близкото бъдеще на Република Молдова при всяко положение ще последва траекторията на други нации, които някога са били съграждани на молдавците.

Украински, грузински или арменски сценарий е най-вероятното

Всички тези страни имат общи характеристики и тенденции.

- Всичките те - Украйна, Грузия, Армения и Молдова, са били част от Съветския съюз и Руската империя в продължение на векове и имат дълбоки културни връзки с Русия.

- Всичките имат поне едно "странно" парче територия с много съмнителен и пораждащ напрежение статут - Крим, Абхазия, Южна Осетия, Нагорно-Карабах, а от неотдавна и Донбас.

- Всички те поеха радикални анти-руски завои след успешното развитие на сценарий за цветна революция, което значи, че русофобията се е превърнала в ключов елемент за оправдаването на властта на революционерски правителства.

Молдова се вписва във всички горепосочени критерии, само с изключение на пълномащабната цветна революция, която там все пак не се случи.

Игор Додон беше под политически атаки през цялото си управление, но не протестиращи на улиците, които имаха медийна подкрепа, го свалиха от власт. Той просто изгуби изборите.

Може би е имало някакви изборни измами, особено като се има предвид, че господин Додон се радваше на сериозна обществена популярност. Но към този момент, няма доказателства относно измами на президентските избори.

Поради това, Игор Додон прие загубата си с достойнство.

На картата се вижда, че регионите със сепаратистки движения или настроения, са гласували за Игор Додон, което създава предпоставки за опасен и взривоопасен сценарий.

Действително, много е показателно в кои райони печели Игор Додон - Гагаузия и Приднестровието.

Това са области, които много подобно на Южна Осетия или пък на Донабс, не са кой знае колко щастливи с про-западния нов президент, която потенциално ще е и румънска националистка.

Тези обласит имат и различен етнически състав.

Това важи особено за Приднестровието, което издава собствени паспорти и е фактически една независима република от десетилетия насам.

Както се виждали отново и отново, когато про-западните националисти, които парадоксално са и либерали, дойдат на власт в Източна Европа, малцинствата страдат.

Най-яркият пример за такова нещо беше президентът на Грузия Михаил Саакашвили, който директно се опита да смаже и прочисти етническите републики в границите на страната.

Това показва наистина изумителните нива на лицемерие и двойни стандарти на Запада, когато от една страна беларуският президент Александър Лукашенко е "последният диктатор в Европа", но в същото време се игнорира фактът, че имаше реален и класически опити за геноцид с танкове срещу цивилни в Грузия през 2008 година.

Ужасите на войната в Донбас, която се извършва от объркани наборници, вкарани в нацистки частни батальони (които изненадващо се признават от големите западни медии мълчаливо), са много показателни за тези неща.

Скорошната кървава бъркотия в Нагорно-Карабах, която беше инициирана от правителство, което дойде с цветна револция в Ереван, показва, че Молдова ще бъде най-вероятно следващата.

На едно по-ежедневно и ниско ниво, със сигурност Молдова ще повтори точно същите погрешни презумпции и грешки, които и съседите й направиха в икономически план.

Новият президент и кабинетът й ще бъдат абсолютно убедени, че Европейският съюз ги цени много дълбоко и ще ги направи, разбира се, богати.

Малцина молдовски политици като Игор Додон са достатъчно смели да заявят, че половината от по-скоро слабата икономика на страната се базира на храни, облекла и алкохол, а е малко вероятно молдовското вино, което се прекарва през огромно разстояние, по някакъв начин да победи конкуренти като Франция.

Още повече, не само, че конкуренцията в Европейския съюз за продажбите на вино е сериозна и тежка, но и да загубиш основния си партньор за износ на вино - Русия, не е особено мъдра политика.

Със сигурност Адидас и Зара треперят от страх, когато си мислят, че молдовската конкуренция, която произвежда обувки в малки количества и от малки производители, е на път да им се изпречи!

Накратко казано, единственият аргумент, който ще чуете за преориентирането на Молдова към Европейския съюз, това е русофобията.

Нищо друго освен това не придава смисъл на тази преориентация. Но пък нека да си кажем и истината - русофобията не е особено смислена през повечето време.

Разбира се, точно като другите държави-наследници на бившия СССР, руският език ще бъде нападнат, докато в същото време ЛГБТ парадите и пропагандата ще станат ежедневие, тъй като и двете са ключови цели на външната политика на Вашингтон, колкото и странно и ненормално да звучи това.

Засега ще трябва да гледаме към тенденциите, които се развиват в бившите територии на Русия, и които най-вероятно ще афектират Молдова. Но защо съществуват тези тенденции?

Какво причинява тези повтарящи се тенденции и политики? Какво може да се направи за да се променят те?

Защо отцепилите се държави от бившите съветски републики, винаги са на страната на Русия?

Краткият отговор е, защото всички те знаят, че ще бъдат сигурни и спокойни, тъй като руснаците не се интересуват какво правят, а лидерството на тези региони не попада под националистическата реторика на доминиращия етнос на страната.

Хората се чудят защо Единна Русия и Владимир Путин получават толкова силна подкрепа от етническите малцинства и групи в самата Руска федерация.

Това е така, защото тези хора се страхуват от надигането на някакъв вид (либерални) националисти, които ще ги третират, така, както руснаците се третират отвъд границите.

Тоест, ще има лингвистична, културна и системна репресия, а на моменти и убийства.

Отцепилите се републики гледат на нещата по същия начин. Те виждат Русия като една сила, която няма да убие местния им език или да ги принуди да приемат друга религия.

Като цяло, Москва не се интересува какво правят стотиците малки етноси, стига да играят по правилата.

Русия в общи линии е асимилирала, без да екстерминира, чуждите култури, докато се е разширявала. Това отношение със сигурност изглежда много по-приемливо, когато чуете танковете да се задават към вас, близо до плажовете на Абхазия.

Жителите на Южна Осетия например, обичат Русия, защото тя ги спаси от екстерминиране през 2008 година. На тяхно място нямаше ли и вие да я обичате?

Въпреки че има узбекски националисти, които играят същата игра на русофобия в Узбекистан, узбеките (и много други малцинства) в Казахстан имат интерес и желание да запазят руския като "език на междуетническата комуникация".

Това е така, защото не искат да се чувстват притиснати от русофобски настроени казахски националисти.

От инстинкт за оцеляване пар екселанс, можете да чуете често про-руски монолози от изплашени малцинства в бившите съветски републики.

Узбеките извън Узбекистан харесват руския подход към властта и силата, който може да избледнее с времето в Казахстан.

И в много случаи, Русия като една мрежа на сигурност от репресиите, е това което кара различни региони да се присъединят към нея. Едната страна иска да нахлуе във вашите земи, да смаже религията ви и да ви принуди да говорите нов език. А Русия? Тя просто иска пари от данъци и вашите деца да учат руски език в училище, поне малко.

Много бивши съветски републики всъщност са се присъединили към Русия доброволно, защото нации като Иран или Турция са били много по-страшни по онова време.

Защо отцепилите се републики нападат русофобски настроените либерални националисти, не ги ли прави това руски пионки?

Едно нещо, което бившите държави от Съветския съюз и много други нации имат общо е многовековната традиция на чувството за непълноценност пред Запада.

Въпреки факта, че от западна перспектива Европа и Америка са в упадък, ако не и колапс, местните хора, особено младите в Източна Европа са напълно убедени, че тоталното подчинение на Запада ще направи нациите им богати и проспериращи за едно денонощие.

На снимката: "За какво се борихме на Майдана?". Поради културния комплекс за малоценност, който ги е убедил, че са "украинци", а не руснаци с южен акцент.

Тъй като нации, които са били във Варшавския договор се приемат като по-лоши от Запада едва ли не автоматично, те надценяват стойността на вниманието, което Съединените щати и Европейският съюз им оказват.

Малките демократични диктатори като Михаил Саакашвили и Никол Пашинян сериозно си вярват, че на Запад са били техните нови "приятели", които ще ги подкрепят в различните им военни авантюри и начинания.

Те са се чувствали насърчени от това да имат белите богочовеци на Европа да им дават благоволението си.

Тези лица са били убедени, че хора като западняците, които не могат да намерят държавите им на картата, са много загрижени за съдбата им и искат да направят нещо за тях.

Васалите си мислят такива неща. Когато лордът им стисне ръката и те си въобразяват, че той е новият им най-добър приятел.

Силата на този комплекс за малоценност в и около бившия Съветския съюз не може да бъде разбрана. Тя е дълбоко вградена във всяка култура, която говори малко руски език. Дори и сред самите руснаци.

Идеята, че подчинението пред Запада ще доведе до някакъв просперитет се вижда на зле формулирани протестни надписи по улиците на Москва, точно толкова често, колкото можехме да я видим и в Киев по време на Майдана.

Ако горното е вярно, защо Русия го позволява?

Добър въпрос.

В крайна сметка, изглежда, че самите руснаци не могат да разберат, че освен икономическите, културни и исторически интереси, човешките същества често правят решенията си на базата на чувствата и неизвестни ирационални мотиви, които се въртят в главите им.

Когато получите шанс да говорите с руснаци, коментатори, политици или мислители, става много очевидно, че почти никой от тях не е наясно за това, което пиша по-горе.

А това води до лош процес по взимане на решения. Лошите презумции водят до лоши резултати.

В известен смисъл, голяма част от политическите събития в бившите съветски републики са просто едно много голямо състезание по популярност, което Русия губи.

Тя го губи най-вече, защото не е наясно, че въобще има такова състезание, камоли да се готви по най-добрия начин, за да може да го спечели.

Русофобията се разглежда, признава и анализира, но никога не се контрира със същите мерки, с които е проектирана.

Вътре в самите про-руски политики, участниците се виждат като действащи в една борба срещу деградацията на културно мазохистичния Запад, опитвайки се да се освободят от "игото" на най-голямата империя на света (за втори път), докато гледат към златния кръст в небесата.

Но няма нито филми, нито компютърни игри, които да подкрепят визията им.

Най-вълнуващите идеи, които карат Русия да изглежда "готина" и "яка" си остават скрити в рамките на академични дискусии или на видеоконференции с отвратително качество на звука.

Русия не говори на бившите си територии по начина, който ще я накара да изглежда много по-превъзхождаща Запада.

Именно невъзможността на Русия да се рекламира сама себе си е това, което ще обрече някои от хората в Гагаузия и Приднестровието на нова серия от мизерия и нещастия в идните години.

Русия не може просто да разчита на това, че е "алтернатива на геноцидните режими" за да си върне една по една отцепилите се републики.

Превод: СМ

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели