/Поглед.инфо/ “Ситуацията по границата на съюзническата държава със страните от НАТО остава неуредена “, заяви руският министър на отбраната Сергей Шойгу на 27 октомври 2020 г. Това веднага предизвика истерия сред алармистите относно поредния успех на ЦРУ.

Напоследък, особено във връзка с последствията от президентските избори в Беларус и боевете в Карабах, коментаторите постоянно припомнят за миналогодишния доклад на американската аналитична Корпорация РАНД, озаглавен „Пренапрягането на Русия: Конкуренция от по-добри позиции”.

В него експертите обосновават заключението за разширяването от Русия на границите на контролираното геополитическо пространство. По този начин се завръщат времената на съревнование между великите сили и се мисли за стратегията за противодействие на руската експанзия. Вариантите са само два: военен и диверсионен.

Тъй като пряката традиционна война със съвременна технологично напреднала и решително настроена държава гарантирано ще доведе фатална размяна на стратегически ядрени удари, този път е признат за неприемлив за САЩ. Това прави единствената възможна стратегия за организиране на възможно най-много локални конфликти по периметъра на руските граници, изискващи намесата на Москва, но давайки ѝ яснота при избора на страна и силно ограничавайки нейните оперативни възможности.

Тази хитра схема включва постигането на шест тактически цели: снабдяване на Украйна със смъртоносно оръжие, засилване на подкрепата за "бунтовниците" в Сирия, организация на смяна на режима в Беларус, използване на потенциала за създаване на напрежение в Южен Кавказ, намаляване на нивото на руското присъствие и влияние в Централна Азия, прекратяване на присъствието на Русия в Молдова.

Според коментатори пет от тези шест удара вече са нанесени на Русия. Украйна получава желаните ракети “Джавелин”. В Киргизстан имаше „Майдан“, макар формално да е третият през последните 15 години, но в същото време стана неочакван за много експерти.

Протестите в Беларус продължават. И въпреки че Лукашенко демонстрира силата на своята вертикала на власт, той вече публично допусна присъединяването на страната към НАТО. А в анонимните канали в “Телеграм” дори се появиха слухове, че „последният диктатор на Европа“ започва да допуска и прекратяването на политическата си кариера. Те всъщност не се подкрепят от нищо, но не забравяйте, че нищо подобно не е наблюдавано преди. Между Армения и Азербайджан избухнаха битки за Нагорни Карабах.

С една дума, остава да се видят резултатите от изборите на 1 ноември в Кишинев, които очевидно ще бъдат /са/ спечелени от силите с открито прозападна ориентация и ще бъде възможно с увереност да се обяви пълният успех на "плана на ЦРУ". Състои се в пренапрежение на руските сили, водещо геополитическата парализа на Москва. Освен това води до намаляване на влиянието ѝ на международната сцена. С всички произтичащи от това запазване на неприкосновеността на американската световна хегемония и безпомощността на руското ръководство.

Дали обаче наистина е така? Това, което се случва, наистина ли е успешна стратегическа операция на разузнавателните служби на САЩ или има банално приспособяване на фактите към предварително избрана теория?

На стратегическо ниво анализаторите на РАНД не са измислили нищо ново. Изолацията от света чрез подбуждане към нестабилност, в идеалния случай до локални войни, се предполага още навремето срещу СССР. Стратегията е наречена план “Анаконда”.

Това, че целевата държава днес има различно име, не променя същността на въпроса. Различава се само географията. По онова време всички територии, споменати в „шестте удара“, са твърдо в границите на руския контрол. Следователно Москва трябва да се „удуши“ чрез дестабилизацията на Афганистан и Близкия изток, които са част от зоната на геополитическите интереси на Съветския съюз, но не са твърдо контролирани от Москва. Сега е много по-лесно да се подпали ивицата постсъветски държавни отломки, останала след разпадането на Съветската империя.

Значи няма глобална стратегическа операция на ЦРУ. Има само опит да се използва за свои цели случващото се. В крайна сметка, ако постсъветските лимитрофи толкова ирационално искат да „отидат на Запад“ и „да влязат в европейското семейство на цивилизованите народи“, тогава защо да не им се „даде Маузер“ в стила на известния „турски поданик“?

И това наистина е проблем. Най-пряко свързан с Русия. Първо, защото лимитрофите са наистина съседни държави. По-важно е обаче, второ: те са включени в зоната на геополитическите интереси на водещите центрове на сила и, образно казано, са един вид детайли в глобалните мащаби на международната политика. Където Крим не е просто спорен полуостров с Украйна, а е ключът към запазването на контрола над Черно море, а чрез него - осигурява влияние върху Средиземно море, Северна Африка и Близкия изток с Персийския залив.

Когато експертите от РАНД в доклада си говорят за пренапрежение на руските външнополитически възможности, те имат предвид не това, което си представят критиците на руската политика. По-скоро обратното.

През 90-те години руският управляващ елит продължава да смята цялото съветско пространство като продължение на СССР, само че под друго име, но с предишни ценности и ориентири. Това формира не толкова странен възглед за света, но и служи за мотив към не по-малко непоследователни постъпки.

Като например, както в ОДКБ, в момента на създаването си смятана за съвременно въплъщение на Варшавския договор като противовес на НАТО. Новото образование не изпълнява своята задача, но създава видимост на успех при запазването на „дружбата на народите“, в която всякакви разногласия се преписват на някакви малки локални частни случаи, но които не влияят на най-главното.

Тук се заключва слабостта. Независимост от равнището на публичното дружелюбие на практика абсолютно всички лимитрофи мечтаят да се отдалечат максимално от Москва. В две форми: или като Прибалтика с Украйна веднага към Запада (в ЕС, в НАТО, където и да е, само да бъдат в „цивилизованото семейство на развитите народи“), или като Беларус, Армения и републиките от Средна Азия – със запазването на многовекторна „независимост“.

Нататък е просто. Например до 2010-2012 г в постсъветското пространство се запазва опасната заблуда, че цялото то не просто влиза в зоната на руските геополитически интереси, но е нещо като неразделна част от Русия, която тя е задължена на всяка цена да защитава, храни и издържа.

На това се основават както играта на местните управляващи елити – „дай пари, иначе отиваме да дружим със Запада, а ти ще плачеш, след като ни загубиш“, така и стратегията на САЩ, насочена към откъсването на бившите съветски републики от Русия. Видите ли, гледайте, Америка все още може да продължи по-нататъшния разкол на „Руския свят“, като Москва, както преди, не може да противодейства. С всичките произтичащи уверения, че това доказва неоспоримостта на американското доминиране.

В действителност Кремъл постепенно преоценява ситуацията. Той не се отказва от границите на зоната на глобалното влияние на Русия. Но сериозно се замисля за интересите си .

Например, Украйна, ако през 2014 г. преобладаващата част от обществото иска от властта едва ли не незабавно да хвърли танковете към Днепър и да стовари десант в Киев, видите ли, иначе „всичко е загубено“, то днес подходът се е променил. За какво ни е „такава“ Украйна? Защо ни е да превъзпитаваме 30 милиона народ?

В състояние сме да получим всичко, наистина нужно ни, под формата на Заводи, технологии, специалисти. Според мен, вече сме ги получили. За всички нормални, които споделят нашите ценности, ние улеснихме възможността да идват при нас и да уседнат. А останалите съседи могат и занапред да живеят така, както си искат. Но вече за собствена сметка. Както си могат. Както излезе. Дори ако излезе лошо. За тях.

Абсолютно аналогична е обстановката и на останалите направления, от Средна Азия до Кавказ и дори Беларус. Всъщност там просто още не е приключил процесът на геополитическа стабилизация от последиците на предишния вариант на глобалното противодействие на системите. Още от епохата на Студената война.

Важно е, че ръководството и мнозинството от населението на лимитрофите продължават да остават с представи за света, какъвто повече го няма. Всички те си мислят, че Западът побеждава и се разширява. Че той мечтае да присъедини Грузия и Армения към ЕС и НАТО, как дори Средна Азия ще се интегрира в ЕС. Но уви, вече отдавна е спрял устрема си на изток.

Приключили са силите, ресурсите и понятията. Смята се, че присъединяването на бившите съветски страни ще доведе до засилване на промишлената и финансова мощ на ЕС. Първоначално в Брюксел не се сещат, че новопостъпилите всъщност искат просто да сменят доставчика на аванта. От това днес се изумява неприятно. Вече в две програми за „кохезия“ са потънали маса пари, а в източните земи на Голяма Европа все още никой не започва да се труди „като германец“.

Общо процесите на глобалното разширяване са приключили. Европа повече не желае да се разширява. САЩ изобщо вече откровено и публично странят от своята роля на хегемон. Не им се оказва по силите. Китай, както се изяснява, също не бърза да погребва света под себе си. Той не е глупав, той е прагматичен. Защо са им всичките местни проблеми и прищевки.

Така постсъветското пространство се оказа в гигантска ничия земя. Обективно не интересува никоя от страните. Едва сега у турците се появиха някакви мисли за Кавказ и Средна Азия. Впрочем, сериозно превъзхождащи техните ресурсни възможности за възстановяването на Неоосманската империя.

Москва е развила нормално разбиране, че няма смисъл да бърза да поема всичко това. Ситуацията трябва да узрее. Въоръжените сили на Украйна ще имат американски "Джавелин"? И какво? Всъщност доставките им за Украйна започнаха в края на 2017 г. И това по никакъв начин не повлия на ситуацията в Донбас. Ще загуби ли Армения Карабах? И какво засяга това Русия? Ще я обичат ли още по-малко арменците? И какво? Все едно преди буквално не биха могли да живеят без приятелство с нас.

Ситуацията е по-скоро обратната. Натрупаните авгиеви обори на местни изцепки в стил „навсякъде, освен с Русия“ трябва да бъдат почистени. Но не с руски пари или руски усилия. Напротив, необходимо е не само да се даде възможност на местните елити да реализират заплахите „да влязат в лагера на противниците на Руската федерация“, но и спокойно да разгледаме последиците от подобна стъпка за тях.

Какво всъщност се случва сега. И нашите съперници наистина не харесват резултата. Това, което докладът на РАНД нарича руска геополитическа експанзия, всъщност е ускоряването на деградацията на западния вектор сред лимитрофите.

В Армения осъзнаването на факта, че никой няма да дойде, за да я спасява, че е необходимо да се възстанови адекватността на желанията, исканията и поведението, днес започна да се случва само по себе си. И то не под влиянието на „измамата на руската пропаганда“. В резултат на това бъдещето на ученика на Сорос Пашинян е под въпрос - въпросът за отстраняването му от властта от военните е в разгара си.

Ако всичко продължава така, един ден лимитрофите може да стигнат „до грешни заключения“. Ето защо Западът е толкова заинтересован да провокира задействането на „сграбчващия рефлекс“ в Русия. Така че емоционално и без колебание тя влезе във възможно най-голям брой локални конфликти. Освен това е желателно да бъде от грешната страна и без поне приблизително разбиране на своите цели и интереси в случващото се.

И тя отказва да се намеси. Тя не се появи в украинската война. В отговор на истеричните призиви на Пашинян, тя не изтърча да се бие в Карабах. Тя гледа на централноазиатските танци с откровен академичен интерес. Тя спокойно наблюдава как столовете за Лукашенко започват да се раздалечават. Седи достатъчно спокойно и чака натрупаните местни боклуци в покрайнините на Империята да изгорят сами. Чака в умовете на местните да се наложи и закрепи самостоятелно идеята, че няма алтернатива на дружбата с Руси.я

Както пише каналът в „Телеграм“ „Руски Демиург“:

„Никой няма да спори, че днес положението по границите на Русия е по-лошо, отколкото преди 15-20 години. Дори относително стабилен Беларус сравнително бързо „пропълзя“ в пълноценна политическа криза, каквато не се наблюдава след разпадането на СССР. Експертите, във връзка със случващото се, говорят за отслабване на влиянието на Русия и активиране на други центрове на властта.

Но според нас случващото се е само продължение по инерция на разпадането на СССР. Това разпадане все още не е приключило. Интересно е, че в имперското ядро на СССР, в Русия, Владимир Путин успя да започне процеса на замръзване през 2000 г. и като цяло той беше успешен. В резултат на това днешната Русия по отношение на икономиката е коренно различна държава от дори СССР на върха на своята мощ.

Този процес на разпадане обаче в имперските покрайнини е навлязъл в пълен мащаб едва днес. Ето защо виждаме пламнали Украйна на ръба на гражданската война и разделянето на Киргизстан на Север и Юг, Армения, която губи Карабах, Беларус, който е в политическа криза повече от два месеца. Обезлюдяването на Прибалтика.

Това не се случва, защото, например, Ердоган е увеличил „османската мощ“ там, или Великобритания с пристигането на новия глава на Mи5 започна да играе с високи залози, тези фактори също съществуват, но тяхното значение е сериозно преувеличено. Всъщност този процес на разпадане на СССР едва сега достигна до тези страни в пълен мащаб.

Русия се възражда от двадесет години на нови икономически и политически основи. А постсъветските лимитрофи все още са в процес на разпад. Съответно след 5-7 години ще се осъществи друг взаимен процес. От една страна, растежът на икономическата мощ на Русия ще изисква разширяването ѝ към съседни държави и съответния външнополитически пакет. От друга страна, в лимитрофните страни ще се появи ново поколение политически елит, което ще има време да види опита на сегашното поколение, флиртуващо с други центрове, и ще започне завой към съюз с Русия.

Така махалото ще тръгне в обратна посока. Към процеса на събиране на земи“.

Така че „шест удара“ не е знак за победата на ЦРУ, а на неговото поражение. Вече са постигнати пет от шест, но основната цел - да въвлекат Русия в чужди войни - не е постигната. И шестият, в Молдова, също ще се пропусне. Не, формално оперативните служители там вероятно ще доведат „свои хора“ на власт. Но в геополитически план подобна победа няма да промени нищо.

Превод: В. Сергеев