/Поглед.инфо/ Известният японски мениджър Кеничи Омае, който се нарича “Мистър Стратегия” пише две знаменити книги - “Свят без граници” и “Упадъкът на националната държава”. “Регионална-икономика” е антитеза на “световната икономика” на Бродел и Валерстейн. Става дума за феномена, когато, да речем, три града от различни страни - Пенанг (Малайзия), Медан (Индонезия) и Пхукет (Тайланд) - са свързани помежду си, и това е един вид остров на разцвета. В регионалната икономика не трябва да има по-малко от пет милиона души, иначе няма да осигури ефективност. Но не трябва да е над 30 милиона, защото ще има много бедни. Глобализацията са 200-300 много напреднали възли, където се концентрират съвременните информационни технологии, капиталът. Тези възли са свързани помежду си материално и виртуално. Всичко останало е изключено и отсечено.

Глобализацията е процес на производство и обмен, в който благодарение на господството на информационните (тоест “нематериални”) фактори над веществените (“материални”) капиталът, превърнал се в електронен сигнал, се оказва свободен на практика от всички ограничения на локално и държавно равнище - пространствени, материални и социални. Това е победата на времето над пространството. Естествено тези, които контролират времето и капитала, са над онези, които контролират пространството и държавната власт. Глобализацията е и процес на изключване от икономическите процеси на 80% от световното население. Глобалният (същият “пуантилистки”, точков) свят е система от връзка на 20% от населението на планетата.

За обяснението на това явление полският социолог Зигмунд Бауман изобретява два термина Для объяснения этого явления польский социолог Зигмунд Бауман изобрел два термина — глобали (globales) и локали (locales). Глобалите живеят в глобален свят над страните, премествайки се, например по веригата хотели “Хилтън” като бизнесмени, политици, медийни интелектуалци, най-малко като туристи. Локалите напускат своето местожителство или като бежанци, или като мигранти, законни (около 100 милиона) или незаконни, но при всеки случай попадат от един локус в друг. Локализацията става обратна, тъмна страна на глобализацията. Локалният човек завинаги си остава локален.

Още едно следствие от новата епоха са “сивите зони”. Този термин идва от радиоелектрониката, той означава част от пространството, което не се “вижда” от радарите. В “сивите зони” държавата почти напълно е загубила контрол, властта там е приватизирана или от племена и кланове (огромни пространства в Африка), или от престъпни общности - най-често наркокартели (“Златният триъгълник” между Бирма, Тайланд и Лаос, Афганистан и Колумбия), сепаратистки и партизански движения, десни “отряди за самоотбрана”. “Сиви зони” може да бъдат отделни градски райони (“Байшада Флуминенсе” в Рио де Жанейро, Южен Бронкс в Ню Йорк) - всичко това прави глобализиращият се свят още по-малко еднороден. Това не е онзи еднороден и рационално-либерален свят, рисуван ни от Жак Атали в “Той ще дойде” или от Франсис Фукуяма в “Края на историята”.

Глобализацията на работната сила върви с напълно различна скорост. Капитализмът навремето решава проблемите с излишъка ѝ в своето ядро, изтласквайки излишните в полупериферията. Обърнете внимание, че вълните на колониалната експанзия в развитието на капитализма се появяват не постоянно, а след сериозни кризи вътре в самия него. Капитализмът открива нови пазари, където може да се продават стоки. Какви са особеностите на Първата и Втората световни войни? Това са войни, в които за първи път напълно съзнателно се унищожава инфраструктурата - за да се възстановява и от това да се правят пари. Ако индустриализацията изисква многочислена работническа и средна класа, то наукоемкото постиндустриално производство не. В началото на 90-те години “Майкрософт” има 49 филиала, а във всички тях работят 16 400 души. Повече не са им нужни.

Капитализмът днес стана планетарен - и няма накъде да изтласка кризата. Така че проблемите ще трябва да се решават отвътре. Напълно е ясно кой ще бъде първата жертва - средната класа и горната част на работническата класа, тоест онези социални групи, които са основните печеливши между 1945 и 1975 година. Ситуацията се усложнява, както твърди Патрик Бюкянън, още и от борбата вътре в самата западна цивилизация между Запада и Постзапада. Става дума за това, че в самия западен свят се формират анклави (В САЩ това е “мексиканският” анклав, в Централна Европа - турците, във Франция - арабите и африканците, които живеят там вече няколко поколения).

За това пише и Тойнби - над него се смеят либералите и марксистите през 60-те и 70-те години. Той говори за т.нар. Вътрешен пролетариат, който подкопава системата. Ето какъв вътрешен пролетариат сега има в ядрото на целия западен свят. Това са пришълци от Азия, Африка и Латинска Империя. Този пролетариат няма същите права като бялото население, но има своя форма на организация под формата на религията, например исляма. След 20 години въпросът ще се изправи много остро: ще има маса старо бяло население, а от друга страна маса младо, екс-мексиканско, екс-африканско, екс-арабско население, което ще остане бедно и ниско платено.

Как в такава ситуация англосаксонската, френската, германската върхушка ще запазят своите позиции? Все пак не могат да направят нищо с миграцията - ако я спрат сега, икономическите последици ще бъдат също катастрофални. Тук възниква най-лошата възможна ситуация: върху социално-икономическа поляризация се натрупват не просто етническите противоречия, а расово - етническите. Това е динамит. В този смисъл Европа вече мина точката на невъзврат - не може да се направи нищо. Белият елит управлява света два века и времето му изтича.

През ХХ век има напълно потресаващ период, който въвежда всички в заблуда. Това е периодът между 1945 и 1975 година, когато икономическото положение е благоприятно, когато Западът трябва да се помири с работническата си и средна класи, за да, не дай боже, не гласуват за социалисти и комунисти. Трябва да ги купи. Има СССР, който стои наблизо. Резултат на социалните отстъпки става т.нар. “Държава на всеобщото благополучие”. До 30-50% от доходите се вземат под формата на данъци и се преразпределят. В резултат възниква слой, който се нарича “социалистическа буржоазия”, а ядрото на средната класа се разширява с хора, които не са буржоазия по източник на дохода, но могат да си позволят буржоазно потребление.

Но в началото на 70-те години всичко се пречупва. Удря петролната криза, САЩ се отказват от златния стандарт (девалвация), започва научно-техническата революция. През 1975 година СССР удържа съкрушителна победа над САЩ - на този етап от Студената война. Америка губи войната във Виетнам, състои се Хелзинкското съвещание, на което Западът юридически признава случилото се в Европа през 1945 година. Тогава рухва традиционният управляващ слой на САЩ, който се формира на Източното им крайбрежие и управлява 170 години.

След 1975 година до скоро всичките президенти на САЩ са или от западната или южната част на страната. Какво значи това? На власт идват групи, които са тясно свързани с глобалната система. Източното крайбрежие е традиционно управляващата класа на Америка като държава. Америка след 1975 година става “глобална Америка”. След това Западът засилва процесите на глобализацията, една от чиито жертви става Съветският съюз. Ние сме свикнали да говорим, че СССР претърпява поражение в Студената война, докато Америка печели. Но от това, че Съветският съюз губи, строго погледнато, печелят не САЩ, а преди всичко Япония и Германия. Америка също печели, но възниква въпрос: коя Америка? Това е вече друга страна - културната революция изменя лицето ѝ до неузнаваемост.

Марксистки мислител от ХХ век като Антонио Грамши осъзнава през 30-те години, че Западът не може да бъде смазан с политически средства и прокарва концепцията за „културна хегемония“. Той доказа, че буржоазията заема своята позиция не само защото има бухалка в лицето на държавата, но и с помощта на културата, която е в състояние да наложи културни стереотипи на другите. Затова Грамши говори за необходимостта от победа над буржоазията в областта на културата. Неговите идеи по-късно са развити от Франкфуртската школа в лицето на Маркузе, Хоркхаймер, Адорно и др. След като Хитлер идва на власт, много от тях се преместват в Америка. През 50-те години те набиват в умовете на американската младеж, че западната култура е лоша, държавата е лоша. Индивидуализмът е добър. Има нужда от контракултура.

През 1968 година всичко избухва. Възниква контракултурата, в която се критикува старото ляво движение, ролята на държавата и се твърди, че работническата класа си е изживяла своето. В тези събития е много важен мотива на индивидуалната печалба - той се осъществява в шоубизнеса, продажбата на трева, на по-тежки вещества. Печалбата е нужна, за да се потребява повече. Това е революционният и радикален път за младежта към потребителското общество.

Производствените отношения се изменят в периода между XIX и XX век. Отношенията се променят и освен това човек става не само производител, но и се превръща в потребител. И в играта на производствените отношения това освобождава пространство, в което някои практики стават възможни. Същата психология на способностите, ако искате психология на потребностите, прекрасно се вписва в новите икономически практики. Смятам, че всяка психология, започвайки от момента, когато престава да бъде психология на неосъзнатото, се превръща изключително в психология от икономически тип.

Десет години по-късно идва Рейгън с идеите на неолиберализма и всички вкупом гласуват за него. Това младо поколение, откърмено от лявата култура, заема политически висоти и впоследствие удържа победа над СССР, но не в класическа студена война. Побеждава Америка, но не като държава, а като глобално чудовище. Като в приказката, където юнакът скача в котела с кипяща вода и излиза още по-добър. Съветският съюз в лицето на Михаил Горбачов решава да скочи в същия котел и там се сварява.

Когато Бюкенън в книгата си “Смъртта” на Запада казва, че именно това поколение погубва съвременна Америка, погубва християнските ѝ ценности, той отбелязва онова, което аз наричам “Глобамерика”. Става дума за поколението, което се отнася към Америка не като държава, а като към постзападно и постхристиянско образувание. Имаме си работа с Америка като с най-развитата част от глобалния свят, където християнските ценности изобщо не доминират, където цари мултикултурализъм, където либералните ценности са доведени до предела, до самоотричане. Каква ти свобода, ако не можеш да изкажеш мнението си за малцинствата, женските движения, расовите проблеми? С помощта на всякакъв тип активисти беше пречупен традиционният морал. Същото се случва и с “пазарните фундаменталисти”. Пазарът е докарван до такава ситуация, когато се превръща в монопол - тоест в своята противоположност.

“В какво се превръща огромното струпване на владеещите интелектуална мощ хора, въобразили си, че всичко им е подвластно, че разпореждат със силите на ума по най-добрия начин? Колосалният ръст на интелектуалното могъщество на човечеството има като неизбежно следствие още по-грандиозното умопомрачение, снижаване на общото интелектуално равнище на човечеството, тотално оглупяване, представяно като колосален прогрес на познанието”, казва Александър Зиновиев.

Миналият век на Запад се появява теорията “20:80”, тоест 20% богати, 80% бедни. Никаква средна класа. Но за Индия това ще бъде, да речем 5-95, за Бразилия 3-97. За Русия ще бъде максимум 10-90. Става дума за тенденцията за отмирането на средната класа. Още през 1947 година Тойнби пише: “Бъдещето на Запада в значителна степен е обусловено от съдбата на средната му класа”. Това крушение води до крушението на Западните общества. Все пак глобализацията отсича не само едни страни от други. Тя разсича самите страни, защото можеш да си част от глобалната общност, живеейки в Москва, Петербург или в Нижни Новгород.

А може да живееш в същия град, но никога да не си част от глобалната общност и да нямаш възможност да получиш достъп до него - нито под формата на информация, нито под формата на лекарства, нито под формата на помощи. Границите между глобалите и локалите може да преминават по една и също стълба. Но рано или късно тези светове ще се сблъскат. Понеже основни стават информационните фактори, борбата се води именно за интелектуалните фактори на производството, значи част от интелектуалците ще премине към “експлоататорите”, а другата - никъде, защото не е необходим толкова народ за експлоатация. Едно от основните противоречия на новия век видимо ще се заключва не във взаимоотношенията между експлоататорите и експлоатираните, а във взаимоотношенията между експлоататорите и експлоатираните от една страна и всички останали от друга. Последните ще молят: експлоатирайте ни! И ще се борят да бъдат експлоатирани.

ХХ век завърши при прелома между 70-те и 80-те години. И досега не е оценено по достойнство значението на Иранската революция от 1979 година. Това е първата революция, която преминава не по леви и не по марксистки лозунги, а изобщо не под светски. Това са мартенските иди на съвременността, идите на модерна в мюсюлманската периферия. През 1979 година печели още един, този път пазарен фундаменталист - Маргарет Тачър във Великобритания.

В края на късния модерн е направен обратът към постмодерна с различна социална структура и тип човек-потребител чрез конвергенция на капиталистическата и социалистическата системи с предаване на глобалната власт на транснационалните корпорации, включително и чрез глобалните революционно-политико идеологически структури, имащи корени във всичките развити страни от края на XIX век, на чиято основа през 70-те години на ХХ век възниква феноменът на американските неоконсерватори-неотроцкисти, чиято цел става превръщането на САЩ в център на транснационалните корпорации. Втори такъв център възниква през 90-те години в Европа - ЕС, с пренасяне на центъра на икономическата тежест от индустрията, където непрекъснато изтласкват масата работници, към сферата на виртуалните услуги, позволяващи да се симулира заетост чрез агресивна реклама да потребяват и така да плаща колкото се може по-голяма маса потребители, за което е необходимо свободно движение на капитал, труд стоки и услуги, водещи до разрушение на суверенитетите на държавите и традициите със смесване на човеците в глобален Вавилон и деградацията населението, включително и на политическите елити.

Има такъв термин - "каскадно събитие", тоест поредица от събития, които всъщност са едно цяло. В историята е имало два такива периода. Наричам ги „дългите двадесет” – това са годините 1914-1934, когато се решава съдбата на ХХ век. Тогава, би казал Фернан Бродел, се случи „прераздаването на картите на историята“, тоест, който грабна козовете, спечели. По-малко съдбоносен, но много наситен период са "дългите петдесет години" на деветнадесети век: 1848-1868. По време на формирането на марксизма - между "Манифеста на комунистическата партия" (1848 г.) и първия том на "Капиталът" (1867 г.) - има цяла епоха, която започва с Европейската революция от 1848 г. в Далечния запад на Евразия и завършва с реставрацията Мейджи в Далечния изток. За тези двадесет години светът се променя до неузнаваемост.

Сега преживяваме фантастичен период от историята. Толкова опасен, толкова напрегнат, толкова интересен период като сега - имам предвид периода 1975-2025 г. - никога не е имало. Ако ХХ век започва под мотото на „Възходът на масите“ (1929) на Ортега и Гасет, той завършва под мотото на книгата на Кристофър Лаш „Възходът на елитите“ (1996). Сега се решава съдбата на западната средна класа, на капиталистическата система и евентуално на земната цивилизация.

Превод: В. Сергеев

Абонирайте се за новия ни Youtube канал: https://www.youtube.com/@aktualenpogled/videos

Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com/@user-xp6re1cq8h

и за канала ни в Телеграм: https://t.me/pogled

Влизайте директно в сайта https://www.pogled.info .

Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели