/Поглед.инфо/ Какво се случва, когато капитализмът изчерпи собствената си динамика, растежът се превърне в асимптота, а човекът – в основен ресурс за контрол? В този задълбочен редакционен прочит на лекцията на Андрей Фурсов се разкрива логиката на един свят, който не се разпада хаотично, а се демонтира целенасочено. Не от низините, а от самите елити – в името на нов ред, изграден върху отчуждение, ограничения и дисциплина.

(Лекцията като диагноза, а не като прогноза)

Има текстове и лекции, които не трябва да се слушат като коментар на новините. Те трябва да се четат като патологоанатомичен протокол – бавно, тежко, без утеха. Такава е и тази лекция на Андрей Фурсов. Тя не се занимава с въпроса какво ще направи Тръмп, кой ще победи, кога ще свърши войната. Тя поставя много по-опасния въпрос: в какъв свят изобщо могат да се случват тези решения.

Фурсов още в началото отказва да играе популярната игра на „логиката на намеренията“. Това е логиката на телевизионните студиа, на политическите залагания, на илюзията, че историята е сбор от лични решения. Срещу нея той изправя логиката на обстоятелствата – онази рамка, в която дори най-могъщите играчи се движат като в тесен коридор, без право на отклонение.

И тук идва първият ключов удар по съвременното съзнание:
намеренията вече не са решаващи. Решаващи са ограниченията. А те са системни, дълбоки и необратими.

Капитализмът като система, изяла собственото си бъдеще

Първото рамково обстоятелство, което Фурсов поставя в основата на всичко останало, е изчерпването на икономическата динамика на капитализма. Не неговата „криза“, не временен спад, а структурно изчерпване. Капитализмът не е жертва на външни врагове. Той е жертва на собствената си свръхефективност.

Историческата перспектива, която Фурсов използва, е убийствено точна. В продължение на хилядолетия човечеството живее в почти нулев растеж. После идва индустриалната революция – и светът избухва. Но всяка следваща индустриална революция е по-къса, по-слаба, по-малко продуктивна. Темповете на растеж падат. Производителността се задъхва. След 2008–2009 г. това вече не е академична хипотеза, а работно знание на световните управленски кръгове.

Системата влиза в зоната на асимптотата – място, където растежът клони към нула, а времето се удължава до безкрайност. Това означава едно:
повече няма как чрез растеж да се поддържа социален мир и политическа легитимност.

Оттук нататък всяка власт, която иска да оцелее, трябва да търси други източници на контрол.

Краят на „желязото“ и възходът на човека като ресурс

Втората рамка, която Фурсов очертава, е далеч по-радикална – промяната в самата природа на факторите на производство. В класическия капитализъм експлоатацията се крепи върху вещи: земя, машини, инфраструктура. Но научно-техническата и информационна революция променят всичко.

Днес решаващият фактор вече не е „желязото“.
Решаващият фактор е човекът като носител на социални и духовни ресурси – знания, умения, идентичност, културен код, внимание.

А това означава, че новата система не може да се задоволи с частична експлоатация. Тя трябва да отчужди човека изцяло – не само труда му, а желанията му, страховете му, представите му за реалност. В този смисъл виртуализацията не е страничен ефект, а централен инструмент. Човекът се превръща от субект в среда.

Не е случайно, че идеолозите на новата епоха говорят за „край на човека“. Това не е философска метафора, а управленска програма.

Енергията: не липса, а контрол чрез оскъпяване

Третото ограничение – ресурсите – Фурсов разглежда хладнокръвно, без екологични истерии. Ресурсите не изчезват. Но енергийната рентабилност пада. Добивът става по-скъп, по-рисков, по-сложен. Евтината енергия – фундаментът на индустриалната цивилизация – си отива.

„Зеленият преход“ в този контекст звучи не като решение, а като идеологическа опаковка на нов режим на ограничения. Истинският въпрос не е екологията, а кой контролира достъпа до енергията и при какви условия.

Демографията като детонатор на системата

Четвъртият фактор – демографията – внася взривоопасен елемент. Не просто спад на населението, а дълбоко асиметрично разпределение на възрастта и жизнената енергия. Младият, беден, фрустриран Юг срещу застаряващия, богат, но културно разпадащ се Север.

Фурсов напомня изследванията, които показват, че когато делът на младите надхвърли определен праг, обществата влизат в зона на постоянна нестабилност. Европа вече не е „крепост“, а лаборатория на необратима трансформация. Германия и Франция са преминали точката, след която културният код не може да бъде възстановен, дори ако езикът формално се запази.

Тук Фурсов прави нещо много опасно за официалния дискурс:
той показва, че хаосът не е грешка, а следствие от системни ограничения, на които елитите реагират рационално – но безчовечно.

Климатът, „мъртвите“ науки и демонтажът като технология на властта

Има един момент в подобни лекции, в който слушателят — ако е свикнал с телевизионната логика на „новината“ — започва да се чувства неудобно. Защото новината ти обещава драматургия: злодей, герой, обрат, финал. А Фурсов не ти дава това. Той ти дава рамката, в която драматургиите се произвеждат като консерви. Дава ти картината на света не като поредица от събития, а като механизъм, който вече скърца от умора, но още се опитва да работи — като стар мотор, който вместо да бъде спрян, се форсира до саморазрушение.

И точно когато изглежда, че вече сме назовали главните ограничения — стагнацията, нематериалните фактори, енергията, демографията — Фурсов добавя още един пласт, който е по-опасен от всички останали. Защото той не е просто „фактор“. Той е легитимация на извънредното.

Климатът като оправдание за нова дисциплина

Фурсов умишлено минава през климата като през поле, минирано с идеологически капани. И казва нещо, което за много хора звучи „скандално“, но за него е логично в голямата картина: той не приема като сериозна основа мантрата за антропогенното глобално затопляне в нейната медийна версия. Но това, което прави лекцията важна, не е дали човек е съгласен с него в конкретния спор. Важното е друго: климатът влиза в геополитиката не като природен феномен, а като управленски ресурс.

Той говори за два процеса, които текат едновременно и противоречиво: от една страна затопляне, от друга — цикличност, слънчеви цикли, нестабилност. И тук е ключът: нестабилността. Нестабилността не е просто бедствие. Тя е възможност за властта.

Защото нестабилният климат означава нестабилни реколти, нестабилни цени, нестабилни миграционни потоци, нестабилни държави. И когато нестабилността стане постоянна, общественото съзнание започва да търси не свобода, а „ред“. А „ред“ в подобни времена почти винаги значи извънредно положение, нови режими на контрол, нови оправдания за ограничения.

Фурсов вкарва и един особен епизод — за съветската структура, създадена в началото на 80-те, която анализира дългосрочните климатични промени и влиянието им върху геополитиката. Защо това е важно? Защото показва, че сериозните играчи мислят в хоризонти от десетилетия и векове, докато публичното пространство мисли в хоризонт от „днес до следващите избори“. И именно в това разминаване се ражда катастрофата на масовото съзнание: ние живеем в секундата, а те управляват във века.

И тук Фурсов казва нещо, което трябва да се прочете два пъти: че опасността идва и от егоцентрични кръгове в развити страни, които натрупват знания и ги използват „в рамките на стратегия на непреки действия“ за контрол над Евразия. Това не е „конспиративна поема“ — това е описание на логика: когато системата се стяга, когато ресурсите се оскъпяват, когато растежът спира, тогава се активира вечният инстинкт на империята: контрол над най-устойчивото пространство, над територията, която може да даде ресурсна автономия за следващите столетия.

Евразия в този разказ е не романтична „география“, а приз.

Светът на старите науки е изчезнал, а ние още пишем учебници за него

След климата Фурсов прави ход, който изглежда страничен, но всъщност е убийствен: той казва, че обществените науки, с които боравим — социология, политология, икономика — описват общество, което е престанало да съществува още в края на XIX век.

Това е едно от най-тежките обвинения, които можеш да отправиш към модерната цивилизация: че тя не просто греши, а че няма език за реалността. И когато няма език, има две възможности: или се ражда нов понятиен апарат — или се ражда пропаганда.

И Фурсов избира метафората, която е като шамар: ние изучаваме усмивката на Чеширския котарак, докато котаракът вече го няма.

С други думи: в публичното пространство се въртят думи като „демокрация“, „гражданско общество“, „пазар“, „конкуренция“, „средна класа“, „социална мобилност“ — но зад тях вече няма реални структури. Това са термини от свят, в който капитализмът е бил динамичен, индустриален, класов и разпознаваем. Днес капитализмът е финансизиран, цифровизиран, наднационален и затворен. Той не прилича на „класическата“ картина. А ние продължаваме да спорим с речник от музея.

И ето защо „дебатите“ са толкова безплодни: защото се водят на език, който не описва предмета.

Демонтажът: когато върхушката руши системата, за да спаси властта си

Тук Фурсов идва до същината, и тя е неприятна за всички, които вярват в приказката, че системите падат само когато „народът се събуди“. Той казва: в това, че върхушката демонтира старата система, няма нищо необичайно. Историята го познава. И дава примери — от 1991 г. до възникването на капитализма.

Това е ключов момент: капитализмът не е възникнал като роман на буржоазията срещу феодалите, а като процес, в който самите „сеньори“ в определени условия демонтират стария ред. Не по план, а поради борба за власт и предимство. Днес обаче разликата е чудовищна: демонтажът се извършва съзнателно, технологично, с инструменти за контрол, които никоя предишна епоха не е имала.

И тук Фурсов формулира една истина, която звучи като анти-утопия, но всъщност е историческо правило: нова социална система не се ражда от това, че низините стават върхове. Ражда се от това, че част от елита става контра-елит и използва низините като таран срещу друга част от елита.

Няма „чиста“ народна революция. Движение на низините без елит е бунт. Движение на елита без низините е дворцов преврат. Революцията е съчетание — и затова винаги е „търсене на нов елит“.

Ако някой иска да разбере защо в XXI век политиката изглежда като театър — а народите като публика, която понякога хвърля домати — това е причината. Сцената се мести. Декорът се сменя. Но режисьорът е другаде.

Какво трябва да присвои новата система

И тук Фурсов прави преход към най-важното: ако една система се определя от това какво присвоява, то новата посткапиталистическа конструкция трябва да присвои не земя и не „желязо“, а социалните и духовните фактори.

Това е сърцето на лекцията в тази част. Не е толкова важно дали ще има „посткапитализъм“ с това име. Важното е, че след като темповете на растеж падат и ресурсите се оскъпяват, борбата за власт се пренася върху онова, което може да се контролира най-ефективно:
върху човешкото съзнание и върху каналите на възпроизводство на знание.

Ето защо образованието става фронт. Ето защо науката се концентрира. Ето защо „сериозното“ се прибира в малки центрове, а масите получават шум, псевдодебати и „теми от трета необходимост“. Ето защо вместо теория на историческия процес им предлагат безкрайни „изследвания“ за идентичности, които нямат силата да се превърнат в политическа енергия.

Фурсов тук казва нещо, което може да бъде написано като отделна статия: ако при възникването на капитализма в Англия основното средство за производство е земята — и затова е било нужно да се изгони човекът от земята, да се счупи общината, да се извършат огражданията — то днес основното средство за производство е информационно-образователната сфера.

Следователно „огражданията“ на XXI век трябва да бъдат ограждания на знанието.

Тук вече ще започне да прелива в най-взривоопасния пласт: как точно се заявяват целите на бъдещия ред, кои са субектите на играта, и защо 2030 не е „програма за развитие“, а програма за дисциплина.

От „тренировката“ към режима: как се заявява бъдещият ред

След като Фурсов очерта рамката – изчерпания растеж, нематериалните фактори, енергията, демографията, климата, разпада на стария понятиен апарат – той прави решаващия завой. Тук лекцията престава да бъде диагностика и започва да звучи като описание на операция, която вече е в ход. Не план в смисъла на заговор, а логика на действие, произтичаща от ограниченията. Когато коридорът е тесен, изборът не е морален – той е функционален.

Фурсов напомня нещо, което масовото съзнание упорито отказва да приеме: в демонтажа на старата система няма нищо извънредно. Историята го познава. През 1991 г. съветската номенклатура не беше „пометена“ – тя демонтира собствената си система, за да оцелее в нова форма. Същото се е случвало и по-рано, при прехода от феодализъм към капитализъм. Новото никога не идва като морална победа на „добрите“, а като реорганизация на властта.

И тук идва първият ключов момент на тази част:
демонтажът не се прави от низините. Той се прави от елити, които усещат, че старата конструкция вече не гарантира възпроизводството на властта. Низините се включват по-късно – като инструмент, като маса, като енергия, която може да бъде насочвана.

Точно затова Фурсов настоява: революцията не е възход на народа, а процес на търсене на нов елит. Движение на низините без елит е бунт – хаотичен, краткотраен, обречен. Движение на елита без низините е дворцов преврат – ограничен, вътрешен. Истинската трансформация е винаги съчетание. И затова е толкова опасна.

Контролът над ресурсите: от посредници към пряко управление

Оттук нататък логиката става безпощадно прагматична. След кризата от 2008–2009 г. световните върхушки разбират, че моделът на управление чрез посредници е изчерпан. Дотогава можеше да се разчита на регионални елити, на „местни управители“, на компрадорски слоеве. Но в условия на стагнация и оскъпяващи се ресурси това става рисковано. Посредникът може да се обърка. Може да предаде. Може да започне да играе собствена игра.

И затова Фурсов тълкува събития като „арабската пролет“ не като стихийно въстание, а като тренировка. Тренировка за установяване на пряк контрол над зони, които формално са „свои“, но реално са нестабилни. Това е генерална репетиция: как се рушат държави, как се разпадат институции, как се пренареждат елити, как се управлява хаосът.

Но тук идва неочакваният обрат: Русия и Китай разчитат сигнала. В Китай идва Си Дзинпин, в Русия се връща Путин. И играта се усложнява. Светът вече не е еднополюсен експеримент, а конфликтна система, в която различни проекти за бъдещето влизат в сблъсък.

Образованието като фронт и „огражданията“ на XXI век

Един от най-тежките и същевременно най-недооценени моменти в тази част е разговорът за образованието. Фурсов го поставя не като социална политика, а като централно поле на класовата война в новите условия.

Ако основният фактор на производство става знанието, тогава контролът върху знанието е въпрос на оцеляване за всяка върхушка. И както в Англия на ранния капитализъм хората са били прогонвани от земята чрез ограждания, така днес се извършват ограждания на образованието. Унищожаването на масовото качествено образование не е провал. То е функция.

Сериозната наука, сериозното знание, стратегическите изследвания се концентрират в тесни, затворени центрове. Масите получават шум, псевдодискурси, безкрайни „идентичности“, които не водят до структурна промяна. Това не е културна деградация поради некадърност. Това е рационално разпределение на интелектуалния ресурс.

Фурсов много точно отбелязва, че университетите – особено в англо-американския свят – все повече се превръщат в сфери на отложена безработица. Истинската наука е другаде. А публичното пространство се пълни с теми, които разсейват, фрагментират и обезсилват.

Понижаването на жизнения стандарт като историческа норма

Тук Фурсов казва нещо, което е почти табу: всяка нова социална система започва с рязко понижаване на потреблението. Историята го показва отново и отново. Преходите не носят комфорт – те носят лишения. Старият свят още помни „изобилието“, новият още не е създал своята стабилност.

Това означава, че приказките за „зелен, справедлив, устойчив просперитет за всички“ са не просто наивни. Те са опасни, защото прикриват неизбежното. Когато стандартът пада, когато социалните конфликти растат, когато миграционният натиск се усилва, тогава властта неизбежно търси по-строги форми на контрол.

И тук вече се затваря кръгът: стагнация, ресурси, демография, климат, образование, контрол. Всичко сочи към един и същи извод – либералната форма на управление е несъвместима с новите условия.

„Целите 2030“ като технологичен списък, а не като утопия

В края на тази част Фурсов въвежда списъка с така наречените „цели 2030“. И тук той е изключително внимателен: това не е „пророчество“, не е „дяволски план“, а официално артикулиран набор от мерки, зад които стои част от световната върхушка.

Отмяна на частната собственост.
Базов доход срещу приемане на „новата нормалност“.
Цифрови пари вместо кеш.
Социални рейтинги.
Рационалност.
Контрол върху храната.
Депопулация.
Задължителни медицински режими.
Размиване на фундаменталните различия.

Фурсов не настоява, че всичко това ще бъде реализирано буквално и навсякъде. Напротив. Той подчертава, че световната върхушка не е монолитна. Има различни проекти, различни визии, различни конфликти вътре в нея. Но самият факт, че подобен списък може да бъде артикулиран открито, е симптом. Симптом за това докъде е стигнала логиката на контрол в условията на стагнация.

Така завършва Първата част на лекцията – не с извод, а с отворена бездна. Светът навлиза в нова реалност не защото някой е натиснал копче, а защото старият модел е престанал да работи. И онези, които искат да запазят властта си, действат в рамките на това ограничение.

Във Втората част Фурсов ще премине от рамката към субектите:
кои точно са играчите, какви са техните ресурси, как се сблъскват различните проекти за бъдещето и защо конфликтът вече не е идеологически, а цивилизационен.