/Поглед.инфо/ Историята на Русия, включително на нова Русия, е история на военните конфликти. Непрекъсната поредица от големи и малки войни, през които преминаха милиони мъже сънародници.
Ние сме страна на ветераните. И се случва този ветеран да е много по-млад от вас, което в началото не се побира в главата ви. В крайна сметка хората от моето поколение са свикнали с факта, че ветеранът е сивокос дядо с ленти за медали. Вярно, дори аз си спомням, че тези ветерани бяха доста силни, здрави мъже по 60, които току-що се бяха пенсионирали, а мнозина все още работеха и доволно работеха в двора след работен ден.
Да, имахме и „афганистанци“. Но, за разлика от онези ветерани, те бяха феномен на парче. Въпреки че през 10-те години на войната през Афганистан преминаха повече от милион души. Но "афганистанците" са уникални не само в това. Те бяха първото поколение млади ветерани. И това несъответствие с шаблона едва ли се вписва в обичайната картина на света.
Едно време, когато генерал Лебед все още се блъскаше с Елцин за президентството, той поздравяваше "афганистанците" по телевизията за годишнината от изтеглянето на войските от Афганистан. Тогава той каза: „Воювали деца на невоювали бащи, вие знаете цената на живота”.
Тези думи се запечатаха в паметта ми. Стана ми ясно защо възрастните мъже се чувстват толкова неловко, когато имат „афганистанец“ или „чеченец“ в компанията си. Защо крият очите си, когато говорят с тях. Те се стесняват от факта, че до тях стои момче, което е подушило барут и е видяло кръв, но те не са.
Ветеран от войната, който е по-млад от вас, е неестествен. Това противоречи на естествения ход на нещата. Ветеранът трябва да е стар, с мъдрост в уморените очи и философско отношение към живота. И когато ти, 40-годишният, видиш дима в очите на 25-годишно момче, познатият свят се срива и не знаеш какво да правиш.
Баща ми не е воювал. И чичото, брат му, не са се били. Въпреки че не мога да си представя по-добри военни. Не войници, а военни. Спокойни и делови, винаги готови не за подвиг, а за тежка военна работа. Те не са воювали, но бяха готови за това. Не се съмнявам. Не случайно на „Стелата на падналите“ на площад „Советская“ в Саранск има повече Грунюшкини, отколкото Сидорови. Вярно, има още Иванови и Петрови, но няма как. Цялата държава е тяхна, а ние имаме само едно крайградско село с характерното име на военни.
Но аз не говоря за това. Веднъж се обадих на водопроводчици. Банята и тоалетната бяха ремонтирани, но само местните водопроводчици имаха право да изключват и свързват щранга. Дойдоха един чичко и едно момче на 30 г. Заети са с тръби, орежат нещо. Чичкото отиде и момчето изведнъж ми се обади: „Шефе, можеш ли да помогнеш?“ Защо не, ще помогна. И човекът обяснява - тук трябва да държиш, но моят пръст не може. Гледам и пръстът му е почти огънат под прав ъгъл. Държах го, където беше необходимо, но той продължаваше да се смее - казва, „Извинявай, шефе, просто така се случи, когато превзехме Грозни през 1995 г., бях в пехотата, бягах нанякъде и след това една глупост - мина удари наблизо, изхвърли ме, а картечницата се изтръгната от ръцете ми заедно с пръста - по това време в спусъка. Така и не го поправиха“. Смях се с него, но в гърлото ми се заби не врабче, а направо таралеж. Докато не си тръгнаха, не можех да дишам. Той се смее, а на мен ми беше трудно да дишам.
Беше по-малък от мен, но не много по-голям от сина ми. И отново се сетих за тази проклета дупка. Баща ми премина между голямата война и малката. Бях призован в армията през 1987 г., когато в Афганистан всичко вече беше приключило и момчетата от моята военна служба почти не бяха изпращани там. А през 1989 г., когато ме демобилизираха, имаше пет мизерни години преди Чечения, да не говорим за Таджикистан, Абхазия и Карабах, където пламна почти веднага след като се върнах „по мирни релси“. Момчетата, преминали Афганистан, са малко по-големи от мен, а „чеченците“ са също толкова по-млади.
„Дупките“ между войните стават все по-малки. Въпреки тази празнина, през която неволно се измъкнах, имаше железен шанс да не попадна в нея. Веднага след училище военната комисия ме изпрати против волята ми в току-що създадената тогава школа за управление хеликоптери в Уфа. И не исках да бъда пилот на хеликоптер, исках да бъда на изтребител, като братовчед ми. И в Уфа чисто и просто нарочно провалих изпитите. В крайна сметка обаче така и не станах пилот, но това е друга история. Друго е - постъпих през 1986 г., 1990 г. щях да се дипломирам като лейтенант, а през 1995 г. щях да бъда старши офицер или с особени заслуги капитан. И щях да се замеся докрай в Първата чеченска война. Именно звездите и капитаните след това преминаха на "осмици" и "крокодили" през огъня на ДШК и "Игли" в целия Северен Кавказ.
Късметлия ли съм? Не знам. Понякога имам чувството, че НЕ съм късметлия. Иначе защо моите приятели ходят в Донбас? За да не бъдат бащи на деца, които не са се борили? Младите ветерани вече не са нещо уникално. През злополучните 30 години съвременна история имаме „карабахци”, „абхазци” и „осетинци”, „таджики”, „приднестровци”, „югославяни”, две поколения „чеченци”, „сирийци”, „народна милиция” и много други. Скоро ни очаква голям контингент от "украинци".
Преди около 10 години, на 9 май, в парк в Москва, видях забележителна сцена. На една от пейките с обикновена закуска и бутилка седяха трима ветерани - старец с истински иконостас медали на гърдите, мъж на около 40 години с "Червена звезда" на гърдите и еднокрак на около 30 в синя барета. Историята на страната ни в една сцена. Сега едно момче с шеврон „З“ можеше да седне с тях.
Да, пролуките между военните конфликти се изтъниха почти до невидимост. И държавата трябва да свикне, че до нас вървят воювалите деца на невоювалите бащи. И да живее с тях.
Превод: В. Сергеев
ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на Поглед.инфо, ограничават ни заради позициите ни! Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?