Тя съществува - това е идеологията на либерализма, утвърдила се е като доминираща парадигма през 90 -те години. Историите за „липсата на идеология“ и членът в Конституцията (гласящ това,б.р.) бяха за лековерните маси. И този момент се тълкува само като инструмент за натиск и криминализиране на нелиберални идеологии - преди всичко комунизъм, но и десен национализъм, възникнал в края на 80 -те години.
Въпреки това, според логиката на победителите, американските куратори сега изискват от Русия не само идеологическа васалност (това беше гарантирано), но и стратегическа.
И за всеки случай те разшириха НАТО на изток, опитвайки се да изтръгнат от обърканата, зашеметена Русия всичко възможно, което „стоеше зле“ - от Източна Европа до постсъветските републики и дори отделни региони в рамките на Руската федерация (следователно Чечения, Северен Кавказ и провъзгласяването на суверенитета на Татарстан, Башкирия и Якутия). Политическият елит от 90 -те, който се състоеше от либерали, като цяло беше готов за това.
Но военните ... Те започнаха да имат когнитивен дисонанс. Преди това те виждаха света през призмата на идеологическата конфронтация. Цялото пространство беше строго подредено. Те и ние, приятели и врагове. И в зависимост от тези зони, граници и региони се изграждаше стратегическото планиране, определяха се приоритетни области на отбранителната политика, набираха се позиции от военния бюджет, организираха се образователни програми и цялата система на военно обучение.
И тогава в един момент всичко се срина. Комунистическата идеология беше премахната и дори забранена (за известно време). Подпората беше издърпана изпод армията като най-важният държавообразуващ организъм. Въоръжените сили започнаха бързо да се разпадат.
За армията не беше ясно, че ако сега Западът е приятел, тогава защо НАТО достига до нашите граници и оттам предоставя помощ за сепаратизма в Русия? Това ли правят приятелите?
И ако Западът все още е враг - сега той вече не е свързан с идеологията, в края на краищата Русия се превърна в капиталистическо общество и парламентарна демокрация - тогава на какво основание?
Именно в този момент в Академията на Генералния щаб, ръководена в началото на 90 -те години от генерал Игор Родионов, който по -късно стана министър на отбраната, беше открита такава дисциплина като геополитиката.
Геополитиката обяснява конфронтацията между цивилизацията на Морето (Запад, атлантизъм, блока на НАТО, англосаксонския свят като цяло) и цивилизацията на Сушата (Евразия, сухопътния блок, Русия), без да се позовава на идеология.
Геополитическите принципи са формулирани в началото на ХХ век от англичанина Халфорд Макиндер и американския адмирал Махан. И в тези диаграми, карти и доста прости обобщения ясно се вижда настоящето - Голямата игра между Великобритания и Руската империя, както и бъдещето - алгоритъмът на поведението на страните от Антантата по време на Гражданската война в Русия, баланса на силите през Втората световна война и позиционните блокове от ерата на Студената война.
И най -важното, геополитиката (море срещу земя, атлантизъм срещу евразийство, таласокрация срещу телурокрация, глобализъм срещу континентализъм и хартленд) перфектно обяснява всичко, което се случи след разпадането на СССР - през същите 90 -те години.
Така че в Русия през 90 -те години имаше два полюса на глобалното стратегическо планиране. Либералите и западниките, започвайки с първия външен министър при Елцин Андрей Козирев, открито се признаха за „атлантисти“.
Военните, които трябваше да защитават страната и нейния суверенитет (дори в новите идеологически условия), все повече овладяваха от своя страна геополитиката. Не защото бяха твърде интелектуално напреднали, а защото се нуждаеха от основна и доста разбираема схема, карта, която просто и ясно обяснява случващото се в света на ниво реални или възможни военно-стратегически конфронтации.
Преди това такава карта е била изградена върху основите на идеологията според ясна и прозрачна логика: социалистическият лагер е Приятелят, капиталистическият лагер е Врагът. При новите условия такова обяснение вече не е приложимо, биполярният свят изчезва. И необходимостта от стратегическо и отбранително мислене и планиране остава.
Така геополитиката влезе в живота ни.
Игор Родионов, който започна да настоява за геополитически подход както в Академията на Генералния щаб, така и като министър на отбраната, изправен пред конфронтацията с американските агенти в правителството на Елцин, бързо беше отстранен от поста си. Но геополитиката в армейското ръководство не свърши дотук.
Междувременно противоречията между либералите в руското ръководство и обективния ход на геополитическата история нараснаха и доведоха до единодушен социален протест по време на югославските събития от 1998 г., когато НАТО започна да бомбардира Югославия.
Външният министър, реалист и прагматик, Примаков направи символичен обрат над Атлантическия океан в този момент, отказвайки - след като научи за началото на бомбардировките на НАТО над Сърбия - да кацне в САЩ, както беше планирано по -рано.
Разбира се, либерализмът продължава да доминира в руската политика, а Елцин предаде Милошевич, но значението на геополитическия метод рязко нарасна в очите както на военните, така и на самите служители по сигурността в широк смисъл, и сред реалистите в управляващия елит, които започнаха да се дистанцират от преките агенти на влияние и олигархичните кланове, впричени директно от западните куратори.
Истинският "момент на геополитиката" беше идването на власт на Путин. Конфронтацията между либералния (или под тоталния контрол на либералите) владетел (както беше при Елцин) и силовиците приключи. Путин даде зелена светлина на геополитиката, а самият той започна да се позовава на нея все по -често.
И така външната политика на страната започна да придобива последователност, последователност и логика. За пореден път стана ясно кой е приятел, кой враг. Врагът е глобализмът, атлантизмът, американската хегемония. Приятели са тези, които се противопоставят на еднополюсен свят, за многополюсен.
Логиката се върна във външната политика с президента Владимир Путин. Военните въздъхнаха с облекчение. Най -накрая. Сега всичко е ясно.
Но с вътрешната политика и още повече с икономиката всичко се оказа много по -сложно. Тук либералите са успели да запазят позициите си достатъчно. Путин елиминира само най -противоречивите и открояващи агенти на влияние. Остави останалите. Те все още са тук.
И сега идва моментът на прехвърляне на властта. В коя посока? Как можем да се върнем към 90 -те е доста лесно да си представим. Човек трябва просто да забрави за геополитиката (суверенитет, стратегическо планиране, мултиполярност и т.н.). Но ако не се срутите в либералното минало, а направите крачка в патриотичното бъдеще?
Тогава е необходимо да се приложат основите на геополитиката вътре в страната, което Путин, строго казано, все още не е започнал да прави, очевидно отлагайки го за по -късно.
Настоящите строги мерки срещу чуждестранни агенти са само загряване. Въпросът е, че либерализмът не просто съвпадна случайно с атлантизма. Това са две страни на една и съща монета.
Следователно запазването на либерален (макар и лоялен лично към Путин) елит в Русия е неразрешимо геополитическо противоречие. И също толкова противоречиво е запазването на крайните форми на капиталистическата форма на икономика - тоест същият либерализъм в икономиката.
Ето един интересен момент. Да, в Русия военните са „колективни геополитик“. И Путин води конструктивен диалог с този „колективен геополитик“. Но имаме и още един - спонтанен - „геополитик“. Това е (руският) народ.
И така той отлично разбира - или по-скоро силно интуитивно - че суверенитетът на Русия, нейната независимост и мощ са несъвместими с либералната икономика, култура, образование, ценности и т.н. И крачка напред в този случай би означавало пълно признаване на законите на геополитиката във всички области. Това не е просто стъпка към армията, а към общество, което изисква две неща:
- силна държава и
- социална справедливост.
Либералната идеология е несъвместима и с едното, и с другото.
На ниво стратегия либерализмът е откровено предателство и работи в интерес на врага (удар по патриотизма).
В идеологията и икономиката това е подкопаване на колективната идентичност (удар по народното самосъзнание и социалната справедливост).
Ако прехвърлянето на властта е насочено към такова патриотично бъдеще, тогава „моментът на геополитиката“ на Путин в Русия ще бъде заменен от „ерата на геополитиката“. Тогава геополитиката ще стане не само външна, но и вътрешна. И всички неща веднага ще заемат местата си, които трябва да заемат.
Превод: СМ
