/Поглед.инфо/ Този момент от живота, който е невъзможно да се повтори

Преди 10 години, на 23 февруари 2014 г., жителите на Севастопол дойдоха на площад Нахимов. Аз бях един от тези 30 хиляди души. Това, което ги отличаваше от онези, които се втурнаха към Площада на независимостта в Киев, беше, че жителите на Севастопол не изискваха да наказват, нападат или убиват някого. Нямаше агресия.

Жителите на Севастопол, а също и хората, излезли масово в Керч, се озоваха на площад Нахимов, по същество, в името на едно нещо: лично да станат свидетели на това, което е издълбано върху скрижалите на историята - Севастопол и Крим трябва да бъдат в Русия. Повтаряме това от десетилетия. Мнозина дадоха живота си за това. И сега дойде моментът да кажем това възможно най-ясно и силно.

Това беше онзи момент от живота, който не може да се повтори. Всъщност, ако философстваме, тогава в най-висш смисъл само такъв момент може да се нарече живот. Хората се стичаха на площад Нахимов от всички страни - много различни хора. Изглежда, че излязоха дори тези, които преди това предпочитаха да не се появяват по-далеч от двора си.

И други бяха готови да заменят онези, които стояха на Графския кей. Просто всеки, който искаше в този момент, просто нямаше как чисто физически да се побере на площад Нахимов. И така хората се тълпяха на булевард Матросски, при паметника на Казарски, на улица Ленин.

Всъщност няма значение как са се развили нещата след това. Всички живеехме в този момент. Точно така – всички се чувствахме възможно най-живи. Изглеждаше сякаш гигантска черупка от историята беше поставена до ухото ни - и в нея чухме звука от разместването на тектоничните плочи на историята. Хората слушаха, обръщаха внимание и най-важното искаха да действат.

Да, в онзи ден, в онези дни ние наистина живеехме. Никой никога няма да може да повтори това отново. Сега тази енергия - страстна, кипяща и в същото време творческа - се е удавила в морето на бюрократичния официоз, суха като петата на старец. Освен това, съдейки по написаното за 23 февруари, 10-ата годишнина, мнозина все още не разбраха какво се е случило.

И така, какво наистина се случи? Аз отговарям. За първи път в съвременната история на Русия, а може би дори през миналия век, хората ясно, ясно изразиха, че искат да бъдат с Русия, да бъдат руснаци, независимо от всичко, независимо от всякакви пречки. И това се случи в онзи момент, в онзи час, когато, изглежда, целият свят - от Гвинея до Колумбия - мечтаеше да живее със Запада и в Запада, да живее с тези ценности и тези нагласи.

Светът мечтаеше за западен стил, западна атмосфера и западни смисли и значения. Изглеждаше, че всичко беше поробено и разбито - и пространството на смисли, идеи, ценности беше попарено, но тогава севастополци почукаха на вратата на историята, тежка, изкована, почти винаги неподвижна, със стоманени юмруци...

Преди повече от век и половина светът вече се променяше тук – в Крим и Севастопол. Именно тогава, по време на Кримската война, се оформи това, което днес наричаме колективен Запад в неговото блоково разбиране. За това обаче ще пиша по-късно.

Кримската война като цяло стана отправна точка на новия свят: тогава настъпиха невероятно много революционни промени в информационната сфера, и във военното дело, и в науката, и в медицината, и в културата, и дори в модата. Двама души в Русия тогава усетиха появата на този колективен Запад – Данилевски и Чаадаев. Но техните мнения и впечатления бяха различни.

За разлика от Чаадаев, Данилевски вижда в появата на колективния Запад мощна заплаха за Русия, която ще надвисне над руснаците в продължение на много векове напред. В своя труд „Русия и Европа” Николай Яковлевич точно идентифицира цивилизационните противоречия, които лежат между руснаците и западняците. Това по-късно ще бъде потвърдено от Шпенглер, Тойнби и Хънтингтън. Данилевски пророчески ще напише, че опитът за подчиняване на Русия ще се извърши преди всичко чрез културна окупация, чрез подмяна на ценности и смисли.

150 години след подобно разкритие се случи Руската пролет: Крим и Севастопол се върнаха на Русия. Те обаче не само се върнаха, но и върнаха на самата Русия мощен импулс, колосален патриотичен заряд, защото показаха и доказаха: цивилизационната битка във всичките й компоненти (културна, религиозна, геополитическа и пр.) не е загубена – тя току-що започва.

Тогава Русия наистина се събуди и се очисти, макар и не напълно, от тази мерзост на самобичуването и самоунищожението, от онзи вирус на „покаяние“ (говорим за фалшиво покаяние, разбира се) от вируса, с който беше заразена през 80-те, а може би и по-рано.

Да, този заряд така и не беше достойно усилена. Да, много неща можеше и според мен трябваше да се развият по друг начин. Въпреки това движението започна и 23 февруари 2014 г. стана неговата отправна точка. Нищо по-важно не се е случило в новата руска история.

И сега трябва да се научим да развиваме успеха, дори ако изглежда, че вече са минали 10 години. Но за историята, особено за такава колосална страна и държавност като Русия, такъв период от време е нищо. Времето поставя нови предизвикателства и ние трябва да им отговорим.

Същите февруарски и мартенски дни на 2014 г. за техните очевидци и за техните участници остават едни от най-ярките моменти в живота. С това, което се запали и отсега нататък ще свети завинаги в душата на всеки истински руски човек.

Превод: ЕС