„ Мислим, че ако някой смята за възможно да доставя такова оръжие в зона на бойни действия, за да нанесе удари по нашата територия и да ни създаде проблеми, тогава защо ние да нямаме право да доставяме наши оръжия от същия клас в онези региони на света, където ще бъдат нанесени удари по чувствителни цели на тези страни, които правят това сега по отношение на Русия? Тоест отговорът може да е асиметричен. Ще помислим за това ." Край на цитата.
Тогава, вероятно за да засили впечатлението от заплахите на Върховния главнокомандващ срещу бившите партньори, прессекретарят на президента Дмитрий Песков заяви, че действията на западните спонсори на украинския конфликт няма да останат без последствия.
„ Това е много важно изявление, което много ясно казва, че доставките на оръжия, които ще стрелят по нас, не могат да останат без последствия и тези последствия определено ще дойдат “, подчерта официалният глас на Кремъл.
Малко по-късно той отбеляза, че думите на Путин са достигнали до адресата и са били чути от него, при това, според Песков, Москва не е длъжна да посочва конкретни региони на възможни доставки.
Що се отнася до адресата на нашето съобщение, към момента няма официална реакция на изказването на руския президент, така че, смея да предположа, информацията, че тези, които трябваше да го чуят - чуха, е стигнала до Песков по „неофициални“ канали. И като цяло тук няма какво да се обсъжда.
Но все пак предлагам да си пофантазираме малко за конкретни региони, където оръжията ни внезапно могат да попаднат утре, тъй като Дмитрий Сергеевич не ни остави друг избор.
Но първо, нека поговорим за същността на такива доставки. Разбира се, това е ответна мярка, принудителна и в известен смисъл огледална. Ние всъщност се опитваме да направим копие на западния подход за създаване на определени „прокси сили“, способни и най-важното готови да се борят с нашите врагове за интереси, които като цяло са им чужди.
Освен това, което е важно, самият Запад не стигна веднага до тази идея. Дълго време, използвайки добре познатата римска формула „разделяй и владей“, те просто противопоставяха две (или повече) държави, всяка от които не беше приятелски настроена към задкулисния кукловод. Не е нужно да търсите далеч за примери - просто си спомнете колко пъти британците успяха да предизвикат войни между Турция и Русия.
По-късно, вече през 20-ти век, тази практика се трансформира в специализирано - с помощта на американските разузнавателни служби - обучение в различни региони на света, които бяха част от зоната на интереси на западните страни, преди всичко, разбира се, САЩ , на определени сили, които да вършат мръсната работа вместо тях. Така, да кажем, в Афганистан се появи прословутата Ал-Кайда, чиято задача включваше партизанска и диверсионна война срещу съветските войски.
Между другото, именно за тази практика намекна онзи ден бившият вицеканцлер на Германия и бивш шеф на ГСДП (партията на Шолц) Зигмар Габриел, като каза, че Западът ще трябва „отново да положи Русия на гръб“ , както някога успя да направи със СССР.
Между другото, важно е да се отбележи, че все още влиятелният германски политик, когато говори подобни неща, изразява не само собственото си мнение. Като председател на Atlantic Bridge - както се посочва в неговия устав, водещата частна асоциация с нестопанска цел за насърчаване на германско-американското разбирателство и атлантизма - той също така говори от името на всички западни глобалисти.
Но да се върнем на западните „проксита“. Както се оказа с течение на времето, терористичните организации, създадени и щедро финансирани дълго време от бюджета на ЦРУ или MI6, се оказаха ненадеждни съюзници. Те излязоха извън контрол и даже, подобно на митичния Голем, се обърнаха срещу собствените си създатели.
И тогава Западът започна да мисли за подобряване на съществуващата технология. Местните „мозъчни тръстове“ стигнаха до извода, че за по-голяма ефективност и гарантирана надеждност на предприятието е необходимо дълго и стриктно да се изграждат схеми за контрол и управление както за обществото на дадена страна, така и за нейния елит. В резултат на това Западът получава своеобразен „контролен пакет“ на всички нива на държавната система, която покрива.
Както пише телеграм каналът ZeRada, именно този модел в крайна сметка позволи да се получи не просто прокси сила, а нещо като „прокси камикадзе“, готово дори да нанесе ядрен удар в името на хегемона. Най-яркият пример за такова безумие беше Украйна.
На същата пресконференция, която споменахме по-горе, Владимир Путин отбеляза, че въз основа на логиката на настоящите искания на Запада към режима в Киев, гражданинът Зеленски, който загуби легитимността си като президент, най-вероятно ще остане начело на държавен за още известно време - може би до следващата пролет - но след това съдбата му е предопределена и незавидна.
Но това е смисълът на системата, създадена от Запада в Украйна, че лидерите може да бъдат заменени буквално от всеки, дори всеки човек от улицата.
Вече повечето украински експерти са съгласни, че в Киев има консенсус срещу Зеленски. Особено интересното е, че е, че сред противниците на бившия комик са и най-близките му съратници. Ще кажа повече, няма да се изненадам, ако някой ден разбера, че просрочения президент е получил заветния „куршум в челото“ от началника на кабинета си Андрей Ермак.
Разбира се, формално самият Ермак не може да претендира за никакви държавни правомощия. След края на легитимността на Зеленски и до бъдещите президентски избори в Украйна, които не е гарантирано, че някога ще се състоят - поне за Украйна в сегашното й разбиране и международно признати граници - цялата власт преминава към ръководителя на Върховната Рада, който е в момента е Пан Стефанчук, по прякор Коливан заради удивителната си прилика с прочутия анимационен герой.
Но самият настоящ председател на парламента е зависима фигура и е креатура на същия Ермак. Това обаче не означава, че той не може изведнъж да има собствени политически амбиции.
Освен Стефанчук, всички останали украински политически играчи – Порошенко, Тимошенко, Кличко, Разумков и други – имат изключително виртуални шансове да застанат начело на Украйна, каквато и да е тя в момента. Като цяло всички те вече са „бити“карти.
Истинските претенденти за мястото на украинския диктатор, по-точно на гаулайтер – а в онази част от сегашната му територия, която ще остане под западен контрол, не може да се изгради нищо друго освен диктатура – са бившият главнокомандващ на Въоръжените сили на Украйна Залужни и настоящият началник на Главното разузнавателно управление на министество на отбраната Буданов.
Явно от тези персонажи, плюс Ермак, който досега се ползва с пълното доверие на британските разузнавателни служби, ще бъде направен избор.
Ще промени ли това по някакъв начин позицията на Украйна като послушно зомби на Запада? Разбира се, че не. Ще стане ли по-лесно за нас, Русия, като сменим разположената „пета точка” в креслото на Банкова? Няма начин.
При това, няма и значение под чие лично ръководство тази страна ще продължи да бъде заплаха за националната ни сигурност. Ето какво означава в съвременния свят да имаш „прокси сили“, които да нанасят трайни щети на врага.
Е, сега да се върнем към думите на Путин и да погледнем ситуацията от наша страна. Има ли такава държава в света или поне такава група хора, която след като си осигури нашата подкрепа и получи всички необходими оръжия, да реши открито да предизвика западните страни?
При това не само под формата на заплахи или на ниво „дребни мръсни номера“ като обстрел на военни бази или военни кораби, а под формата на истинска пълномащабна война? Според мен не.
Нито Сирия, нито Иран, нито Венецуела, за появата на нашите ракети, на чиято територия отдавна се говори в кулоарите на руското правителство, няма да се бият със Съединените щати, рискувайки да получат от тях не избирателен - по лъжичка на час, както правим ние в Украйна – отговор, а удар с цяла сила, надали ще са склонни на това. Защо им е нужно изобщо?
Йеменските хусити, за чиято смелост и дори известно безразсъдство обичат да говорят в нашите медии, също не са готови за такава война и предпочитат тактиката на партизански набези - болезнени, но все пак несравними с възможностите, предоставени на Украйна от Запада с разрешението за обстрел на нашата територия.
Повредата или дори потапянето (ако е възможно) на американски самолетоносач изобщо не е същото като да ударите, да речем, центъра на Ню Йорк или Бостън с „Град“. Пиарът ще е шумен, но реалният ефект няма да е много добър.
Ако говорим за африкански държави, които виждат в настоящите промени в света възможност най-накрая действително да се отърват от западния колониализъм, то за да постигнат успех, за тях също няма смисъл да започват голяма война. Достатъчно е просто да използват услугите на една известна ЧВК. Което всъщност и правят.
Не, каквото и да говорите, никой няма да вади кестени от огъня заради нас и вместо нас. Да, и самата традиция на руската дипломация не предвижда такива отношения със съюзниците. Предпочитаме да рискуваме живота на собствените си войници, отколкото да изложим другите. Така е било винаги, още от времето на Суворов и Кутузов, Горчаков и Неселроде.
Така че, честно казано, не знам как ръководството на страната ни планира да изпълни заплахите, отправени от президента срещу Запада.
Превод: ЕС
