На 9 август 1999 г. Борис Елцин назначи Владимир Путин за временен министър-председател, а седмица по-късно Държавната дума го одобри на тази позиция. Като се има предвид, че президентът веднага нарече Путин свой наследник като държавен глава, обещавайки да подкрепи кандидатурата му на изборите през 2000 г., стана ясно, че става въпрос не само за поредната смяна на премиера, извършена от Елцин, четвъртата от година и половина. Но никой не разбра тогава, че ерата на Путин започва: страната все още не знаеше кой е Путин.
Той бързо се доказа и затова през март следващата година спечели не като наследник на Елцин, а като човек, с когото се свързва надеждата да възстанови реда в страната и по-добро бъдеще. Путин не разочарова, въпреки че тогава самият той не си представи как ще се окаже бъдещето му и какво ще бъде неговото управление.
И още повече, че не се предполагаше колко време ще прекара във властта. Той просто искаше да се увери, че страната престава да се тресе и пука, да се отърве от олигархичните паразити, които приватизират властта, и да върне на държавата откраднатите от нея правомощия и доверието на гражданите.
И най-важното - да се върне на народа вярата в собствените му сили, самочувствието, чувството за общност. Да се възстанови усещането за национално единство, тоест участието на руския народ не само в настоящето, но и в бъдещето (като желание да има големи семейства), и в миналото (като отговорност към предците). Всичко това беше почти загубено към края на хилядолетието - след краха на страната и икономиката, на мнозина им изглеждаше, че Русия е обречена на деградация.
Путин направи това, което искаше: спря краха, възстанови властта (тоест единството и управляемостта на страната), консолидира ключовите сектори на икономиката в ръцете на държавата, изтри атмосферата на упадък на обществото и паразитните настроения у елита. Не бяха лесни 20 години - защото колкото повече правеше, толкова по-обширни ставаха проблемите пред нас.
В това няма нищо странно - страната е не просто голяма, но и супер сложна, обществото е дезориентирано от разпадането на комунистическо-социалистическия начин на живот и появата на див капитализъм в началото, а след това, макар и регулиран, но водещ до формирането на класова система на пазарна икономика. Ценностните ориентации, съзнателно премахнати през 90-те, се възстановиха - но като цяло самото общество все още не знае, не разбира каква социално-обществена структура, каква система иска да види в Русия.
Това е сериозна мирогледна криза на руския народ - трябва да се съгласим върху какви основни ценности изграждаме държавата, обществото, икономиката си, как оформяме националния си елит. Какво искаме да вземем от нашия съветски опит, какво от настоящето, какво от това, което виждаме от нашите съседи на Запад и Изток и какво трябва да измислим отново. Не Путин трябва да обсъжда всички тези въпроси, а всички ние.
Основното предимство на Путин е, че той има естествен усет към чувствата на хората - не към чиновниците или обкръжението му, а народа като такъв. Защото самият той е част от него, благодарение както на произхода и възпитанието му, така и на личните му качества и отношение, което не му позволява да се откъсне от народа си.
Глупаво е да чакаме рецептата на Путин за по-светло бъдеще: той е същият като всички нас. Той е диригент на народното мнение и националните интереси. И ако той защитава семейните ценности, геополитическите интереси на Русия в света, развива отбраната и индустрията, той прави това не само защото е убеден в правилността на своите действия, но и защото знае, дори чувства това, което искат хората, абсолютното мнозинство на руския народ. Ако Путин не предлага нов модел на социално-икономическото устройство на Русия, то това е именно защото усеща, че в народа няма единство по тази тема, няма господстващо мнение каква трябва да бъде Русия на бъдещето.
Но това не означава, че Путин не се интересува от образа на бъдещето, от ценностните категории. Та те са основното за него. И колкото по-нататък, толкова повече ще го занимават в нарастваща степен. Защото няма „проблем на 2024 г.“, проблем с „предаването на властта“, над който политолозите си бият главите. Независимо дали Путин престане да бъде президент през 2024 г. или не, ерата на Путин няма да приключи след пет години.
Путин не се стреми към властта, но сега вече не принадлежи на себе си и той разбира това отлично. Службата му на своя народ отговаря на интересите на този народ, защото Путин в същото време преотстъпва и защитава популярното мнение и популярните интереси. Не интересите на елита или класите, не политическите или икономическите интереси, а онези значения и ценности, които руският народ защитава и търси. Притежавайки богат опит и авторитет, Путин е по-добър от другите, способни да решават стратегически задачи. Изграждане на корпуса на руската държава, тоест защитната обвивка на руския народ, в която той ще може да се развива и да се размножава в съответствие със собствените си, изстрадани и обединяващи идеи за доброто и злото, за щастието и справедливостта.
Русия не може да си позволи да мисли в категориите на президентските мандати, да живее от избори до избори. И руснаците не искат това, мащабът не е същият. Има епохи и има хора, на които се доверяваме да олицетворят нашите търсения и дела в тези времена. Следователно двадесет години от ерата на Путин всъщност са двадесет години руски път.
Превод: В.Сергеев
