За героите на Мамаев Курган, за софийския хипстериат и за левите лигльовци в България /3 част/

И ето че настъпи последният ден от посещението във Волгоград.
На първо място посетихме Мамаев Курган, мястото където може да се каже, че се решава съдбата на човечеството през есента на 1942 и зимата на 1943 година. Докараха ни с автобус от хотела до основите на мемориалния комплекс. Разделиха ни на две групи – англоезична и рускоезична с прикрепен към нас екскурзовод. Попаднах в първата група.
И започна изкачването по алеята водеща до върха. Почти в самото начало от страни започнаха да се издигат две редици бетонен каньон, по чиито страни бяха изобразявани части от битката, надписи от войнишки дневници и военни доклади. Бяха изобразявани различните подвизи на съветския войник по време на тази най-тежка битка в историята. А на заден фон комбинация от гласа на Левитан, военни песни, хорове, за засилване на атмосферата.
Украинецът Михаил Паникаха, бягащ обгърнат с пламъци към вражеските танкове, за да хвърли към тях последната останала бутилка „Молотов“. Казахът Нуркен Абдиров, чийто самолет бива свален и той успява с последни сили да го забие в колона вражески цистерни. Максим Пасар, скромният нанаец, наричан със страхопочитание „сатаната от гнездото с дяволи“, заради снайперистките си способности. Всички те са дали живота си за оцеляването на родината. Безбройните загинали в 62-ра армия. И те са едни от многото представители на различни националности, дали живота си за правото дело.
И тук ме поразиха две неща. Първото е, че тук в Европейския съюз се опитват отгоре да обединят различното население чрез някаква странна и чужда либерална доктрина в някакво сиво и мътно създание, наричано „европеец“. И това набиване в гърлото, често води до изплюване и до още по-малка толерантност. В съветския съюз заедно се бият, рамо до рамо руснаци, украинци, казахи, чеченци, представители на малките северни народи. И от тях, от долу-нагоре, от народа се изковава Съветският човек, който едновременно със съветската си идентичност развива идентичността на родината си.
И второто, което бе поразяващо бе, че загиналите момчета бяха на 20-25-30 годишна възраст. Аз бях „батко“ на повечето дали живота си. Та това са хора, които още тогава са можели да оцелеят, хора от гранит, хора, които проявяват най-възвишеното от себе си в този най-тъмен час. И хора, които след три години ще започнат отново да градят родината си от пепелищата, а след още 10-тина ще покорят космоса. А аз тук на 30 години едва разбирам накъде що-годе ще се развива живота ми. А какво да говорим за софийския хипстериат, за новите, пишещи се за леви лигльовци, които говорят за правата на животните, на сексуалните малцинства, никога не виждали кръв по-различна от оставената веднъж месечно върху тампона на приятелките им? Какво са направили те реално за работещия човек, за дружбата между народите, различно от коментар във „Фейсбук“, докато си сърбат соевото лате, а след половин час с писклив гласче нареждайки на капиталиста си: „Да, чорбаджи, експлоатирай ме по-здраво, чорбаджи! Харесва ми, чорбаджи!“. Е да, то и аз съм един вид клавиатурен боец, но, бога ми!, поне осъзнавам що са били 25-годишните преди 75 години и какво са днес…
Но да се върнем на Мамаев Курган. Към самия комплекс. Ето това е паметник, това е изкуство. Останалото е чист цинизъм в сравнение. Видяхме паметника „Стоящият до смърт“, с голи гърди посрещащ фашистката орда. Интересен факт – „съвсем случайно“ прилича на маршал Чуйков, който води боевете в града. И зад него 85 метровата (най-високата на жена на света) статуя „Родината майка зове“. Имахме късмет между другото. Тъкмо бе преминала през основен ремонт и тъкмо почти бяха свалили скелето от него – седмица-две по-рано и нямаше да се види. Щеше да бъде огромен пропуснат шанс.
Влязохме в огромната залата на военната слава. В центъра ѝ, на тавана, има кръгъл отвор, от който „Родината“ се вижда от определен ъгъл, под нея е разположена гигантска мраморна ръка, която държи символично осветена факла. Денонощно в Залата на военната слава звучи творбата на известния немски композитор Шуман „Сънища“. В залата дежури караул, който се сменя на всеки час. А по периметъра по стените са изписани имената на защитниците, паднали близо до Сталинград - около 7,5 хиляди герои, имената им са издълбани върху алени плочи, оградени с траурни панделки. Преминавайки през залата стигнахме до Площада на смъртта.
И тук пак се заговорих с домакините. Поводът за разговора бяха омърлушените погледи на италианецът и на унгарецът (армиите на двете страни се бият също при Сталинград – пробивът водещ до обграждането на немската армия на Паулус е извършен по румънските позиции – веригата се къса на най-слабото звено). Припомних им, че България има достатъчно кураж, че на Източния фронт изпраща само цигари и хляб, докато другите страни-съюзници на Райха изпращат пушечно месо. Допълних, че в края на войната участваме при освобождаването на Европа с 30 хиляди жертви при Страцин, Белград, Драва, Балатон. (Последва едно никак не харесало ми „Тук само при Сталинград сме загубили 50 пъти повече!“, но като цяло компанията ми кимаше с разбиране). България участва в края на войната, участва в окончателния разгром на хитлеризма! Да, родното правителство се опитва да изкривява историята, но и в Москва не трябва да забравят детайла (в сравнение с тяхната жертва) с нашето участие – това ще е добре и за нас, и за тях.
От Мамаев Курган ни изведоха в Музея на Битката. И тук моите знания придобити от 10 години бозене на World of Tanks изиграха своята роля. Успях да видя няколко култови образци на бронираната техника от епохата. Снимах се до легендарния танк Т-34 със 76-милиметрово оръдие (В столичния ВИМ го има варианта с 85-милиметрово оръдие, който се използва на по-късните етапи от войната). Снимах се и до легендарното ИСУ-152. И тук ще обърна внимание за руския хумор. Приятно кървав и циничен е. И именно тази самоходна артилерийска установка е пример за това. Знае се, че германците си кръщават бронираната техника „Тигри“, „Пантери“, „Слонове“, „Носорози“, „Щурци“, „Земни пчели“, „Рисове“, „Невестулки“. Решението за всяка вражеска единица с „космато“ име – 152-мм снарядът решава всичко. Съветската машина я кръщават „Зверобой“. Шах и Мат. И другото – по-рано, в комплекса имаше стенопис с пленените германски войници „Те искаха да видят Волга, позволихме им“.
Пътем видяхме и известната статуя с крокодила, останала по чудо непокътната по време на цялата война.
Вътре в музея също имаше уникални артефакти. Мечът, изкован от гражданите на Ковънтри за жителите на Сталинград. Сламените обувки на нацистите, с които те се опитват да борят студа. Така наречената „Сталинградска мадона“. Историята и заслужава отделно внимание – Коледа 1942 година, докато е обсадена армията на Паулус, един от военните лекари изрисува на парче карта с въглен една наивна, но и в същото време красива картина на Богородица. С надписа „Светлина. Живот. Любов. Рождество в котела. Крепостта Сталинград“ . Това за кратко време ни досеща и за загиналите обикновени немски войничета – но какво са правили в котела на първо място!?
Посочих го на един от домакините и му обясних как е рисувано, докато дневната дажба на германските войници е три филии хляб дневно. Отговорът бе равнодушен: „Ами под диета ще са, след като са дошли неканени“. Ами прави са.
И на горния етаж може би най-култовото място в музея – панорамата. Най—голямата картина в Русия с площ около 2000 квадратни метра. С изобразяване на предаването на армията на Паулус в града, но с детайли, изобразяващи подвизи и истории от битката, случила се в по-ранни нейни етапи (Имайте предвид, че битката продължава месеци). Успях да видя сградите, станали символи на битката за Сталинград: Къщата на Павлов, Мелницата на Герхард, водната кула на Сталинград. И тук кратка забележка – дадоха ни около час да обиколим музея-панорама на битката. ЕДИН! ЕДИН! За обиколката на музей е нужен половин ден. Само за картината, с всичките ѝ детайли е нужен поне един час. За да разбереш.
И накрая остава гвоздеят на посещението ни във Волгоград. Конференция с Мария Захарова – прессекретар на външното министерство на Руската федерация, която ни е позната с острия си език и с възможността на къс пас да постави всеки, който каже някоя простотия в международното пространство. Конференцията бе в неформална обстановка, но отговорите на два въпроса си заслужават внимание. Останалите бяха тип „Как отпускате“, „Какви книги четете“ и т.н. несериозни жълтении.
Но от въпросите, които имаха значение:
Първият: „Какво е лечението срещу патологичната русофобия извън Русия?“. Отговорът беше лаконичен: повече четене, повече мислене извън стереотипите и опит да се разбере отсрещната страна.
Вторият: „Как успявате да намерите баланса във своите коментари между информация и режеща сарказъм?“. И тук леко я хванахме Захарова най-малкото в субективизъм. Жената си се изненада от въпроса, ама се окопити бързо.„Ама аз съм толкова кротка жена, ама из изобщо не съм режеща. Ама аз обикновено искам да съм на добри начала с останалите“. Кършене на пръсти от нейна страна. „Да-а-а-а б-е-е“, беше първата ми мисъл, превеждал съм и мненията на „милата жена“. Та тя е като пружина от бодлива тел, огън жена. А тук ми се изкарва мила. Че то искам като порасна (има накъде да раста професионално), да бъда поне наполовина толкова начетен и унищожителен за противниците, колкото е тя сега. Но след това последва същината на отговора. „Понякога при нас излизат хора с въпроси, които са шокиращи със своята наглост и/или неинформираност. Те ни задават такива въпроси, а после от тях очакваме нормален отговор. Но как може да стане това. Ако тръгнем да им отговаряме с факти, те ще преминат през ушите им, затова и трябва на един въпрос, съответния отговор“. Даде пример и със шведите, на които им се привиждат по-често руски подводници, изплували от Балтийско море срещу кралския дворец в Стокхолм, отколкото на добре наквасен с уиски шотландец му се привижда чудовището от Лох Нес, спомена и за „Новичок“, за осемнадесетото бомбардиране на последната болница в Източна Гута. И на нея не ѝ е лесно, наистина като от отсрещната страна има въпроси като от дебили, отговорът трябва да се измисли такъв, че дебилът да го разбере.
Както и да е. От събитието си направих селфи, с което днес мога да накарам родните доморасли русофоби да дрискат тухли. А изцъкленият им поглед за мен е първа радост.
И след това връщане в хотела и прощална вечеря с моите нови приятели. Изградих връзки, които се надявам, че ще запазим и в бъдеще. Че ако посетя Дижон, Ковънтри, Перуджа, Будапеща, Пинск, Минск, Барановичи, Киев, Сухуми, Цхинвали, Ташкент ще има човек, който да ме разведе, който да бъде проводникът, по който да потекат разширяващи кръгозора знания.
И тук претърпях най-големия срам от цялото ми пътуване. Всички гости носеха алкохол от родните земи. Аз не. Не ги запознах с величието на нашата ракия. Но затова пък се запознах с малтийската медовина (Великолепна дамска напитка), с Руската водка (Стандарт) и с кавказкото вино (Свежичко, но леко кисело за българския вкус). Реших (после разбрах, че съм дебил, докато исках да умра по време на полетите) да не спя цяла нощ и направо в четири часа сутринта да ме отведат на летището.
И така. В полунасипно положение достигнах до летището. От Волгоград до Москва и от Москва до София. И така. Най-хубаво си е вкъщи. Но това е най-важното – затвърдих си хубавото мнение за Русия. Да, страната не е рай на земята, където тече мляко от реката, водка от чешмата. Видях им стандарта, видях и дупките по пътищата, видях и хора, които често са недоволни към политиците си. Но не видях индоктринирани зомбита, не видях разруха и гладна смърт, не видях тотален контрол. Това като че ли е най-важното, човек да отиде и да види. А след като види да разбере. Защото като разбереш отсрещната страна, изпитваш значително по-малко желание да бъдеш в лоши отношения с него.