/Поглед.инфо/ През следващата година с безгрижни коледни забавления и празници на светии – без значение дали по григорианския или по юлианския календар - има проблеми, и то значителни.

Инфекцията на covid 19 продължава и това носи много неприятности на обикновените граждани по света. Невъзможно е да бъдем напълно безгрижни и има само крехка надежда, че ще посрещнем поне 2023 г., без да мислим за маски и ваксини.

Но за силните на този свят има и други проблеми. В дипломатическите и военните ведомства цари припряност, изобщо несъобразена с празничния календар. Женевските консултации между Русия и Съединените щати по проблемите на сигурността са насрочени за 10 януари, което означава, че дипломати и генерали ще работят с пот по челата си, забравяйки за веселата Коледа.

Вярно е, че маниерът на работа варира значително в различните страни.

Веднага изключваме от разглеждането различните киберактивисти - от бившия руски репортер Аркадий Бабченко до бившия посланик на САЩ в Москва Майкъл Макфол. Като намиращи се в оставка, те са напълно свободни в преценките си, дори и ако изглеждат на другите екзотично. В това е и чарът на оставката.

Подлежат на разглеждане само изказванията на официалните лица, които в определена степен се подготвят за предстоящите скоро консултации в Женева.

И тук се наблюдава парадоксална картина. Най-суровите оценки и присъди идват от политиците от балтийските държави.

Литовският министър на отбраната Арвидас Анушаускас призова за отхвърляне на инициативите на Москва за гаранции за сигурност – тоест просто няма за какво да се говори в Женева. На същото мнение е и заместник-министърът на външните работи на Латвия: „Изпълнението на предложенията на Русия е невъзможно“. А естонският премиер „е много уплашен от факта, че подобни преговори с Русия изобщо се водят: нашите съюзници ни обещаха, че няма да водят такива преговори и че представянето на подобни искания е неприемливо“.

Тоест държави, чийто икономически и военен потенциал е близо до нула, говорят по начина на „Мистър Не“. Дори носителите на това „звание“ Молотов и Громико нерядко са говорили по-меко. Още повече, че въпросът "колко дивизии има в Тоомпеа?" е сериозен въпрос в контекста на преговорите. Може би и аз бих искал авторитетно да кажа на Путин и Байдън как трябва да се държат, но моите паспортни данни и статус не са достатъчно убедителни за тях.

Не изтрая и Високият представител на ЕС (официално наименование на длъжността) Жозеп Борел който също отбеляза, че „исканията за гаранции за сигурност и прекратяване на разширяването на ЕС и НАТО на изток са чисто руски дневен ред с напълно неприемливи условия, особено по отношение на Украйна“.

Освен това, по негово мнение, преговорите трябва да се отнасят не само до разширяването на НАТО на изток към Украйна, но и до „всички нарушения на договора след приемането на Заключителния акт от Хелзинки“ през 1975 г.: „Ние не сме съгласни с много събития в руската външна политика, както и с някои събития, които Москва счита за свои вътрешни работи“.

И отново, всеобхватната критика идва от устата на човек, чиито правомощия (както и структурата, която представлява) са доста неясни. И политическата тежест също повдига въпроси.

И напротив, САЩ, които по никакъв начин не са приятел на Русия, демонстрират достатъчна сдържаност и готовност за преговори на този фон. Телефонни консултации между Путин и Байдън, постигането на самото споразумение за мястото и датата на началото на консултациите, говорят сами по себе си.

Може би това се дължи на факта, че Съединените щати, чиито действия далеч не са привлекателни за всички, въпреки това имат достатъчен брой дивизии, както и ракети, самолетоносачи и т.н. А също и разбирането, че от тях зависи да решат (или да не решат) проблема, а не на Борел и не на Естония, както и да плащат за счупените грънци, ако нещо се случи, а не на блогъри и лимитрофи. Това поражда известна предпазливост, особено след като Съединените щати (поне в европейските си дела) за първи път се оказват в подобна ситуация.

Досега нещата се водеха по такъв начин, че европейските държави в конфликта се отслабваха взаимно, а САЩ действаха като демократичната маймуна, наблюдаваща от планината битката между два тигъра. Прякото влизане в играта се допускаше само накрая, когато тигрите са се разбрали и се готвят да се разделят.

Сега няма достатъчен брой тигри и в случай на конфликт те ще трябва да се бият сами. Това е едновременно неприятно и страшно и демонстрира важна разлика между Съединените щати и техните съюзници от НАТО и ЕС. Които са много бойно настроени на думи, но в същото време се предполага, че някой друг ще се бие вместо тях.

Съединените щати – отново за първи път – се оказват в положението на крайния. Или поемате всички военно-технически тежести, или отстъпвате, сключвайки мирно споразумение.

Колкото до упреците на балти, украинци, борели и т.н. към предстоящите преговори, то следва да се обърне внимание, че всички мирни конференции са такива. И във Версай, и в Ялта, и в още по-ранни времена – при подреждането на граници, разделителни линии, сфери на влияние – с тези, които са слаби и малки, никога не са се церемонили твърде много или изобщо не са го правили.

Може да е жестоко, но няма друг начин. Величавата картина за това как една велика сила се ръководи от императива „сам загини но помогни на Вилнюс“ е от областта на ненаучната фантазия. Ако бойките лимитрофи искрено не разбират това, то човек може само да им съчувства.

През новата 2022 година започват сложни преговори на самодържавни, тоест суверенни държави, от които сега са останали изключително малко. На всички други им остава само да наблюдават.

Ние също ще понаблюдаваме.

Превод: ЕС


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели