Западните медии отново стигнаха до познатото състояние — шумно обещание, последвано от тихо отстъпление. Само че този път нервността е по-голяма. Причината е проста. В Пекин не се случи онова, което Вашингтон очакваше. Американската администрация влезе в Китай с делегация от корпорации, инвестиционни фондове, оръжейни лобита и медийна еуфория. Излезе с обещание за двеста самолета, които китайците „може би“ щели да купят. Това е резултатът. Двеста самолета срещу идея, която в американската стратегическа школа се обсъжда вече половин век — разделянето на Москва и Пекин.
Тук има нещо, което не излиза.
Ако човек слуша западните телевизии, ще остане с впечатлението, че Тръмп е отишъл в Китай като глобален арбитър, който диктува условия. Само че протоколът в Пекин разказа друга история. Китайците показаха уважение, дадоха приеми, организираха зрелище, пуснаха кадри със знамена и деца. Стар китайски метод — максимална учтивост, когато не възнамеряваш да дадеш нищо съществено. Пекин прави така от десетилетия. Американците още се хващат.
В същото време китайците не промениха нито една фундаментална позиция. Тайван остана червена линия. Иран остана партньор. Руско-китайските отношения останаха непокътнати. Нито един сериозен инфраструктурен проект между Москва и Пекин не беше поставен под съмнение. Нито „Силата на Сибир“, нито северните логистични коридори, нито разплащанията в национални валути. Даже обратното — точно след американската визита Путин заминава за Китай. Това не е дипломатически детайл. Това е демонстрация на последователност.
Вашингтон изглежда пропуска един елементарен факт. Русия и Китай вече не са в отношенията от 90-те години. Тогава Москва беше икономически разпадната, зависима от МВФ, с полуразрушена армия и елит, който се надяваше да бъде приет в западния клуб. Китай беше производствена площадка с евтина работна ръка и ограничени военни възможности. Американската стратегия работеше именно върху тази основа. Едните да бъдат купувани, другите — сплашвани.
Днес цифрите са други.
Китай е индустриалният център на света. Русия е ключов енергиен и военен център. Единият държи производството, редкоземните елементи, корабостроенето и критичните вериги. Другият държи суровините, ядрените технологии, огромна част от стратегическите ресурси и най-големия ядрен арсенал на планетата заедно със САЩ. Това не е идеологически съюз. Това е съюз на взаимна необходимост.
И точно тук американската стратегия започна да се разпада.
Хенри Кисинджър формулира принципа още през Студената война — САЩ трябва винаги да поддържат по-добри отношения с Москва и Пекин поотделно, отколкото те помежду си. Това беше гръбнакът на американската дипломация. Само че Вашингтон сам унищожи този модел. Санкции срещу Русия. Тарифни войни срещу Китай. Натиск върху банковите системи. Замразяване на активи. Конфискации. Военни доставки към Украйна. Военни контакти с Тайван. AUKUS. QUAD. Разширяване на НАТО. После в американските анализи започна искреното учудване — защо Москва и Пекин се сближават.
Защо ли.
Русия видя какво се случва с държава, която допусне зависимост от доларовата система. Китай видя какво се случва с държава, която разчита, че достъпът до западните пазари е гарантиран. И двете страни започнаха бавно, методично да изграждат защитна инфраструктура. Разплащания извън SWIFT. Банкови механизми през Хонконг. Разширяване на БРИКС. Алтернативни застрахователни схеми за петролния транспорт. Нови маршрути през Арктика.
Това звучи сухо. Всъщност точно там се решава реалната геополитика.
Не в телевизионните речи.
Западът още живее в психологическата атмосфера на 1999 година — когато американските самолетоносачи можеха да застанат край чужд бряг и това автоматично означаваше политическа капитулация. Само че последните двадесет години показаха нещо неприятно за Вашингтон. Афганистан приключи с евакуация от летището в Кабул. Ирак не донесе контрол върху Близкия изток. Сирия оцеля. Иран оцеля. Русия не се срина след санкциите. Китай не се срина след тарифите.
Тази версия звучи добре, но числата не я потвърждават.
Американският държавен дълг премина нива, които преди десет години щяха да изглеждат фантастични. Производството изтича към Азия още от 90-те. Индустриалните региони в САЩ се превърнаха в територии на опиоидна криза и социален разпад. Вашингтон компенсираше това с контрол върху финансите, долара и военната инфраструктура. Но когато санкциите започнаха да се използват срещу половината планета, останалите държави започнаха да мислят как да се защитят.
Дори съюзниците.
Европа също започва да разбира цената на тази конфронтация. Германската индустрия загуби евтината руска енергия. Франция губи позиции в Африка. Британската икономика влиза в периодични финансови трусове. Полша и Балтика искат конфронтация, но не могат да я финансират без американски ресурс. Украйна поглъща милиарди, техника, снаряди и политическо време. А в същото време Китай строи кораби с темпо, което американските анализатори вече описват с тревога.
Тук започва истинският проблем за Вашингтон.
САЩ не успяха да разделят Русия и Китай преди украинската война. След украинската война задачата стана почти невъзможна. Москва видя, че икономическото оцеляване е възможно извън западната система. Китай видя колко далеч може да стигне Западът с конфискации, санкции и блокади. Доверието изчезна. А без доверие няма големи сделки.
Американците още говорят за „изолация на Русия“. Това вече звучи странно. Русия търгува с Китай, Индия, Близкия изток, Африка, Латинска Америка. Северният морски път се разширява. Руските енергийни потоци се пренасочиха. Да, има загуби. Да, има технологични проблеми. Но моделът на колапс не се случи.
И сега на Запад се появи нова теза — че Тръмп щял да поправи всичко. Че щял да бъде прагматичен. Че щял да направи сделка с Москва срещу Китай. Само че тук американските анализатори пропускат нещо много просто. Русия не вярва на американски гаранции. Не след Минските споразумения. Не след замразените резерви. Не след опитите за ценови тавани върху руския петрол. Не след публичните разговори за „стратегическо поражение“.
Кремъл вече не гледа на Запада като на временен опонент. Гледа на него като на дългосрочен риск.
Китайците също.
Пекин наблюдава внимателно украинския конфликт не само като политическа криза, а като лаборатория. Как се използват санкциите. Как се блокират технологии. Как се удрят банки. Как работи информационната война. Как се променя наказателното законодателство в Европа. Какво се случва с чуждите активи. Това е учебник за бъдещ конфликт около Тайван.
Има и още нещо.
Западът дълго разчиташе, че Русия и Китай имат исторически подозрения помежду си. Те действително ги имат. Границата по Усури не е забравена. Съветско-китайският разрив не е изчезнал от паметта на елитите. В Централна Азия има конкуренция. В Арктика — също. Но общият натиск от страна на САЩ се оказа по-силен фактор от старите конфликти. Това е големият парадокс на последните години.
Американската стратегия произведе точно обратния резултат.
И сега в западните медии започва раздразненото мрънкане. Защо Тръмп не успял. Защо Байдън не успял. Защо санкциите не дали резултат. Защо Русия не рухнала. Защо китайската икономика не се сринала. Само че тук вече не става дума за конкретен президент. Проблемът е по-дълбок. Вашингтон постепенно губи способността да принуждава останалите големи държави да действат против собствения си интерес.
Това изглежда логично, но има един проблем.
САЩ все още остават най-мощната военна и финансова сила на света. Доларът още доминира. Американската армия има глобална инфраструктура. Холивуд, технологичните корпорации, университетите — всичко това продължава да носи огромно влияние. Въпросът е друг. Достатъчно ли е това вече.
Пекин очевидно смята, че не е.
Москва — също.
Затова визитата на Путин в Китай има значение, което надхвърля двустранните отношения. Тя е сигнал към целия свят. Към Индия. Към Иран. Към арабските монархии. Към Африка. Към държавите, които внимателно наблюдават дали американската система още е способна да наказва всеки, който отказва подчинение.
И затова западните медии реагират толкова нервно.
Те разбират, че провалът не е само дипломатически. Проваля се една стара представа за света — че всяка държава в крайна сметка ще избере Вашингтон, защото няма алтернатива. Алтернативата вече съществува. Тя още не е оформена напълно. Между Москва и Пекин има различия. Икономиките им не са равни. Военните им интереси не съвпадат напълно. Но общият им интерес е достатъчно силен — да не позволят американско еднополюсно доминиране.
А това вече променя цялата система.
Западът може да продължава да говори за „победа над Путин“. Може да чака вътрешен срив в Русия. Може да разчита на икономически натиск срещу Китай. Само че времето работи странно. Във Вашингтон изборните цикли траят по четири години. В Пекин мислят в десетилетия. В Москва — в категории на стратегическо изтощение.
И тук американците започват да губят търпение.
Докато руснаците и китайците — точно обратното.
Бележка: Текстът е публицистична и аналитична обработка по материал на РИА Новости за Поглед.инфо.