/Поглед.инфо/ Парадоксът с историята на знаменития конкурс се състои в това, че корените му трябва да се търсят във времената на късния сталинизъм. Не само, че идеята се е зародила по времето на Сталин. Има основания да се смята, че неин автор е бил лично Сталин.
През лятото на 1951 г. заради „неправилна“ опера в Болшой театър бил уволнен поредният министър на културата. Самият живот подсказвал на новия началник на ведомството: за да не се превърне в герой на подобно либрето, трябва да се търси друга музикална арена. Алтернативата – изпълнителското майсторство на съветските музиканти – му била под ръка. Но също му „парело“: и тук още бил пресен споменът за неотдавнашната „издънка“.
За това рядко си спомнят, а случаят бил такъв: в края на 1950 г. в Москва по каналите за специална кореспонденция се получава писмо за Сталин от кралицата на Белгия Елизабет. Написано е на ръка, на гербова хартия, на руски. Елизабет си спомня за успехите на съветските музиканти на довоенните фестивали в Брюксел и съобщава, че през май също ще се проведе конкурс за цигулари, носещ нейното име. В писмото кралицата изразява надежда, че „в този конкурс ще вземат участие съветски цигулари и че СССР ще изпрати някой от най-добрите си цигулари за член на журито“.
Като по специално задание започнали да сформират цигулков десант. Легендата разказва, че попитали цигулар №1 Давид Ойстрах: „Кой от нашите може да победи?“ Той отговорил, че това е само Леонид Коган.
Сталин изпратил младия гений и други музиканти. В решението на политбюро е записано: „Да се изпратят 4-5 от най-добрите музиканти, чието представяне би могло да осигури първи места на конкурса“.
Коган се завърнал у дома с първата си премия. Втората била за Михаил Вайман. Но пък третата спечелила Елиз Черфалви – „лице без гражданство“, тоест емигрантка. Четвъртата взел холандецът Тео Олаф. И чак петата била за Олга Каверзнева, а за Алексей Горохов – страшно е да се спомене – седмата.
Конкурсът Чайковски, носещ името на Сталин
Но през 1951 г. самият формат се оказал много подходящ: на Кремъл му допаднала идеята да си създаде свой собствен международен конкурс. Идеята изглаждала плодотворна от всички страни: у журито сами ще си го подберем, и участниците ще филтрираме.
Място? „Пристанището на пет морета“ – Москва. Време? От 25 май до 15 юни 1952 г. Статут? Международен фестивал и към него конкурс. Как ще се казва? „Московски музикален празник“. Председател на организационния комитет? Шостакович, разбира се. Ами че кой друг?! Най-добрият композитор на съветската епоха.
Състав на организационния комитет? Персонално се предлагат 25 човека. Сред тях дейци на културата: композиторът Сергей Прокофиев, цигуларят Давид Ойстрах, пианистът Лев Оборин, диригентът Евгений Мравински, балерината Олга Лепешинска, хореографът Игор Моисеев. Плюс културни функционери.
Персоналният състав на чуждестранните гости – членове на журито и участници в конкурса, трябвало да бъде съгласуван чрез съветските посолства в чужбина. Подразбирал се абсолютно либерален подход: инстанцията дала да се разбере, че не е задължително да има зацикляне по повод поведението на поканените по време на окупацията и господството на нацизма. Какво пък, дирижирал си оркестъра на рождения ден на Хитлер, харесал ви е Мусолини или на Гьобелс сте му изпели Вагнер на фестивала в Байройт – случва се...
За опитните кадровици това било изненада, но имало намерения от ГДР да бъдат поканени диригенти със съмнително минало – директорът на отдела за образование на хитлеристката Райхскултуркамера Херман Абендрот и членът на НСДПА от 1923 г. Франц Конвични, а освен това, за да има баланс, антифашист и евреин-емигрант, композиторът Ханс Айслер. От САЩ – двама чернокожи певци Пол Робсън и Мариан Андерсън, антифашист-емигрант, диригентът Артуро Тосканини. От Италия – диригентите Вили Фереро и Виктор де Сабата, пианистът Карло Цеки. Всичките те – от музикалния елит на своето време.
Шостакович подписва „Проспекта на фестивала“. От него става ясно, че главното събитие на празника – това е конкурсът. Получава се изискано, като руска матрьошка: гостите пристигат на фестивал, а се оказват в журито на конкурс за млади пианисти и диригенти.
Вече вървяла подготовката, но през 1952-а не им било до музика: ескалация на войната в Корея, заключителни работи над водородната бомба, подготовка за „Делото срещу лекарите“... Музикалният празник бил отменен, материалите сдадени в архива. А през март 1953 г. починал Сталин.
Музикалният сюрприз
На ХХ конгрес през 1956 г. Хрушчов започва кампания срещу култа на личността. И само след месец в отдела за култура на ЦК редактират концепцията на музикалния фестивал/конкурс. Става както винаги: без Сталин, но по сталинския път.
На 30 юли 1956 г. политбюро приема постановление „За провеждането на Международен конкурс на пианистите и цигуларите „Чайковски“ в Москва“ през март–април 1958 г. Председател на организационния комитет? Шостакович. С култ към личността, без култ към личността – той ни е единствен.
В организационния комитет – директорите на Московската и на Ленинградската консерватории Свешников и Брюшков, пианистите Емил Хилилс и Светослав Рихтер, композиторите Кабалевски и Хренников, цигуларите Ойстрах и Аврам Ямполски. Организационният комитет сформира жури от видни цигулари и пианисти. Дава списъка на ЦК да го утвърди. След това и винаги ще бъде така – чак до краха на СССР.
За всеки член от журито било съставено досие. Например, в журито на първия конкурс ще участва президентът на Музикалното дружество „М. Лонг и Ж. Тибо“ маркиз Арман дьо Гонто Бирон. По време на визитата си в Москва през 1955-а той съпровожда 81-годишната велика френска пианистка Маргарита Лонг и прави благоприятно впечатление.
Неочаквани корекции, както винаги, внесла политиката. През есента на 1956 г. в Будапеща влизат съветските танкове. Западът започнал бойкот. Старата история: санкциите в сектора ударили по културния обмен. Провалило се пътуването на съветските композитори в САЩ. Почти всички гастроли били отменени. Вярно, Ив Монтан посетил Москва, но след това коварно продемонстрирал в Париж съветските сутиени, купени в ГУМ.
В общи линии, пред първия конкурс „Чайковски“ присветвала перспективата да се превърне във всесъюзен преглед на младите изпълнители.
Ход с царицата
Ситуацията била спасена от добрата фея – кралица Елизабет белгийска. Тя не само провела политико-кулоарната работа, но и се съгласила лично да посети Москва за конкурса. Да стане символ на разкъсаната блокада.
Не се обидила дори когато председателят на президиума на Върховния съвет на СССР маршал Климент Ворошилов ѝ изпратил гневен протест по повод изявлението на относно унгарския въпрос. Получила се ужасно конфузна ситуация: протестирала Елизабет британска, а доставили телеграмата на Елизабет белгийска. Москва искрено се извинявала. А скоро след това Ворошилов се пенсионирал.
В крайна сметка, на конкурса пристигнали 62 музиканта от 22 страни. По някакви причини номенклатурата решила, че задължително трябва да спечелят нашите. Именно по този принцип били съставяни записките в Кремъл.
Работили осведомители, преразказващи в ЦК всички сплетни и слухове. Например за това, че на много изпълнители Рихтер поставял нула при 25 бална система.
Рихтер много искал победител да бъде Ван Клиберн. Както е известно, точно това се случило. Триумфално. На Хрушчов много му харесало, как той на бис изсвирил „Подмосковски вечери“. Никой не подозирал, че Хрушчов имал свои тайни планове, свързани с конкурса.
Главният победител – Хрушчов
По време на изпълнението на Клиберн оркестърът бил дирижиран от Кирил Кондрашин. И как само дирижирал той!
След това започнал тайният хрушчовски пинг-понг.
Телеграма от Ню Йорк. 7 юни 1958 г. До Никита Хрушчов:
„... Разрешете да се обърна към вас с молба маестро Кондрашин да посети Лондон, за да дирижира оркестъра на Лондонската филхармония в Роял Албърт Хол, с капацитет 8 хиляди души, на 15 юни т.г. <…> Искрено Ваш Клиберн“.
Днес е трудно да си представим, какво тогава е означавало на 7 юни да помолиш съветския министър-председател да разреши някой от неговите граждани да дирижира оркестър в Лондон 15-и.
Трябвало да се състави дело за пътуване от пет листа, да се напише автобиография, да се извадят справки за здравословното състояние, да се оформят характеристики от работата, от партийната и профсъюзната организации, да се намерят препоръки от членове на КПСС, които да познават командирования, да се направи снимка. След това да се получи мнение от Министерството на културата, оценка за външнополитическата целесъобразност от страна на Министерството на външните работи, „да“ от КГБ и т.н.
Но всичките комисии се съгласили и го утвърдили. Останал въпросът: как да се съобщи на пианиста, че диригентът Кондрашин ще пристигне?
Започнала втора серия. Министърът на външните работи Андрей Громико подготвя нови „бумаги“ за 13 юни. До концерта остават 4 дена.
Но Хрушчов отхвърлил всички разработки на номенклатурата и решил сам да напише отговора. „Вашата телеграма още веднъж ми напомни за голямото удоволствие, което ми достави Вашето изпълнение в Москва. Молбата Ви по отношение на диригента К.П. Кондрашин е удовлетворена, и той вече отлетя за Лондон... С уважение, Н. Хрушчов. 13 юни 1958 г.“
Всички останали доволни. Триумф. Но Лондон бил само междинен пункт към главната цел в цялата комбинация. Нека Кондрашин замине за Америка. Това ще бъде главният триумф. Политическият. Така и станало: Ван Клиберн и съветският диригент били посрещнати в Белия дом от президента на САЩ Айзенхауер и съпругата му. За унгарските събития и други „дразнители“ не си спомняли – трябвало да се мисли за бъдещето.
И бъдещето не ги карало да чакат дълго: след Кондрашин и Клиберн в Белия дом първо ще пристигне първият вицепремиер Анастас Иванович Микоян. След това вицепрезидентът на САЩ Ричард Никсън ще посети с ответна визита Москва и ще налива Pepsi-Cola в пластмасови чашки на американското изложение в парк „Соколники“. След него Фрол Романович Козлов ще посети ответната съветска изложба в Ню Йорк. А през есента, година и половина след конкурса „Чайковски“, самият Никита Сергеевич ще замине за Америка. Пропагандата ще нарече тази среща „лице в лице с Америка“...