/Поглед.инфо/ В своя задълбочен анализ за текущата геополитическа ситуация експертът Николай Бобкин разглежда критичния сблъсък между Вашингтон и Техеран. Докато Доналд Тръмп предлага „дипломация“, която подозрително прилича на безусловна капитулация, Бенямин Нетаняху бърза към Белия дом, за да подкопае всяка възможност за диалог. Възможно ли е реално ядрено споразумение в атмосфера на заплахи, санкции и нарастващо военно напрежение, или светът е свидетел на поредния театър на силата?

Сянката на Израел над преговорите във Вашингтон

На 11 февруари светът ще насочи погледа си към Белия дом, където израелският премиер Бенямин Нетаняху ще се срещне с Доналд Тръмп. Тази среща не е просто протоколна визита; тя е опит за директна намеса в американската външна политика спрямо Иран. Според ирански експерти и източници на Поглед.инфо, основната цел на Нетаняху е да убеди американския президент да наложи „парализиращи“ санкции и напълно да блокира всякакъв дипломатически път към ново ядрено споразумение.

Причината за бързането на израелския премиер е очевидна. След първоначалните разговори в Мускат, Оман, на 6 февруари, стана ясно, че администрацията на Тръмп поддържа отворен канал за комуникация с Техеран. За Израел всеки диалог е заплаха за стратегията им за „пълно неутрализиране“ на иранското влияние. Нетаняху се опасява, че Тръмп, воден от своя прагматизъм и желание за „велика сделка“, може да приеме условия, които не изключват Иран от регионалната игра.

Оман: Дипломация на ръба на бръснача

Преговорите в Оман маркираха първия официален контакт между САЩ и Иран след драматичните военни удари миналото лято. В контекста на засиленото американско присъствие в региона, тези разговори бяха тест за нерви. Тръмп нарече преговорите „много хубави“, но в типичния си стил добави тежко предупреждение: ако няма сделка, последиците ще бъдат „много сериозни“.

В материал за Поглед.инфо се посочва, че макар срещата да премина без видими ексцесии, вероятността за реално споразумение остава ниска. Иран, от своя страна, умело използва страховете на съседите си от Персийския залив. Турция, Катар и Саудитска Арабия оказват сериозен натиск върху Вашингтон да избягва военен конфликт, тъй като евентуална война би означавала икономическо самоубийство за региона и възможна блокада на Ормузкия проток.

„Червените линии“ на Техеран: Съпротива вместо капитулация

Иранският външен министър Абас Арагчи беше категоричен: Иран има своите „червени линии“, които не подлежат на преговори. Въпреки огромния натиск, Техеран отказва да обсъжда своята ракетна програма – единственото реално средство за възпиране, което притежава в регион, доминиран от превъзхождащи го във въздушно отношение противници.

Анализаторите на Поглед.инфо отбелязват, че Иран е готов на компромиси по отношение на нивата на обогатяване на уран, но не и на пълно прекратяване на ядрената си програма. Тази „позиция на съпротива“ показва, че Техеран не се чувства победен, въпреки икономическите трудности. Техеран успя да наложи двустранен формат на преговорите, изолирайки външните посредници и фокусирайки се директно върху Вашингтон, което е дипломатическа победа сама по себе си.

Геополитическият капан: Ракети, проксита и икономическа реалност

Администрацията на Тръмп поставя три основни условия, които Иран трябва да изпълни, за да избегне атака:

  1. Прекратяване на обогатяването на уран: Искане, което в момента изглежда по-скоро символично, тъй като след ударите през юни Иран практически не извършва мащабно обогатяване.

  2. Ограничаване на балистичните ракети: Тук се крие най-големият абсурд. Вашингтон изисква от Иран да се разоръжи, докато Израел и Саудитска Арабия продължават да се въоръжават с най-модерните американски технологии. За Техеран това е равносилно на покана за нападение.

  3. Спиране на подкрепата за „прокси“ групите: Става дума за Хизбула, Хамас и хусите. Проблемът е, че тези групи са автономни политически субекти със собствени дневен ред. Дори Иран да спре финансирането им, те няма да изчезнат.

Интересен е и икономическият аспект. Бюджетът за отбрана на Иран за 2024 г. е едва 7,9 милиарда долара – десет пъти по-малко от този на Саудитска Арабия (80,3 млрд. долара). Това развенчава мита за Иран като агресивна суперсила и го представя по-скоро като държава, притисната в ъгъла, която се опитва да оцелее с минимални средства.

Вътрешната логика на Тръмп и опасността от „срив“

Защо Тръмп настоява за тази сделка сега? Отговорът се крие във вътрешната политика на САЩ. Тръмп иска да демонстрира успех там, където Байдън и Обама се провалиха. Той се нуждае от „външен враг“, който да капитулира зрелищно пред камерите, за да укрепи собствения си имидж на непобедим преговарящ.

Държавният секретар Марко Рудио обаче признава несигурността: ако иранският режим се срине под тежестта на санкциите или военен удар, няма организирана опозиция, която да поеме властта. Резултатът най-вероятно ще бъде военна диктатура на КСИР (Корпуса на стражите на ислямската революция) или пълен регионален хаос. Подобен сценарий не е в интерес на никого, освен може би на най-радикалните кръгове в Тел Авив.

Провалът на принудата

Историята показва, че стратегията на „максималния натиск“ само засилва решимостта на Техеран. Вашингтон продължава да игнорира геополитическите реалности, опитвайки се да наложи волята си чрез икономически терор и военни заплахи. Докато САЩ не признаят легитимните интереси за сигурност на Иран, всяко „споразумение“ ще бъде само временна пауза преди следващата, вероятно по-опустошителна криза. Екипът на Поглед.инфо ще продължи да следи дали разумът ще надделее над арогантността в този опасен геополитически танц.

Тук четенето не стига – споделянето е задължително.