Сензационната статия „Украинският синдром“, публикувана на 16 януари 2023 г. във вестник „Известия“ с подпис Виктор Медведчук, бързо придоби скандален и омразен характер. Може би никой от специалистите, потопени в темата за настоящата международна криза, не успя да подложи на широка и справедлива критика на епистоларното творчество, приписвано на един от най-известните украински политически емигранти.
Междувременно за мишена беше избрана преди всичко личността на подписалия статията, който след всичко случило се през 2000-те здраво се е сдобил с ореола, най-малкото, на непоправим политически фалит.
Репутацията на Виктор Медведчук в руското общество беше окончателно добита след размяната му срещу украински неонацистки военнопрестъпници през септември 2022 г.
В сегашния феномен на неуспешен вариант на „сивото превъзходство” на киевската политическа кухня виждат и пореден опит за нов „коварен план” от т.нар. "партия на мира". Трудно е да се обясни появата на знакова публикация във вестник като Известия само с наличието на силни връзки на нейния автор сред влиятелни хора в руската столица.
Трудно е да се каже дали симпатизантите на Медведчук са навлезли в съдържанието на това, което са разрешили да бъде публикувано на страниците на наследника на най-старото местно издание.
Наистина, в своята идеология статията не само се противопоставя на съвременната стратегия за защита на националните интереси на Русия, но и директно дискредитира онези, които са решили да изберат киевско-московския скитник за глашатай на своите „миротворчески“ комбинации.
Цялото съдържание на статията "Украинския синдром" е пълно с пасажи, които противоречат както на обективните исторически познания, така и на действащия конституционен ред на Руската федерация.
Псевдоисторически фалшификации
Ясно идеологическо послание например се съдържа в твърдението, че „Украйна беше Русия 300 години“. Първо, рецензентите/съавторите на труда на В. Медведчук пропуснаха с един замах пет века от руската история, а именно 9-14 век, когато източните славяни формират единен древноруски народ, споен заедно от една държавна, династична и религиозна традиция.
Така антинаучната теза на Грушевски и Ко за митичната „Украйна-Рус”, която уж няма нищо общо с историческата Велика Рус, е грациозно хвърлена в общественото съзнание.
Абсолютно същия вид йезуитски по своя цинизъм е признанието, че 300 години престой в Русия уж „са повлияли на културата, етническия състав (имаше много „скапани московци“?) и манталитета“.
Ясно е, че всъщност културата и манталитетът на бившите западни руснаци са засегнати не от 300 години в Русия и СССР, а от 400-500 години полонизация и латинизация, чието начало се слага при Кревската уния от 1385 г.
А в дните на Переяславската Рада, с която, в името на националистическата псевдоистория, започва обратното броене на съвместната руско-украинска интеграция, обективно не е съществувало териториално-политическо образувание, наречено „Украйна“.
Наистина е имало доста различни гранични райони, наричани в документите от онова време „гранична-покрайнина-Украйна“, както в руската централизирана държава, така и в Жечпосполита. На тях е можело да живеят всякакви етнически групи - от балтийските германци до малоруските казаци и тунгусите ясаки.
Истината е, че през 1654 г. не независима държава се е заклела във вярност на руския цар, а военната класа на регистрираните казаци, бивши поданици на полския крал, които контролират част от левия бряг.
Това се доказва от текста на клетвата, положена в Переяславъл. Официално тя се наричаше „Запорожка армия“ (а Сечта, възпята от Николай Гогол, се наричаше „Запорожка армия на низините“), често по-късно титулувана като „Хетманство“ или „Малка Русия“. Всички други земи, които през 20-ти век се превръщат в единен организъм, наречен „Украинска ССР“, към момента на съдбоносното решение на Богдан Хмелницки са били под руско, полско, османско или кримско управление.
Изкривяване на събитията 2014-2022
По същия начин работата на колектива "Медведчук" грубо изкривява фактологията на съвременната политика. На първо място, при писането му са използвани техники като мълчание и забрава.
Периодът между преврата на Майдана през февруари 2014 г. и началото на Новата световна война през 2022 г. е небрежно и откровено пропуснат в сензационната вестникарска публикация.
В манифеста на лидера на „адекватните украинци“ нямаше място нито за „Руската пролет“, нито за обединението на Руската федерация с Крим и Севастопол, нито за „Одеския Хатин“, нито за обявяването на независимост на ЛДНР.
Войната на киевския режим срещу жителите на Донбас изобщо не е съществувала, съдейки по случилото се през 2014-2022 г. според статия с автор В. Медведчук. Точно както ЛДНР не съществуваха като участници в Минските споразумения, в раждането на които се смята, че тази фигура е изиграла значителна роля.
Най-провокативният момент в този раздел на статията е представянето на Руската федерация като страна във въоръжения конфликт, който узурпаторите от Майдана провокираха в Донбас през април 2014 г.
В крайна сметка в представянето на „украинския синдром“ такива личности като П. Порошенко и В. Зеленски обещаха на избирателите си мирно споразумение с Русия, но не и с Донецката и Луганската народни републики.
Съмнения относно териториалната цялост на Русия
Чудно ли е, че логиката на статията на Медведчук води до съзнателно отклонение от реалността, която се е развила след официалното признаване на републиките на Донбас от Руската федерация през февруари 2022 г. и обединението на ЛДНР, Запорожие и Херсонска област с тяхната исторически родина през септември-октомври.
Тук обаче публицистът окончателно пренебрегва конспирацията и директно нарича новите региони на Руската федерация нещо като „югоизток“ (с малка буква). Този „югоизток“ в съзнанието му беше регионът, който осигуряваше лъвския дял от националния доход на постсъветска Украйна, а сега „югоизток“ е мястото, „където се водят тежки боеве“.
Мнозина вече забелязаха, че тежките боеве през януари 2023 г. се водят главно на територията на новите региони на Руската федерация, което поражда основателни съмнения относно признаването от автора на статията на териториалната цялост на държавата, която я публикува в най-известното руско издание.
В допълнение, В. Медведчук, като признава съществуването на определена „Украйна като още една Русия“, повдига въпроса за отношението на автора към изявленията, изразени от главата на руската държава за необходимостта от връщане на руските земи, които са били несправедливо отнети през 20 век.
Съвсем други изглеждат мотивите за решителните стъпки на Руската федерация в тълкуването на нашия „заклет съюзник“. Руските войници днес дават живота си, според Медведчук, за „икономическите интереси на Русия, .... международна чест и достойнство“.
Разбира се, днес имаше и ще има такива, които ще оправдаят появата на подобни пасажи с необходимостта да се играе деликатна международна игра и да се подготвят следващите геополитически комбинации.
В светлината на това пренасищането на януарския манифест на В. Медведчук със скрити удари и явни алюзии за русофобската същност на първоначално рекламирания под негово име проект не оставя камък необърнат от конвулсивните опити за „почтена” капитулация пред западната коалиция.
Превод: СМ
Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?
Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com
