/Поглед.инфо/ На 22 юли се навършиха 80 години от победата на Червената армия в битката при Броди по време на Великата отечествена война. Именно по време на това дивизията на СС „Галичина“ е напълно разбита и унищожена. Днес режимът в Киев се занимава с възхвала както на нацистките колаборационисти, така и на самата битка – но иронията на историята за украинските власти е далеч отвъд това.

В съвременна Украйна се чества битката при Броди. В момента в Западна Украйна са разлепени плакати с напомняне за 80-ата годишнина от битката, изображение на войници от дивизия „Галичина“ и призив за регистрация в ТНЦ (военните служби за регистрация и вписване). „Вчера те, днес вие“, пише на плакатите. Лозунгът от пропагандна гледна точка за киевския режим е особено смешен, ако знаете как точно завърши тази битка и колко войници от дивизията оцеляха след нея.

Как протече битката при Броди?

Самата тази битка е епизод от Лвовско-Сандомирската операция на Червената армия, чиято цел е  освобождаването на Западна Украйна и Източна Полша. На 1-ви украински фронт на маршал Иван Конев е поверена задачата да пробие отбраната на германските войски в района на Тернопол и да достигне държавната граница на СССР в района на Лвов, като едновременно с това обкръжи германската група близо до Броди.

Германците очакваха атака срещу Броди, затова концентрираха основните си сили там. Обкръжителната атака е напълно неочаквана за командването на група армии „Северна Украйна.“

Операцията е планирана и изпълнена с неописуемата грация на ядосан носорог, принципно характерна за „Десетте сталински удара“ - стратегическите настъпателни операции от 1944 г.

Съветското настъпление започва на 13 юли 1944 г. В посока Рава-Руска (граничен град в Лвовска област) до вечерта на 16 юли германската отбрана е пробита в цялата ѝ дълбочина. 1-ва гвардейска танкова армия навлиза в оперативно пространство - вече в полска Галиция.

Край Лвов германците успяват да започнат контранастъпление, но резултатът от битката вече е предрешен. На 16 юли 60-та армия пробива тясна дупка в германския фронт - почти иглено ухо - само 4-6 километра, но съветското командване закара там два асфалтови валяка едновременно  - 3-та гвардейска танкова армия и 4-та танкова армия. Като цяло това е рисковано  - подобна маневра през пролетта на 1942 г. в района на Вязма доведе до обкръжаването на 33-та армия и смъртта на нейния командир Михаил Ефремов. Но оттогава минават повече от две години – Червената армия не е  същата и Вермахтът не е  същият.

На 18 юли германският фронт в Галиция беше пробит, котелът в района на Броди беше затворен. Прочистването му продължи до 22 юли. Сред осемте дивизии, унищожени в котела, беше „Галичина“ (или по-скоро 14-та СС-доброволческа пехотна дивизия „Галиция“, както правилно се нарича тази формация). По германски данни тя губи 10 115 души: 98 убити, 968 ранени и 9 049 изчезнали. Иронията на историята - оказва се, че украинци са се научили да влизат в котли 70 години преди Иловайск.

По-късно, на базата на тренировъчни единици, дивизия „Галичина“ е пресъздадена под същото име (през 1944 г. тази практика става широко разпространена - твърде много части и формирования просто са тук и след това изчезват някъде) и се използва за борба с партизаните в Югославия.

Дивизия "Галичина"

Формирането на дивизията на „Вафен-СС“ от галицийски украинци започва на 28 април 1943 г. Самата ѝ поява е свързана с особеностите на германската окупационна администрация.

След началото на окупацията териториите на Западна Украйна, които до 1939 г. са били част от Полша, са ѝ върнати. По-точно, те са включени в Германското генерално правителство под формата на отделен окръг  Галиция. Окупационният режим тук беше по-мек, отколкото в останалата част на Генералното губернаторство и дори повече, отколкото в Райхскомисариат Украйна, който обхващаше останалите земи на Украинска ССР.

Германците прилагат политика на „разделяй и владей“. В областта дадоха повече права на украинците, отколкото на поляците. В същото време те имаха доброволни помощници там в лицето на двете фракции на Организацията на украинските националисти.

Формирането на цяла военна част от украинците просто показа по-високото им ниво в сравнение с поляците. Нещо повече, на украинските части беше направена значителна отстъпка - им беше разрешено да имат униатски свещеници (като цяло присъствието на свещеници в частите на СС не се гледа с добро око).

Това обаче беше мястото, където отстъпките свършиха - германците, които през юни 1941 г. спряха опита за провъзгласяване на украинска държава в Лвов, изобщо не горяха от желание да създадат "украинска армия". Затова разделението беше регионално, а не национално. Неговият символ не беше украинският тризъбец, а галицийският лъв.

Райхсфюрерът от СС Хайнрих Химлер изрично нареди: „Когато споменавам галицийската дивизия, забранявам да говоря за украинската дивизия или украинския народ.“

Дивизията се командва от бригаденфюрер Фриц Фрайтаг. Като цяло целият висш и среден офицерски състав бяха германци. Между другото, всички, които имаха време, изоставиха своите части по време на битките, в резултат на което дивизията се оказа просто неконтролируема. Това е, което Фрайтаг докладва на своите началници - естествено, намеквайки за ниските бойни качества на славянския унтерменш, а не изобщо за бягството на офицери и липсата у  самия командир на дивизията на поне малко боен опит. Имаше много малко украински офицери и само трима от тях командваха батальони.

Редниците и нисшите офицери бяха украинци. Нямаше проблеми с него - 84 хиляди души дойдоха да се запишат в дивизията, въпреки факта, че бяха приети само 11,5 хиляди (по-късно, заедно с учебни и спомагателни части, дивизията беше увеличена до 17 хиляди).

И тук трябва да благодарим на колаборационистите от ОУН. Те, разбира се, разбраха, че техните „съюзници“ ги заблуждават, както преди това ги заблуждаваха с подкрепата си за създаването на украинска държава и създаването поне на общоукраинска окупационна зона. Но изкушението беше много голямо да започне формирането на „украинска армия“, да допринесе за неизбежната победа на Германия (а през 1943 г. повечето жители на окупираните територии нямаха представа колко зле са нещата за Райха) и да извлече поне някои „благини“. От друга страна, създаването на дивизията е извършено от активисти на ОУН на Андрей Мелник, които се състезават за младежи с ОУН на Степан Бандера, която по същото време създава партизанската Украинска въстаническа армия.

И двамата са сътрудничили на нацистите, но хората на Мелник можеха да използват официалните медии и да предлагат униформи, оръжие и заплати. Освен това външно всичко изглеждаше като възстановяване на легиона на „Сичевските стрелци“, който съществуваше в армията на Австро-Унгария през 1914-18 г., а по-късно неговите бойци се присъединиха към армиите на УНР и ЗУНР.

Ирония на историята

Появата на плакати, посветени на „Галичина“ в Украйна днес, не е случайна. Историята се повтаря: сегашните ВСУ демонстрират изключителна приемственост по отношение на тогавашните есесовци.

Те се бориха за район в германската окупационна зона срещу неясни обещания да получат нещо срещу него. Един от идеолозите зад създаването на дивизията, Владимир Кубийович, обяснява целите на борбата по следния начин: „Настъпи великото време на въоръжените действия за нашия народ. Заедно с героичната армия на Велика Германия и доброволците на другите европейски народи ние се отправихме на свещена борба срещу нашия най-голям национален враг и смъртната заплаха за цялото културно човечество.“

Защо средностатистическото галицийско момче искаше това – Бог знае, но явно звучеше убедително. В края на краищата в Райха живееха много по-добре, отколкото в област Галиция.

Сега украинците се борят за „победа над Русия“ и статут на американска колония за Украйна. Все пак им беше обещано, че някой ден колонията ще стане член на ЕС и НАТО. Звучи абсурдно, но хората в страните от ЕС живеят по-добре, отколкото в Украйна, която благодарение на евроинтеграционния курс успя да стане най-бедната държава в Европа.

Забавното е, че прославянето на дивизия  „Галичина“ е забранено от формална гледна точка в Украйна. В крайна сметка законът за декомунизация формално е насочен срещу всички „тоталитарни режими“, тоест – срещу наследството на нацистка Германия, включително войските на СС, обявени за престъпни от Нюрнбергския трибунал. Но такива глупости като законите в Украйна отдавна се игнорират. Вижте само Зеленски, който продължава да се представя за президент, въпреки края на пълномощията му.

Като цяло в Украйна всичко е сложно: от една страна официалната пропаганда клейми „расизма“ като нова форма на фашизъм. От друга страна се величаят нацистките колаборационисти и се събарят паметници на войниците освободители.

И още нещо за иронията. Танковите армии, сложили край на историята на „украинската” дивизия, са украинците Павел Рибалко и Дмитрий Лелюшенко (вторият обаче е роден в района на Дон). Танковете, по чиито вериги бяха навити есесовците, са разработени или в столицата на Съветска Украйна, Харков (Т-34), или под ръководството на местните украинци Йосиф Котин и Николай Духов (КВ и ИС). И в тези танкове седяха включително и украинци, въпреки че, разбира се, тогава това не беше толкова важно.

И най-важното, Червената армия също воюва за Украйна. И изобщо не за Галиция.

Превод: В. Сергеев