/Поглед.инфо/ Външните министри на Русия и Никарагуа Сергей Лавров и Денис Монкада Колиндрес на съвместна пресконференция в Москва осъдиха натиска на САЩ чрез санкции върху Никарагуа и призоваха Вашингтон и съюзниците му да се откажат от плановете за превръщане на Никарагуа в огнище на регионално напрежение. През ноември в Никарагуа ще се проведат парламентарни избори и никарагуанските власти не изключват Вашингтон, използвайки методите на политическото инженерство, да се опита да провокират антиправителствени демонстрации в страната по примера на Куба.

„Никарагуанският народ има право и е в състояние да определя собствената си съдба“, каза Лавров, подчертавайки, че цялата отговорност за възможните последици от предполагаемите масови безредици ще падне върху тези, които ги провокират.

През август 2020 г. журналистът от Никарагуанското радио “Ла Примерисима” Уилям Григсби публикува откъс от 14 страници от американския план за “контролиран преход” на Никарагуа от президента Даниел Ортега „към правителство, отдадено на закона, гражданските права и свободното гражданско общество“. Американската агенция за международно сътрудничество ще финансира този „преход“.

Ортега е лидер на Сандинистката революция (1979), която слага край на управлението на проамериканския диктатор Анастасио Сомоза. На президентските избори през 2011 г. Ортега получава 71,1% от гласовете и става президент за трети пореден път. Общо той е избиран за президент четири пъти (1984, 2006, 2011, 2016), а Вашингтон се опасява, че никарагуанците отново ще гласуват за неговия екип на изборите през ноември.

За да свалят Ортега, САЩ организираха антиправителствени бунтове през 2018 година. Григсби съобщава, че чрез Американската агенция за международно сътрудничество и Националния демократичен институт са отпуснати 30 милиона долара за целта на антиправителствени групи.

Ортега не устройва Белия дом, като провежда независима икономическа и външна политика, осъжда агресията на НАТО срещу Либия през 2011 г. и поддържа съюзнически отношения с Куба, Венецуела, Боливия, Иран, Китай и Русия. Но основният „грях“ на Ортега пред САЩ е планът за строителство съвместно с Китай на Никарагуанския канал като алтернатива на Панамския. Русия и Венецуела също са поканени за проекта.

В момента проектът е замразен, но изпълнението му е въпрос на време. Прогнозираният канал ще бъде по-широк и по-дълбок от Панамския канал, с капацитет от 5100 кораба годишно. Това е по-малко, отколкото по Панамския канал (14 хиляди), но може значително да облекчи трафика през Панама, която едва се справя с натоварването. Контролът над Панамския канал е гаранция за глобалната хегемония на САЩ, която зависи, наред с други неща, от лесен достъп до полезните ресурси в света и бързото им транспортиране. Ако се появи Никарагуанският канал, други страни ще получат достъп до ресурсите.

Според Международната енергийна агенция потреблението на ВПГ ще нарасне с 50% до 2035 г. Най-големият вносител на това гориво е Япония. В Индия вносът на газ ще се увеличава с 2% годишно до 2040 г. Япония и Индия са ключови съюзници на САЩ в Индийско-тихоокеанския регион. За американците е важно да не позволяват енергийното сътрудничество на тези страни с Русия и Иран. 8% от световните доставки на втечнен природен газ преминават през Панамския канал. С въвеждането на алтернативен маршрут цените на втечнения газ за азиатските страни могат да намалят с 10-15%. Япония и Индия, като се възползват от тази възможност, ще забавят темповете на енергийно сътрудничество със САЩ.

Манагуа е готова да даде на китайските инвеститори контрол над бъдещия Никарагуански канал за период от 50 до 100 години. Пекин ще получи достъп до прохода от Карибите до Тихия океан и ще може да изпраща военни кораби в Централна Америка, за да защитава своите икономически интереси или да изгради военноморска база. За Вашингтон това означава край на “Доктрината Монро” (1823) - предотвратяване на военното присъствие на други държави във водите, миещи бреговете на САЩ. Китай планира да засили морското си присъствие в Йемен, Танзания, Мозамбик, Мадагаскар и в пролива Баб ел Мандеб, който свързва Индийския океан със Средиземно море.

4 милиона петрол преминават през пролива на ден от страните от Персийския залив до Азия и Африка, но това „тесно гърло“ с минимална ширина 29 км трудно може да се справи с нарастващия поток от товари. Глобалната енергийна система губи стабилност и Пекин се интересува от алтернативни пътища за доставка на енергия.

Вашингтон се опасява, че при Ортега окончателно ще се затвърди принадлежността на Никарагуа към т.нар. Боливарианска ос - политически, идеологически и икономически съюз с Боливия, Венецуела, Куба и няколко островни държави от Карибите. Целта на сдружението е да допринесе за социално-икономическото развитие на страните от Централна Америка, включително осигуряването на енергийни ресурси в замяна на стоки на тези от тях, които нямат запаси от нефт и газ, създаването на общо информационно пространство и координацията на външната политика.

Идеологическата платформа на съюза е боливарианството. Наречена на Симон Боливар, герой на южноамериканската война за независимост от испанското владичество, тази идеология вижда бъдещето на Южна Америка в намаляване на зависимостта си от САЩ и укрепване на южноамериканската геополитическа идентичност.

По аналогия с фразата на британския геополитик Хелфорд Макиндър „Който притежава Източна Европа, той притежава Хартланда, а който притежава Евразия, той притежава и света“, американският геополитик Луис Тамбс казва: „Който притежава Санта Круз, той притежава Чаркас, а който притежава Чаркас, притежава Южна Америка. " Санта Круз е територията на едноименния департамент в Боливия, най-големият икономически център на страната. Чаркас е провинция в централна Боливия.

Никарагуа като съюзник на Боливия не устройва на САЩ. Виждайки в нея една от стратегическите връзки на Боливарианската ос, Вашингтон бърза да потопи Никарагуа в състояние на политическа и икономическа криза и на тази вълна да доведе американско протеже на власт.

Превод: В. Сергеев