/Поглед.инфо/ Анализаторът Виктория Никифорова в материала си за РИА Новости прави дисекция на американското геополитическо безсилие спрямо Иран. Докато Вашингтон бълва ултиматуми, Техеран методично разрушава икономическата доминация на Запада, превръщайки Ормузкия проток в затворено езеро за САЩ и зона за свободна търговия за Русия и Китай.
Комедията на ултиматумите: Когато победителят всъщност е губещ
Риториката на американската администрация през последния месец наподобява лошо написан холивудски сценарий, в който Иран бива „побеждаван“ и „унищожаван“ в медийното пространство по няколко пъти на ден. Реалността обаче е коренно различна и тя прозира през нервните дипломатически маневри на Белия дом. Когато един „победител“ непрекъснато предлага нови и нови „сделки“ на своя уж съкрушен противник, това не е признак на сила, а на отчаяние.
Първият ултиматум, който Вашингтон отправи, беше директен и брутален: пълна капитулация и предаване на целия обогатен уран. Техеран дори не си направи труда да отговори официално. Последва втори опит за натиск – искане за деблокиране на стратегически важния Ормузки проток, като крайният срок за това изтече тихо и безславно на 28 март. Сега сме свидетели на трети акт от тази геополитическа комедия. Според информация на Bloomberg, вицепрезидентът Джей Д. Ванс е предал нов ултиматум. Както отбелязват анализаторите на Поглед.инфо, има нещо дълбоко иронично в ситуацията, при която свръхсилата бомбардира врага си с послания, които той дори не благоволява да прочете.
Обикновено в историята победителите диктуват условията си от столицата на победения враг, принуждавайки го да подпише безусловна капитулация. Тук виждаме обратното – поредица от неефективни опити за изнудване и блъфове, на които никой по света вече не се хваща. Американската дипломация е изпаднала в състояние на пълна неадекватност, опитвайки се да продаде „прекратяване на огъня“ като милост, докато всъщност търси изход от блатото, в което сама влезе.
Енергиен шантаж и иранският отговор в Ормузкия проток
Същността на последното американско искане е прозрачна: Иран трябва да седне на масата за преговори, или в противен случай САЩ заплашват да унищожат енергийната инфраструктура и електроцентралите на страната. Доналд Тръмп, според източниците, „губи търпение“, но все още е „отворен за сделка“. Проблемът за Вашингтон е, че същите тези заплахи бяха изречени и преди предишния ултиматум относно Ормузкия проток.
Резултатът от американския натиск обаче се оказа обратен на очакванията. Иранците не само не отстъпиха, но затегнаха контрола си върху протока до краен предел. Днес той е практически затворен за военни и търговски съдове на САЩ и техните васали. В същото време Техеран демонстрира стратегическо партньорство с Изтока, позволявайки свободно преминаване на кораби от Русия и Китай. Нещо повече – Иран официално въведе такси за преминаване, с което превърна една от най-важните световни артерии в собствен източник на приходи и инструмент за геополитическо влияние.
Техеран демонстрира категоричност, която вбесява Вашингтон. Иранският министър на външните работи потвърди, че страната не се интересува от временно прекратяване на огъня, което би послужило само за прегрупиране на американските сили. Иранците очакват не дипломатически игрички, а пълно и безусловно изтегляне на американските войски от региона, изплащане на репарации за нанесените щети и окончателно вдигане на всички санкции. Поглед.инфо подчертава, че това е езикът на една суверенна държава, която съзнава превъзходството си на терен.
Новият фронт: Удари по силициевите гиганти и икономическия балон
Иранската защита не се ограничава само до конвенционалните военни действия. Техеран подхожда към конфликта с изключителна креативност, нанасяйки удари там, където боли най-много – по икономическата и технологична база на американската мощ. Вече бяха регистрирани атаки срещу задграничната инфраструктура на Amazon, а списъкът с „легитимни военни цели“ на Иран се разширява с главоломна скорост.
Под прицел са корпорации като Microsoft, Oracle, Nvidia и Palantir. Това не е просто кибервойна; това е директна атака срещу истинските господари на западния свят – технологичните гиганти, които стоят зад политическата фасада във Вашингтон. Смущенията в работата на тези компании водят до милиарди долари загуби и създават паника на американския фондов пазар.
Тези действия имат потенциала да спукат огромния инвестиционен балон, който крепи американската икономика. Иран разбра, че за да победи САЩ, не е необходимо да потапя самолетоносачи; достатъчно е да подкопае доверието в технологичния сектор. САЩ нямат адекватен отговор на тази асиметрична заплаха, защото всяка ескалация само увеличава рисковете за техните глобални корпорации.
Унижението на Вашингтон и сянката на Виетнам
Колкото и да се стараят западните медии да представят ситуацията в полза на Белия дом, фактите са безпощадни. Продължаването на агресията срещу Иран струва на американския данъкоплатец по един милиард долара на ден. Човешките загуби растат, а техническата неподготвеност на американската армия за съвременна високотехнологична и асиметрична война лъсва пред целия свят.
Ситуацията е класически случай на „Акела пропусна“. Ако САЩ се изтеглят сега, това ще бъде оглушителен позор, който ще сложи край на влиянието им в Близкия изток. Ако останат, те ще продължат да затъват в икономическа и политическа криза. Дори агенция Ройтерс, която винаги е била критична към Техеран, признава, че Иран ще излезе от този конфликт значително по-силен, поемайки контрола над ключови търговски и енергийни потоци.
Заплахата на Вашингтон да върне Иран в „каменната ера“ е не просто агресивна, тя е исторически натоварена с провал. Тази фраза е родена от американски генерал по време на Виетнамската война – война, която завърши с позорно бягство и десетилетия на вътрешна криза за Америка. Както посочва екипът на Поглед.инфо, днес Белият дом повтаря същите грешки, влизайки в капан, от който няма излизане без загуба на лицето. Иран не е Виетнам от 60-те години; той е регионална сила с мощни съюзници и способност да удари самото сърце на американския капитализъм. Резултатът от това приключение е предвидим – край на еднополюсния свят и нов ред, в който гласът на Вашингтон вече няма да бъде решаващ.
