/Поглед.инфо/ На 30-ти май отбелязахме 75 години от един трагичен епизод на следвоенна Европа, т.нар. Брюнски марш на смъртта.

Да си кажем направо, това събитие не се споменава често от европейските СМИ, както "сталинските депортации на народи" или антисъветските митове за войната, особено активно разпространявани в последните години. И това е разбираемо, някои исторически факти не се вписват в съвременния европейски наратив за вина на СССР за всичко, което се е случило до и след Втората световна. А обсъждането им по неволя ни кара да се замислим и за нещата, в които се опитват да обвинят съветска Русия, ако се оказва, че сталинската политика за депортации на етнически принцип е не само често явление в следвоенна Европа, но и много по-хуманна на фона на етническите прочиствания, които държави, сега обвиняващи Москва, са вършели.

Всъщност, 55-километровият марш на смъртта на етнически немци от Бърно, Чехия, към австрийската граница, който започва на 30-ти май 45-та е само един от епизодите на най-масовата депортация на хора в историята на Европа. По оценка на американския историк Р. Дъглас, който специализира в темата, резултатът от тази политика е изместването на 12-14 милиона германци (близо четвърт от днешните германци са депортирани или наследници на такива хора). Никой не може да каже точният брой на жертвите - от 500 хиляди до милион и половина. Трябва да подчертаем, че не става въпрос за нацисти, войници на Вермахта или военни престъпници. Това са предимно жени, стари хора и деца, тъй като мъжете немци са били пратени на война от Хитлер и към май 45-та или са загинали или са пленници.

Редно е да се подчертае, че всички страни-победителки са отговорни за тези депортации. Това е политика, която е дошла в резултат на един генерален консенсус и която е определена много преди победата над нацистите. Това е най-вероятната причина защо американските и европейските политолози не си спомнят тези събития така, както споменават много по-малката депортация на кримските татари , защото в този случай не може да се вини само Сталин, а ще трябва да се признае, че неговите политики са били в съзвучие с приетите практики на Запада.

Още преди края на войната, лидерът на чехословашкото правителство в изгнание, Едвард Бенеш публично заявява, че судетските немци са "пета колона" и обещава, че ще ги държи отговорни за "предателството им". През август 1944 полското правителство в Лондон също заявява, че немците, "които не напуснат полската територия след войната, ще бъдат прогонени от там". Всички тези планове се подкрепят от САЩ и Великобритания. По време на парламентарен дебат от 15 декември, 1944 Чърчил публично одобрява масовите депортации, считайки ги за начин да се разрешат етническите конфликти в бъдеще.

Въпреки че ръководството на Пражкото въстание през май 45-та подписва обещание към немския гарнизон, че цивилните немци няма да бъдат преследвани, етническото прочистване започва веднага. Чехите плъзват навсякъде, екзекутирайки ранени немски войници в болниците и разправяйки се в същото време с цивилните. Така, една стара германка е хвърлена през прозореца, а немски музикант от оркестър на екскурзия в Прага е пребит до смърт на улицата. Жертви са понякога и немскоговорящите евреи и дори чехи, ако е вписано в документите им, че са родом от Судетите.

И това се случва навсякъде. Британската журналистка Марджъри Куин, която живее в град Трутнов в Бохемия през юни 1945-та, пише писмо до сестра си, описвайки с ужас убийствата и изнасилванията, които местните извършват срещу етнически немци. Тя подчертава, че това е в пълен противовес на поведението на Червената армия. Нашите бойци често са се опитвали да спрат кланетата и да организират порядъчни депортации за да се избегнат жертвите.

Но и чехите, и поляците започват "диви депортации". Първо, те си набелязвали тези, които живеят в богатите къщи, защото всичко тяхно отивало при новите власти. Какъвто е случаят с т.нар. "марш на смъртта" от Бърно, когато към судетските немци идва новосформираната полиция и въоръжени отряди (част от тези полицаи до неотдавна колаборирали с нацистите), които им дават заповед да се оправят за час или два с не повече от 10-30-50 кг лични вещи и да тръгват към границата. Тъй като лъвският пай се състоял от старци и жени с деца, мнозина не издържат и падат. Тях ги доубивали отстрани на пътя.

Според някои оценки, 1700 души загиват в "марша на смъртта" от Бърно, а според други 8000. Първите жертви са бебетата, чийто изтощени майки не можели да ги хранят заради липсата на мляко. Една от оцелелите участнички с ужас си спомня, че най-лошото започнало не на марша, а в импровизирания лагер на границата, където жените бивали ограбвани, изнасилвани и убивани.

А понякога на немците дори не им давали да стигнат до границата. Така в нощта на 19-ти юни, в моравския град Прешов, въоръжени чехи изкарват цивилни немци от влака и разстрелват всички. Само там са убити 265 души, включително 120 жени и 74 деца, някои от които на по 8-9 месеца.

Един от най-страшните епизоди е т.нар. клане от Устечка. На 31-ви юли има експлозаия в склада за боеприпаси в град Усти-на-Лабем. И въпреки че по-голямата част от жертвите са судетски немци, местните власти обвиняват "германската тайна мрежа" за атаката. След което започва клане. Стотици хора загиват, а според немските източници хиляди. Хората биват блъскани от моста в реката, а тези, които се опитват да плуват ги разстрелват. Много очевидци разказват как в реката е хвърлена и количка с бебе.

Най-често тези екзекуции са публични и на тях присъстват големи тълпи от хора. Един от чехите е изумен от това, което вижда и пише до правителството:

"Дори безчовечните немци не се държаха с враговете си така, криейки садизма си зад оградите на концлагерите."

Известният британски кореспондент Фредерик Войгт казва, че самите чехи са възприели "расова доктрина близка до тази на Хитлер, както и методи, които не се различават от фашизма". Той стига до следното заключение - "те самите станаха славянски националсоциалисти".

Съвременната полска изследователка Бернадете Ницшке прави паралели и извод, че отношението на поляците към немците след войната, "не се различава от това на Хитлер".

Някои чехи и поляци приемат същите методи от тези, от които са освободени. Така, в Чехословакия немците са задължени да носят кърпи с буквата "N", а понякога и с нарисувани свастики. Много нацистки концлагери стават арена на задържания и брутални мъчения за етнически немци. Дори гетата са пресъздадени на някои места, но този път в тях не били евреи, а немци.

Първите заповеди на Бенеш могат да се сравнят с расовите закони на Райха. Само че сега, немското малцинство било на прицел. Резултатът е тоталното премахване на немци и унгарци от страната. И сега същите непрекъснато искат от Русия да се извинява за действията на Сталин, въпреки че законите на Бенеш не са осъдени от официална Прага днес.

Още повече, че някои от тези закони все още съществуваха дори до влизането на Чехия и Словакия в ЕС. И отново Прага не е сама в това. Подобни действия след войната се предприемат в Полша, Югославия, Румъния и дори в Холандия с операция "Черно лале".

И забележете, най-шумните от тези, които говорят за "сталинските депортации" са представители на страните, които организират много по-големи и кървави депортации на гражданите си след войната. След 1991-ва и СССР, и Русия признаха етническите депортации като престъпление и взеха мерки за реабилитирането на жертвите и потомците им. Но в модерна Европа, която шумно осъжда "престъпленията на тоталитарните режими", гледат да не си припомнят миналите грехове. Страх ги е дори да си помислят за обезщетения и компенсации.

За съжаление, в нашата страната също тази тема дълго беше, ако не табу, то недостатъчно изследвана. Внимаваше се с чувствата на "съюзниците" ни, въпреки че тези "съюзници" отдавна ни обвиняват за всичките си проблеми. Но всуе! Ако говорим в детайли за разселването на кримските татари или чеченците и си мълчим за по-големите депортации в следвоенна Европа, рисуваме една лъжлива картина на миналото, давайки впечатлението, че политиката на Москва през периода е нещо уникално. Не, това е начинът, по който целият свят действа, но само на Запад го правеха с по-жестоки методи. Време е да се говори за тези неща открито и на висок глас, за да се чуе не само в Русия.

Превод: СМ

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели