Преди години работех в частна радиостанция, където екипът периодично се събираше и обсъждаше какво трябва да се прави, за да има радиостанцията пазарен успех. Станцията беше наполовина британска собственост и тукашните й мениджъри се опитваха да работят с похватите на западния опит, имаше корпоративна култура, добро отношение, известен креатив, опит за интелигентна селекция. Между колегите много обичахме да си споделяме и да си припомняме думите на Джим Аркара, експрезидент на ABC радио, притежавано от Дисни Кепитъл Ситис, един от най-успелите хора в света на радиобранша изобщо. Съветът на Аркара какво да направиш, за да има една радиостация сериозен успех, е следния:
„Наемай умни хора и си запиши това десет пъти! Съвсем сериозно, - казва Аркара, - това е всичко, което мога да дам като съвет на който и да е радио директор.”
Разбира се, става дума за Съединените щати, където талантът е на почит, където от търсенето, управляването и развитието на талантливите хора зависи просперитета на всеки бизнес. Когато в едно общество, каквото е нашето, съществува криминогенна икономическа атмосфера, то тогава талантът няма никакво значение. Налице е антиселекция по всички равнища на обществото. В бизнеса, в държавната администрация, в партийните структури, в културната и медийната сфера, навсякъде. Защото паричните потоци се движат основно от държавата към бизнеса по пътя на корупцията, връзките, клиентелизма, тоест от властта в посока към обръчите от фирми около всяка партийна централа.
Разбира се, политическата протекция на корпорации съществува навсякъде по света и дори корпоративните лобита диктуват определени решения на държавните департаменти както във вътрешната, така и в международната политика. Но освен това, в другите части на света съществува и факторът пазар. У нас в действителност съществува следния невероятен парадокс: имаме огромен брой пазарни фундаменталисти, но нямаме истински пазарни отношения. Капиталите у нас се задвижват от изключително антипазарни отношения, преливащи от зависимости и поквара.
Измамната атмосфера в българската икономическа действителност, разбира се, продуцира и подобна политическа наличност. Антиселекция на кадри, опит да се постигне изборен политически резултат през машинации, интриги, шмекерии, но не и на пазара за електорални души. Изобщо принципът на некадърността се е вселил в основните кодове на съществуване на това общество и тази държава. И тази убийствена и изтощителна инерция води страната ни в задънена улица. Вече почти четвърт век строим демокрация. И ръкопляскаме на недоразбрания смисъл на свободата. Бяхме се съсредоточили върху това да се освободим от всякакви норми, да разтрошим всички граници, да преобразим миналото, да свалим ужасните бариери – пазарни, морални, личностни и др. Стигнахме до пълна анархия, без да схванем, че демократичната свобода означава не просто отслабване на правилата и освобождаване от нормите.
Свободата не е само отсъствие на тоталитаризъм. Тя е още и присъствие на нещо, защото иначе се стига до т.нар. безотговорна власт. Не бива да забравяме, че режим, доминиран от телевизионния монопол върху създаване на общественото мнение, може да се окаже не по-малко задушаващ от класическите репресивни режими. Разтурването на икономиката на социализма беше съпроводено от потресаващ хаос, в който „архитектите” на нашата свобода конструираха своя личен олигархичен модел, и днес на преден план виждаме да се избутват само хора с висока степен на ментална и обикновена корупция.
Има една забавна фраза на Уинстън Чърчил, която харесвам заради описанието на дълбокия парадокс в нея. Чърчил казва:
„Мислех, че ще умра от старост. Но когато Русия, изхранваща цяла Европа с хляб, започна да купува зърно, разбрах, че ще умра от смях.”
Това изречение лесно може да се перифразира и всъщност представлява чудно описание на нашата объркана държава, една земеделска страна, която толкова е ударила дъното на своята политическа и икономическа несъстоятелност, че внася плодове и зеленчуци от чужбина. Защо?! Заради крайната несъстоятелност на управленски, политически, държавнически умения, заради непрестанно водената политика по проваляне на тази страна.
Нека завърша с това: демокрацията, единствено в дискурса на личните и малцинствени права, не е достатъчна. Трябва ни интелигентен елит. А не алчен и похотлив. И аз бих казала, че съдбата на една страна се определя повече от университета, отколкото от парламента. Парламентът е резултат...
Деконструкция, БНР
