/Поглед.инфо/ Не е никаква тайна за никого, че в постмодерния глобален ред на рисков капитализъм богатите и силни държави се разпореждат с останалите по-бедни държави както намерят за добре, тъй като последните са длъжници и са принудени да се задоволяват със сенчести практики и квазидемокрация. В частност, когато става дума за Европа, професорът по социология Улрих Бек, преподавател в Мюнхенския и Харвардския университет, а също в Париж и в Лондон, нарича групата от второстепенни държави „новата подчинена класа в Европейския съюз” и уточнява, че съдбата им далеч не е просто интеграция, за каквато непрекъснато се говори, а в най-добрия случай – особен вид неравностоен федерализъм, но в по-лошия случай – неоколониализъм.
Светът се дели на държави, които ползват спасителни фондове и на държави, които финансират фондовете. От друга страна, това съвсем не е единствения разрез на доминация. Основният фактор все пак си остава военната мощ, на базата на която днес имаме една объркана, агресивна и самовлюбена Америка, която иска да обхване всяка точка на света, не допускайки, че това е невъзможно.
Ето, у нас пристигат трима американски сенатори, емблемата на републиканските ястреби Джон Маккейн, още Рон Джонсън и демократът Крис Мърфи. Първите двама са от сенатската комисия по външна политика, а Крис е председател на подкомисията за Европа. Тримата идват да разпоредят какво да се прави, да издърпат ушите на властта, да променят възгледите на правителството, ако не са в правилната посока. Имаме много неразбории – Южен поток, шистовия газ, отношението към Украйна, колебанията за Русия и т.н. Но преди всичко Южен поток. Срещата между президента Плевнелиев и сенаторите със сигурност ще е достойна за карикатура. И за да придобие българският народ представа за същността на държавната ни власт, би било прекрасно подобна среща да бъде видяна отстрани. Поклоните, подскачанията, умилкванията, унизителните фрази и т.н. За съжаление подобни пиршества на злополучието и унизяването на страната ни за интелигентния избирател остават закрити. Би трябвало президентите да се избират по това дали имат достойство, но това е трудно измеримо в предизборните кампании. Най-вече достойнството се вижда, когато един човек заеме поста, тогава се получава някак от-само-себе-си едно умаляване на размера на човека спрямо стола, на който е седнал.
Разбира се, предвид робската психика на нашите управници и политици, те не биха си и помислили да възразяват за каквото и да ена господа сенаторите. Но подобни примери могат да бъдат дадени с почти всички страни, банално е да припомним прякора на Тони Блеър „пуделът на Буш”, един британски премиер, който беше разпитван от комисия за личните му разговори с Буш и как така е бил убеден от САЩ да подкрепи войната в Ирак. Или пък един съвсем скорошен пример от тази седмица. Отчаян да не обиди нито един от двамата ненавиждащи се един друг официални гости, на френския президент Франсоа Оланд му се наложи да предприеме необичайна стъпка за държавен глава: той трябваше да вечеря два пъти в една и съща вечер. Първо, с президента на САЩ Барак Обама в Chiberta, луксозен ресторант до Триумфалната арка, след това, с президента на Русия Владимир Путин – в Елисейския дворец. Хю Скофийлд, кореспондентът на BBC в Париж, разказва изключително иронично историята с двете вечери. Като подчертава, че когато си непопулярен у дома, като Оланд, ти се налага да търсиш помощ отвън. Но въпросът е: докъде трябва да стигат поклоните и дали от един момент нататък непремерено ниските поклони не застрашават националния интерес на държавата, управлявана от държавен глава без достойнство. Защото, когато един държавник е умен, дори да ръководи малка държава, той ще бъде уважаван заради смелостта си. А когато е глупак, дори да ръководи френската културна империя, той ще бъде унижаван от хегемона.
Колкото до Америка, едностранчивите вмешателства на силна Америка започнаха да дотягат на целия останал свят, включително и на партньорска Европа. Както казва Бжежински: „Нищо не е по-лошо за Америка от това американската политика да се възприема повсеместно като арогантно имперска в една постимперска епоха, като върнала се отново към колониалните похвати в едно постколониално време. По този начин кризата на американската суперсила ще се окаже смъртоносна”.
Разбира се, съветниците и умните глави на Америка си говорят, керванът на замъгленото съзнание от световната власт си върви. „Катастрофалното лидерство”, както нарича Бжежински поведението на днешна Америка, ще повлече след себе си възмездие. Защото, пак по неговите думи, арогантността и възмездието вървят ръка за ръка. Просто защото такава е историческата логика на света, измислена и подредена от Главния архитект на Вселената.
