Китайската комунистическа партия – 99 години борба в защита на китайските трудещи се и на националните интереси на Китай

/Поглед.инфо/ През юли 2020 се навършват 99 години от създаването на Китайската комунистическа партия – Джунго Гунчандан /中国共产党/. ККП е управляваща партия в Китайската народна република и най-голямата политико-партийна организация в света. В историята на Китайската комунистическа партия съществуват следните ключови периоди на развитие:

• 1921 – 1927 г. – Създаване на ККП и формиране на Единен фронт на борба срещу милитаристките групировкии зависимостта от Запада;

• 1927 – 1937 г. – Първата гражданска война, борбата срещу Гоминдан-а и създаване на Съветска република на Китай;

• 1937 – 1945 г. – Формиране на Втори единен фронт с Гоминдан-а във войната срещу милитаристка Япония;

• 1946 – 1949 г. – Втора Гражданска война и победа в борбата срещу Гоминдан-а;

• 1949 - 1957 г. - ККП начело на следвоенното възстановяване на Китай (1949-52 г.) и първоначалните революционни трансформации в икономиката(1953-57 г.);

• 1958 – 1965 г. - .„Големият скок“ (大跃进- «дайюедзин»)в периода 1958-1961 г. и „курсът на регулиране“ (1961-1965 г.);

• 1966 – 1978 г. „Великата културна революция“ (文化大革命) - 1966-1976 г. и „Новият Голям скок“(新大跃进) през периода 1977-1978 г.;

• ККП като инициатор на стопанските реформи в Китай от края на 70-те до края на 80-те години на ХХ век;

• Китайските комунисти разгръщат реформения процес в Китай през 90-те години на ХХ век;

• ККП и основните насоки на социално-икономическото развитие на КНР от началото на ХХI век до „Глобалната криза“ и след нея (2002-2012 г.)

• ККП пред проблемите, предизвикателствата и перспективите на съвременната турбулентна епоха.

В дадения материал ще направим кратък преглед на развитието на Китайската комунистическа партия във всеки от горепосочените периоди.

Създаване на ККП и формиране на Единен фронт на борба срещу милитаристките групировки и зависимостта от Запада

Няколко импулса стоят в основата на създаването на Китайската комунистическа партия. Първият е идейният импулс. През 1917 г. в Русия побеждава Болшевишката революция. На фона на кървавата Първа световна война, призивите на болшевиките за мир, за земя на селяните и фабриките на работниците, дават значим тласък на антимпериалистическите, на антиколониалните идеи.

Вторият е социалният импулс роден от несправедливите решения на Запада, взети във Версай по отношение на Китай, в резултат на което възниква Движението 4-ти май.

Третият импулс е организационният, идващ по линия на изграденият през 1919 г. Комунистически Интернационал/Коминтерн-а/.

Така 1-5 юли 1921 г. в Шанхай се ражда Китайската комунистическа партия, начело на която застава Чен Дусю, а сред основателите са също фигури като Ли Даджао и Ли Лисан.

През 1924 год. се формира Единен национално-революционeн фронт, в който влизат буржоазно-демократичната Националистическа партия на Китай /Джунго Гоминдан/ и ККП. Целта на този фронт е обединението на страната, която в този момент е разпокъсана на части между различни милитаристки групировки, както и отхвърляне на полуколониалната зависимост от Запада и Япония. Дясното крило на Гоминдан-а, обаче, е противник на такова единство. Нарастващото влияние на комунистите предизвиква това дясно крило, водено от Чан Кайши на 20 март 1926 г. да обяви военно положение в Гуанджоу, да изпрати войски в града и да арестува няколко десетки комунисти. Въпреки че по-късно задържаните са освободени, инцидентът се отразява неблагоприятно на Единния фронт. 12 април 1927 год. Чан Кайши осъществява контрареволюционен преврат в Шанхай, обявява ККП извън закона и избива хиляди членове на Комунистическата партия. С това се слага началото на Първата гражданска война в страната.

Първата гражданска война, борбата срещу Гоминдан-а и създаване на Съветска република на Китай (1927 – 1937 г.)

Репресиите, провеждани от силите под ръководството на Чан Кайши предизвикват

Нанчанското въстание, когато част от Народно-революционната армия на правителството на Гоминдан-а преминават на страната на комунистите. Така се формира Червената армия на Китай. През 1931 г., след Четвъртия конгрес на ККП във вътрешността на страната, Мао Дзъдун и Джу Де основават Китайската съветска република. Междувременно Гоминдан-ът, концентрирайки все повече власт в ръцете си, организира наказателни кампании срещу комунистите. Силите на Гоминдан превзеха все повече и повече територии от Съветската република на Китай.

През октомври 1934 г. групировката Китайската Червена армия е принудена да напусне намиращия се под неин контрол Централен район и да започне своя „Велик поход“ (1934-1935), като се установява в района между провинциите Шанси и Гансу.

Формиране на Втори единен фронт с Гоминдан-а във войната срещу милитаристка Япония(1937 – 1945 г.)

Мащабните военни действия между Япония и Китай започват на 7 юли 1937 г. с инцидента на моста Лугоу/моста на Марко Поло/, при който има престрелка между японски и китайски войници, охраняващи моста. Този инцидент дава повод на Япония да атакува Република Китай, която в условията на Гражданска война е недостатъчно готова за войната с японците, въпреки че разполага със значително по-голяма жива сила.

Японското командване планира да покори цял Китай за три месеца. Националната армия на Китай под ръководството на правителството на Гоминдан-а постоянно се оттегля, макар че понякога показва чудеса на издръжливост.В условията на открита японска агресия се стига до формирането на Втори единен фронт с Гоминдан-а, макар в различни случаи силите на Гоминдан-а нанасят удари срещу Китайската Червена армия. Например, през юни-юли 1945 г., както японските войски, така и тези на китайските националисти провеждат наказателни операции срещу Особения район, намиращ се под командването на ККП.

Фактически от самото начало антияпонската война в Китай има два фронта на борба, които се различават рязко по характер, стратегия и тактика: партизански фронт зад вражески линии, ръководен от комунистите, и фронт от редовните войски, ръководени от националното правителство на Китай. Армиите на Гоминдан-а използват тактика на отбраната, сдържайки натиска на основните сили на японските войски, понякога нанасяйки им контраатаки. Войските, водени от ККП активно се сражават с гарнизоните на противника, атакуват комуникациите му, вдигат населението на борба, разширявайки базите си.За 8-те години на военни действия броят на членовете на ККП се увеличава от 40 хиляди на 1 200 000 души, а броят на партийните военни формирования се е увеличават от 30 хиляди на 1 милион.

Втората Гражданска война и победа в борбата срещу Гоминдан-а (1946 – 1949 г.)

Втората световна война завършва с разгрома на милитаристката Япония през септември 1945 г. Китай, като много други страни в Азия, получава възможност за независимо развитие. Това обаче е възпрепятствано от сложната вътрешнополитическа ситуация в страната, в която на практика се създават две държави. Едината се контролира от правителството на Гоминдан-а, а другата се ръководи от Китайската комунистическа партия. Продължителната конфронтация между тях води до Втората Гражданска война.

Въпреки първоначалните успехи на силите на Гоминдан-а в крайна сметка китайските комунисти си осигуряват победата поради това, че зад тях застава огромното селско население на такава селска страна, каквато е Китай по онова време. Провъзгласената от ККП аграрна реформа, започната в районите под контрола на Комунистическата партия, обещава експроприация на земите на едрите земевладелци и преразпределянето им в полза на тези, които ги обработват.

Несъмнено този курс на ККП, концентиран в лозунгите, издигнати от Мао Дзъдун „Селото обкръжава града“, както и „Винтовката ражда власт“ се оказва успешната стратегия, довела до победата на китайските комунисти в Гражданската война с Гоминдана.

ККП начело на следвоенното възстановяване на Китай (1949-52 г.) и първоначалните революционни трансформации в икономиката(1953-57 г.)

Победата на Китайската комунистическа партия (ККП) в Гражданската война стартира формирането на нов тип държавност и социално-икономическа система в Китай. На 1 октомври 1949 г. е обявено създаването на Китайската народна република (КНР).

Следва да се подчертае, че политическите и социално-икономическите процеси в първите години след като ККП взема властта се отличават със своята „турбулентност“ и суровост, което е характерно за всяка революция, доколкото става дума за осъществяването на качествени промени в едно закъсняло традиционно общество, което се стреми да излезе от „пашкула“ на своя консерватизъм и архаичност.

Тези промени се осъществяват във формата на т.нар. „централизиран планов модел“, при който се заимства опита на СССР. Централизирано-плановият модел, приложен в Китай, демонстрира напълно както своите достойнства, така и недостатъците си. Не може да не подчертаем, че този модел е изключително ефективен в условия, когато обществото се нуждае от екстензивен тип растеж.

Държавната собственост върху средствата за производство в промишлеността е един основен елемент на китайското социалистическо стопанство в етапа на централизираното планово управление и регулиране. Относително ограничените мащаби на икономиката в началото на индустриализацията, определената еднозначност на задачите и приоритетите на икономическия растеж, както и огромната разлика в ефективността между индустриализираните и не-индустриализирани отрасли, създават обективни условия директивната централизация на ръководството на стопанството да съдейства за значителната динамика на социално-икономическите процеси.

В този смисъл, на етапа на екстензивното развитие на страната, планово-директивната държавна централизация отговаря на изискванията и целите на социално-икономическия прогрес. В резултат на осъществяването на първата петилетка КНР преминава на ново равнище на социална динамика. Въпреки трудностите, грешките и недостатъците, централизираното планово-директивно управление изпълнява голямата си историческа задача. За кратък исторически период в Китай е осъществено началото на т.нар. първична индустриализация, изразена в започване на екстензивния етап на модернизацията.

„Големият скок“(大跃进- «дайюедзин») в периода 1958-1961 г. и „курсът на регулиране“ (1961-1965 г.)

Т.нар. „Голям скок“ в политиката на ККП и КНР, като утопичен опит за ускорено развитие, е следствие от политическата, идейната, икономическа и въобще цялата обществена атмосфера, която прави възможен този феномен. Като източник на тази специфична атмосфера следва да се посочи цял комплекс от условия и фактори, както вътрешни, но така и външни.

Не може да не се отбележи и това, че по това време в партията, но и в китайското общество се проявява тенденция, акцентираща върху повишаване ролята на субективния фактор при осъществяване на социално-икономическите преобразования. Т.е. набират сили надеждата и илюзията, че, когато съществува силно желание и воля, могат да бъдат преодолени липсата на материално-технически ресурси.

„Големият скок“ е ориентиран както в посока свръхмобилизация в сферата на промишлеността, така и такава, в сферата на селското стопанство. Основните средства, с които следва да се постигне тази задача не са икономически обосновани фактори, а ентусиазмът на масите. Т.нар. „народни комуни“ (Женмин гуншъ-人民公社) се разглеждат като организационен феномен, чрез който посредством масовия ентусиазъм трябва да осъществи в перспектива три базови цели:

• Премахване на различията между градския и селския труд;

• Премахване на различията между физически и умствен труд;

• Премахване на различията между изпълнителски и управленски труд.

По своята същност това е опит да се осъществят положителни цели, за които, обаче, липсват материално-техническата база.В чисто «инструментален план», «Големият скок» е израз на сблъсък между два подхода – административно-волунтаристкия и системно-плановия. При което първият взема връх предвид това, че зад него застава такава влиятелна личност в държавен и партиен план като Мао Дзъдун.

Провалът на „Големия скок“ предизвиква курса на регулиране, когато „Групата на умерените“ – Джоу Енлай, Лиу Шаоци и Дън Сяопин застава начело на стопанското ръководство на КНР и се постига стабилизиране на социално-икономическия процес.

„Великата културна революция“ (文化大革命) – 1966-1976 г. и

„Новият Голям скок“(新大跃进) - 1977-1978 г.

«Великата културна революция» (文化大革命-„уенхуа дагъмин“) е сложно социално-политическо явление, което по своите вътрешни прояви представлява политическа борба, както вътре в ККП, така и в рамките на политическата система на КНР. Но по своето социално-икономическо съдържание е израз на силните колебателни процеси, създали се в резултат на огромните напрежения, характерни за ускореното модернизационно развитие на едно закъсняло аграрно общество, каквото е китайското през 60-те години на ХХ век. Безспорно въздействието, което оказва „Културната революция“ върху КНР в социален, политически, културен, икономически и прочее аспекти, е негативно. Особено значителен удар е нанесен на икономиката през 1967-1968 г. В този период напълно естествено е това, че има срив в трудовата дисциплина. Само 50-60% от работещите регулярно ходят на работа. Производството на електроенергия спада с 40%, а на стомана цели три пъти. Ако през 1966 г. БВП на КНР е 186,5 милиарда юана, то през 1967 г. БВП пада на 177.39 милиарда юана, а през 1968 г. е само 172.31 милиарда.

(1. Селищев А., Н.Селищев. Китайская экономика в ХХI веке. М., СПб, Изд. „Питер“, 2004, с.96-97.)

За да се стабилизира ситуацията в стопанството ръководството е принудено да започне ново икономическо регулиране. Предвид влошаване на отношенията със СССР в КНР започва да се обръща особено внимание на развитие на военното производство. Поради това, въпреки, че през следващите години продължават политическите кампании, в сферата на стопанството започва процес на стабилизация и даже се наблюдава растеж.(2. Така например, за 10-те години от 1967 до 1977 г. промишлеността и селското стопанство бележат ръст средногодишно със 7.1%, а БВП нараства средногодишно с 4.9% - вж. 中国统计年鉴-1993，中国统计出版社, 第57，50，33，444-447，364 页.)

1976 година се оказва пълна с решаващи събития за съдбата на Китай и преломна в политически план – смъртта на Джоу Енлай, борбата на т.нар. „Група на четиримата“ срещу Дън Сяопин, смъртта на Мао Дзъдун и избора на нов партиен и държавен лидер в лицето на Хуа Гофън.Икономическата политика на КНР в краткия период, когато начело на ККП и КНР е Хуа Гофън, се характеризира със следните параметри:

• В структурен план се прави опит да се възстанови съветския модел на промишлено планиране. В този смисъл редица изследователи оценяват тази политика като връщане към времето на първата петилетка;

• Във функционален план се започва кампания за ускоряване на темповете на икономически растеж. В основата на същия се слага технологическо обновяване чрез закупуване на западна техника в областта на тежката промишленост, което отразява новото състояние на взаимоотношенията между КНР и САЩ.

Постепенно, обаче, властта започва да се доминира в нарастваща степен от групата, начело с Дън Сяопин. Това води до прекратяване на „Новия голям западен скок“.

Като цяло през периода 1949-1978 г. социално-икономическите процеси се отличават със своята суровост, което е характерно за всяка революция, доколкото става дума за осъществяването на качествени промени в закъсняло традиционно общество, което се стреми да излезе от „пашкула“ на своя консерватизъм и архаичност. По своето съдържание този период представлява етап на завършване на „Великата Селска война“, започнала още през XIX век в Китай. Едновременно с това той е част от световните „Селски войни“, започнали преди век и половина, два в Западна Европа и характеризиращи се в тези страни със смяна на феодализма с капитализъм.

В Китай революцията съчетава по сложен начин опит да се прескочи през цял етап на развитие – капитализма, като се използват колективистичните настроения и традиции на китайската селска община. Тя има също за цел да сложи край на зависимото положение на Китай от Запада и от съседна Япония. Подобна транформация е съпроводена с изключителни социални напрежения в обществото и в управленското ядро – ККП.

Въпреки колебанията и отклоненията периодът изиграва ключова роля КНР да осъществи решаващ модернизационен скок, стимулиращ по-нататъшното развитие. Същият преминава под въздействието на знакова и монументална личност - тази на Мао Дзъдун. Безспорно това въздействие е нееднозначно. Но както отбелязват в КНР, „Мао бе човекът, който, когато Китай бе на колене, накара страната да се изправи“.

ККП като инициатор на стопанските реформи в Китай от края на 70-те до края на 80-те години на ХХ век

Китайският модел на т.нар. „държавен социализъм“ в края на 70-те години във връзка от една страна с предходните политики, такива като „Големия скок“ и „Великата пролетарска културна революция“, в резултат на които се формират недоволство и дистанциране на част от обществото от тези политики, а от друга предвид изчерпването на позитивния потенциал, заложен в централизираната схема на функциониране, изпада в състояние, което може да определим като „криза на модела“. Основен момент в тази криза е невъзможността в рамките на модела да се осъществи преход от екстензивен към интензивен тип социално-икономическа динамика.

При значително по-лоши социално-икономически, политически и технологически условия, отколкото в СССР и в страните на източноевропейския социализъм, както и в обстановка на влошени идеологически, идейни, политически и прочее взаимоотношения със „съветския блок на социализма“ ръководството на ККП и Китай в лицето най-вече на Дън Сяопин тръгва на „геополитически маньовър“ – интегриране в капиталистическата система на разделение на труда, но не като периферия, а като относително равноправен партньор. Главната цел на това включване в капиталистическата система на разделение на труда е постигане на интензивен тип развитие. Тази цел на този първоначален етап се търси по няколко посоки:

• От една страна, се използват определени практики, смятани дотогава за чисто капиталистически, като пазарните механизми. Въпреки че не бива да се забравя, че в рамките на модела на НЕП-а(новата икономическа политика), предложен през 20-те години на ХХ век от бащата на Съветската държава В.И.Ленин, се прилага използване на пазарните механизми;

• От друга страна предвид интеграцията в капиталистическата система на разделение на труда се търсят положителните моменти, които носи интеграцията със Запада, най-вече чужди инвестиции, достъп до високи технологии, излаз до платежоспособни пазари и т.н. Едновременно с това се гледа да се избегне, негативната възможност да се изпадне в положението на периферия на развития капитализъм. В това ръководството се опира на големите мащаби на Китай, както и на други специфични социо-културни фактори, но най-вече това да не стане е в провежданата държавна политика на постоянно повишаване на технологичното равнище на страната.

В началния период на реформи се действа въз основа на принципа „Държавното регулиране е първично, пазарното е вторично”. При което се следва определена логика. Стъпките на тази логика може да представим по следния начин – засилване на инвестиционната активност от страна на държавата - повишаване на изкупните цени на селскостопанските продукти - реформиране на селото - стабилизиране на производството на селскостопански продукти - реформиране на предприятията - повишаване на производството и на трудовите възнаграждения - тенденция на повишаване на търсенето на селскостопански и промишлени продукти в резултат на повишените доходи.

Едновременно с това се подготвят факторите, които да динамизират икономиката на следващия етап – контакти с „хуацяо“(представители на китайската диаспора по света) – подготовка и създаване на структури, както и канали за износ на стоки – подготовки на условия в лицето на „свободните зони“ за привличане на преки чужди инвестиции във вид на производствени технологии, както и засилване на износа на стоки;

В рамките на процеса на реформи са неизбежни неизвестността дали новите практики ще работят успешно, оттук и грешките, неверните ходове, а като резултат силните обществени напрежения и даже конфликти, като този на площад Тянанмън. В решаването на този конфликт е характерно това, че в ръководството на ККП и страната възобладава течението, начело с Дън Сяопин. Същото избира да действа не от позициите на евроатлантическата неолиберална дихотомия на т.нар. „Свобода срещу несвобода“, а от позициите на евроазиатската дихотомия – „Ред срещу хаос“. Това действие се оказва решаващо за стабилизиране на обществото и продължаване по пътя на реформите и позитивната социално-икономическа динамика. В крайна сметка на основата на успешната практика на реформите и горещите дискусии, свързани с тази практика, се формира ново виждане за социализма, което постепенно излиза извън рамките на Китай.

Дън Сяопин формулира концепцията за „Социализма с китайски характеристики“ - 中国特色社会主义/Джунго тесе шъхуейджуи/,. Тази концепция предполага на дадения исторически етап формиране на социално-икономическа структура, характеризираща се с наличието на значително държавно участие в стопанския процес, но в същото време притежаваща всички признаци на пазарна икономика.

Китайските комунисти разгръщат реформения процес в Китай през 90-те години на ХХ век

За решаващото за реформите и развитието на КНР десетилетие на 90-те години на ХХ век е нужно да отбележи, че се осъществяват решаващи крачки в реформения процес. В този период начелно на Партията и държавата е Дзян Дзъмин(1989—2002). В края на своя мандат като ръководител Дзян Дзъмин излиза с теорията за „Тройното представителство“. Според същата ККП трябва да представя интересите на развитието на прогресивните производителни сили, прогресивната китайска култура и основните интереси на най-широките групи от китайското население.

Реформеният процес акцентира преди всичко в преструктурирането на държавните предприятия(ДП), в частност големите такива - системата на управление, структура на собствеността, тяхното консолидиране, т.е. сливане и поглъщане, както и цялостната среда на тяхното функциониране – в посока на засилване на пазарните елементи на регулиране и конкурентното начало. Започва в една или друга форма процес на приватизация най-вече на основата на акционирането на ДП. Несъмнено този процес е стимулиран от недостатъчно ефективния процес на модернизация на държавните предприятия, които определено демонстрират не особено висока динамика на приспособяване към новите пазарни начини на функциониране. Не бива да се забравя, обаче, че в рамките на 90-те години на ХХ век, държавата, особено в структуроопределящи предприятия и такива имащи отношение към националната сигурност, запазва контролния пакет акции;

По отношение на реформата, засягаща въпроса за собствеността на ДП в Китай възникват две основни идейно-философски платформи:

• Платформата на „пазарния социализъм“, наблягаща на възможността да се изградят ефективни и конкурентоспособни държавни предприятия, т.е. рационализация на управлението на ДП без качествена смяна на собствеността;

• Платформа на приватизацията, изхождаща от постулата, че само смяната на собствеността ще допринесе за създаване на конкурентни предприятия.

Между тези две платформи, макар и не открито, но върви противопоставяне за това коя от тях ще заеме приоритетни позиции при практическото осъществяване на реформения процес. Особено висока динамика характеризира процеса на формиране, преобразуване и функциониране на малките предприятия, както такива в града, така и на село. В тази област селските предприятия играят важна социална роля, подкрепяща реформения процес в селското стопанство, тъй като поемат значителна част от освобождаваните от прякото участие в обработката на земята селяни. При малките предприятия – градски и селски се наблюдава разнообразие на формите на собственост, но определено доминират частните такива;

Интересна трансформация преживява банковият сектор. Същият, запазвайки се като държавен, определено се „научава“ относително бързо да работи в пазарни условия.През 90-те години в банковата сфера са допуснати чужди банки както като партньори, така и като самостоятелни агенти, макар този допуск да се разрешава само в специалните икономически зони.(СИЗ). Ще добавим, че СИЗ стават полигон, където се апробират нови практики, които доказали се в СИЗ след това стават обект на внедряване в страната. Тъй като СИЗ са разположени в Източен Китай в крайбрежната зона може да се каже, че се наблюдава явлението, при което „пазарната вълна“ се движи откъм морето към вътрешността на страната;

Сериозна промяна, следваща трансформацията на собствеността на стопанските субекти, се реализира в областта на трудовите отношения, където неотвратимо се разпада системата на трудови отношения от времето на периода на „държавния социализъм“ към такава, характеризираща пазарните отношения при условията на различни форми на собственост – индивидуална, частна, колективна, чужда, държавна. Несъмено в тази промяна се залага и зърното на процес на задълбочаващи се имущесствени, социални и даже социално-класови различия в Китай;

От ключово значение за успеха на реформата става „откриването“ на Китай за преките чужди инвестиции. Пионерна и важна роля за ПЧИ играе китайската диаспора – Хонконг, Сингапур, Тайван, Тайланд, Малайзия и т.н. Но с времето все по-ключово значение придобиват ПЧИ идващи от Япония, САЩ, Южна Корея, Великобритания и т.н., т.е. развитите страни на Запада Фактически именно чрез ПЧИ в Китай навлизат толкова важните за страната нови и високи технологии, управленско и маркетингово ноу-хау.

Също така именно чрез ПЧИ се създават каналите за излаз на чуждите пазари, допринесли за рязък скок във външната търговия на Китай. Редица са факторите, създаващи привлекателността на КНР като обект на ПЧИ – ниската цена на работната ръка, позволяваща максимизиране на печалбите на инвеститорите, огромният и растящ като потенциал пазар на Китай, водената държавна политика, формираща най-благоприятни условия за чуждите инвеститори, както и осигуряваща стабилни условия за чуждия капитал. Преките чужди инвестиции спомагат за формирането на „двуформатната икономика“ – едната ориентирана към външните пазари с висок потребителски стандарт, а другата към китайския пазар с неговото все още скромно като изисквания към качество и цена на продукти и услуги потребление.

Все по-важен фактор за успехите на КНР както през 90-те години, така и предвид перспективите на бъдещето става развитието на НИС – националната иновационна система на Китай, която именно през 90-те години осъществява важната трансформация в посока на възприемане на пазарния модел на функциониране. Именно през това десетилетие за залагат важни програми със стратегическо значение за КНР. Въпреки това в този период все още иновационният процес в Китай е относително слаб и несравним с подобни нему процеси в западните страни и Япония;

На фона на всичко това се формира американо-китайският синтез, получил наименованието „Кимерика“. Явлението „Кимерика“ се характеризира с това, че „китайците работят, а американците потребяват“, след което печалбата от продадените на американците стоки Китай инвестира в американски ценни книжа. С което дава основание на САЩ да печатат нови долари.

Това явление ни разкрива важната връзка между ориентирания към свръхпотребление, основан на масивно „печатане на долари“ неолиберален модел на САЩ и динамиката на развитие на „пазарен социализъм“ на КНР. Спиралата на развитие, ръководеща се от максимата „китайците произвеждат, а американците потребяват“ води до деиндустриализация на САЩ. В същото това време през 90-те години на ХХ век КНР продължава успешната си интеграция в международната система на разделение на труда. Успехът е в това, че чрез сложен и нееднозначен комплекс от политики, компромиси, позиции и действия Китай преодолява риска да се превърне в периферия и полупериферия на центъра на тази система – страните от Запада. Както това става с бившите страни на източноевропейския социализъм. Въпреки че играе по правилата на система, в чието създаване Китай не е участвал, той превръща слабостите си в сила и съумява да измени правилата в своя полза.

ККП и основните насоки на социално-икономическото развитие на КНР от началото на ХХI век до „Глобалната криза“ и след нея (2002-2012 г.)

В рамките на този период ръководител на ККП и държавата е Ху Дзинтао. Идейната платформа, представена от Ху Дзинтао е „научната концепция за развитие“. Вътрешнополитическият курс на Генералния секретар Ху Дзинтао има два оновни компонента: продължаване на реформите в икономиката и съхраняване на политиката на ККП в обществената сфера. Той дава да се разбере, че няма да провежда радикални реформи по западен модел.

Началото на ХХI век е може би най-необикновеното в историята на Китай. През тези години темповете на растеж на китайската икономика в значителна степен надхвърлят очакванията, създават стабилна основа за просперитет на китайското общество. През 2003 Китай окончателно се измъква от Азиатската финансова криза от 1997 г., встъпвайки в нов цикъл на растеж. Започва осъществяване на стратегическата линия за прогрес на страната чрез образование и наука, в центъра на която стои подобряване на технологичните иновации и усъвършенстване на човешките ресурси.

Този период до „Глобалната криза“ ясно демонстрира, че разгръщането на реформения процес и неговият резултат формира качествено ново състояние в развитието на китайската икономика и общество. Постигнатото ново състояние изисква както различни икономически политики, но също така и ново осмисляне на изминатия път, текущатата фаза и бъдещата перспектива на КНР.

„Глобалната криза“, разразила се през 2008-2009 г., представлява сложно и противоречиво системно явление, възникнало в центъра на международната капиталистическа система на разделение на труда. То оказва неизбежно силно въздействие върху социално-икономическото развитие на Китай, който е дълбоко интегриран в тази система на разделение на труда;

В рамките на първата остра фаза на „Глобална криза“, КНР получава удари – спад на външните пазари, където дотогава основно се реализира китайското производство. Въпреки това Китай успява с относително благоприятни резултати да се справи с възникналите проблеми. Започва процес на замяна на модела на износа като ключов двигател на китайската икономика с модел на вътрешното потребление. Първоначалното впечатление е, че е осъществено успешно „меко кацане“, но нещата се оказват не така категорични предвид нарастващите разходи за поддържане на нужните темпове на растеж, които да не позволят срив на китайската икономика.

В рамките на втората, „криптофазата“ на „Глобалната криза“, която наричаме така, защото в основните капиталистически центрове, предизвикали кризата - САЩ и ЕС, решаването на противоречията се извършва чрез т.нар. „Quantitative easing“/QE/, т.е. «Количествено смекчаване». По своята същност то представлява тривиално печатане на парични знаци, което «скрива» откритите белези на кризата, но не решава противоречията. В Китай „Глобалната криза“ също допринася за формирането на редица проблеми, изразени най-значимо в акумулирания общ дълг, надхвърлил два пъти брутния вътрешен продукт(БВП) на страната. Същият се създава най-вече от регионалните администрации, които активно инвестират в граждански проекти, като по този начин поддържат динамиката на икономическото развитие.

Като цяло времето на „Глобалната криза“ се оказва успешно за КНР. Китай изпреварва намиращата се на второ място в света по общ обем на БВП Япония, с което той се превръща в следваща след САЩ световна икономическа сила по БВП изчислен по паритет на покупателната способност.

„Глобалната криза“ слага край на явлението „Кимерика“(терминът е производно от Китай и Америка), т.е. относително безконфликтната симбиоза между САЩ и КНР, при която всеки преследва свои цели, но в определен период от време тези цели са съвместими. Стартира процес на увеличаването на зоните на сблъсък, за което безспорно допринася тенденцията на смяна на силовите полюси в сферата на икономиката и превръщането на Китай в най-голяма промишлена държава с перспектива да стане в обозримо бъдеще най-голямата световна икономика.

Китайският социално-икономически модел на развитие, роден и раждащ се от реформите, започнати в края на 70-те години на ХХ век, през трите десетилетия след 1978 г. доказва своите предимства от гледна точка на стопанската динамика и създаването на материално богатство пред доминиращия света неолиберален модел. Той демонстрира и своите преимущества в рамките на първата остра фаза на „Глобалната криза“, където неговата устойчивост е на степени по-висока.

В рамките на „Глобалната криза“ се запазват някои основни характеристики на китайския модел на развитие, така както започва да се формира той от края на 70-те години на ХХ век, т.е. от началото на т.нар. „реформи“, а именно пазарно-планов синтез и многообразие на формите на собственост. Несъмнено самият модел търпи развитие, т.е. той не е това, което е през 80-те и 90-те години на ХХ век, нито през първото десетилетие на ХХI век. Съществува разместване на акцентите – в първата половина на второто десетилетие на новия век се набляга върху пазара и недържавните форми на собственост. Но остават да съществуват основни негови принципи и базови структури в политически, икономически, геополитически и геоикономически план.

ККП пред проблемите, предизвикателствата и перспективите на съвременната турбулентна епоха

От ноември 2012 г. лидер на ККП, а от началото на 2013 г. и на КНР става Си Дзинпин. През есента на 2013 г. по време на посещението си в Казахстан и Индонезия председателят на КНР обявява проекта „Един пояс и един път“/ЕПЕП/(一带一路 – „Идай, илу“), като обединение на издигнатите през 2010 г. от КНР предложения за „Икономически пояс на Копринения път“ и „Морския Копринен път на XXI век“(3. 习近平提战略构想：“一带一路”打开“筑梦空间” вhttp://politics.people.com.cn/n/2014/0811/c1001-25439028.html.)

Променената ситуация кара ръководството на КНР да започне нова фаза на политиката на "реформа и отваряне", наричана "втората реформа". За тази цел на III пленум на ЦК на ККП през ноември 2013 г. са формулирани 300 конкретни задачи. Те са фокусирани върху това Китай да гарантира вътрешната и глобалната си стабилност, продължаване на успешната социално-икономическа динамика и подобряване на благосъстоянието на хората. С други думи, Китай, в разбирането на неговите лидери, въз основа на досегашните постижения трябва да направи следващия "скок". В смисъл да намери "ново нормално" състояние, съответстващо на по-високия етап на развитие на китайското общество и на позицията си в света.

На срещата на върха на представители на страните от Азиатско-тихоокеанското икономическо сътрудничество (Asia-Pacific Economic Cooperation-APEC) през ноември 2014 г. в Пекин Председателят на КНР Си Дзинпин пред 1 500 бизнес лидери за първи път излиза с концепцията за „новата нормалност“. "Новата нормалност“ на китайската икономика се очертава с няколко важни характеристики:

• Първо, икономиката се трансформира от такава ориентирана към високи темпове на растеж към средни такива;

• Второ, икономическата структура непрекъснато се усъвършенства и модернизира;

• Трето, икономиката все повече се ръководи от иновациите, вместо от повече вложения и инвестиции.“(4. http://news.xinhuanet.com/english/china/2014-11/09/ c_133776839.htm).

Междувременно в края на 2014 г. страната става първа глобална икономическа сила с брутен вътрешен продукт (БВП) от 17.63 трилиона щатски долара, изчислен по ППС - паритет на покупателната способност.(5. http://news.xinhuanet.com/english/china /2014-11/09/c_133776839.htm).По обменен курс долар-юан, т.нар. номинално изчисление на БВП през 2016 г. КНР изпреварва Япония и заема 2-ро място след САЩ.

През май 2015 г. китайският премиер Ли Къцян обявява стратегическия план „Направено в Китай 2025 г.“ - 中国制造2025(Джунгуо джидзао ърлин ърву). Целта на този стратегически план е осъществяването на новата технологическа парадигма известна като „Четвърта индустриална революция“. С неговата реализация Китай престава а бъде "световната фабрика" по производство на евтини, нискотехнологични изделия, чиято конкурентоспобност се основава на по-ниските разходи за труд и преминава към производство на високотехнологични продукти и услуги с най-високо равнище на добавена стойност.

През следващите години въпреки, че темповете на растеж на БВП на Поднебесната се понижават, КНР продължава да демонстрира най-висока икономическа динамика сред развитите страни в света.

Динамика на БВП на КНР по ППС през периода 2015-2017 г.

На 23 октомври 2017 г. на XIX конгрес на Комунистическата партия на Китай президентът Си Дзинпин е преизбран за поста генерален секретар на Централния комитет на Комунистическата партия на Китай.

На 24 октомври 2017 г. на същия конгрес идеята на Си Дзинпин за „Социализма с китайска специфика в новата епоха“ беше официално въведена в Устава на ККП.

Под ръководството на Си Дзинпин стартира антикорупционна кампания, която засяга както местните, така и висшето ръководство, поради което може определено да бъде наречена „Антикорупционна революция“.

През 2018 г. светът става свидетел на ужесточаващ се конфликт, иницииран от САЩ, засягащ търговско-икономическите отношения с КНР, т.нар. „Търговска война“. Развитието на този конфликт днес, както и в перспектива на едно по-близко или по-далечно бъдеще, несъмнено има и ще има глобални измерения и последствия, предвид факта, че става дума за двете най-големи икономики в света. Тази „търговска война“ със САЩ несъмнено е сред важните причини темпът на растеж на БВП на Китай за 2018 г. да възлиза на 6,6%. Това е най-лошият показател от 1990 г. насам, но съвпада с официалната прогноза на властите, които очакват ръст от около 6,5%.

Въпреки увеличението на митата и други ограничения от страна на САЩ, ръстът на БВП на Китай през първата половина на 2019 г. възлиза на 6,3 процента годишно. Ръстът не е по-нисък от прогнозирания от китайското правителство през март същата година тази година на около 6 - 6,5 процента. Това е най-ниския показател за Китай през последните две десетилетия, но е впечатляващ в сравнение с други икономики в света.

Китай разчита на вътрешното потребление като основа за стабилността на националната икономика и независимостта от външната среда. През първите осем месеца обемът на търговията на дребно в Китай възлиза на 26,22 трилиона юана, което е с 8,2% повече от миналата година. Растежът на продажбите на дребно е резултат от онлайн и селската търговия. Увеличаването на селските доходи засилва покупателната способност на китайското село. В посока на разширяване на вътрешното потребление „работи“ и такава важна кампания, провеждана от ККП като продоляване на бедността в страната. През 1978 г. 90% от населението на Китай са под границата на крайната бедност. През 2014 г. 99% от населението на Китай са над границата на крайната бедност(6. Вж. Graham Allison. Beijing’s anti-poverty drive has lessons for all. China Daily, 28 August 2018 в https://www.telegraph.co.uk/china-watch/society/decreasing-chinas-poverty/). Целта е до 2021 г., т.е. стогодишнината от създаването на Китайската комунистическа партия, в страната да няма нито един човек, който да бъде под границата на крайната бедност.

В условията на настъпващата криза на западния неолиберален модел в началото на 2020 г. КНР бе сполетян от т.нар. COVID-19. Благодарение на предприетите мерки страната успя в относително кратък срок да ограничи тази опасност и да започне процес на възстановяване на икономиката и социалния живот.На фона на тези явления наблюдаваме процес на засилени атаки срещу КНР в различни форми и мащаби, които може да определим като „Хибридна война“. Всичко това свидетелства, че предизвикателствата пред Народен Китай и неговата ръководяща сила – китайските комунисти в бъдеще не само няма да намаляват, но многократно ще нарастват.

В заключение на този кратък преглед на развитието на Китайската комунистическа партия може да кажем следното – ККП, въпреки трудностите, грешките, противоречията, следва ясна линия, от която китайските комунисти никога не са отстъпвали и вярваме, че няма да отстъпят нито сега, нито в бъдеще – тази линия е работа, работа и работа в защита на китайските трудещи се и на националните интереси на Китай.