/Поглед.инфо/ Несъмнено всяка социално-икономическа криза е уникална по начин на възникване, протичане и справяне с нея. Но въпреки тази уникалност винаги има какво да се научи. Днес, когато нашата страна е изправена пред социално-икономическа криза с множество измерения, запознаването с чуждия опит по преодоляване на кризисни състояния може да „подскаже“ различни идеи.

Ето защо ще се опитаме в серия статии да покажем положителна практика на страни успешно действали в сложни кризисни ситуации.

Как Япония се възстанови от Следвоенната криза – 1945-1954 г. ?

Следвоенният хаос и борба с инфлацията

След края на Втората Световна война Япония изпада в изключително тежко положение. Загубила предишните си колонии, бедна на природни ресурси, с ограничена територия и многочислено население(около 80 милиона души, включително 7 милиона репатрирани японски граждани от бившите колонии) Страната на изгряващото слънце се оказва на границата на физическото оцеляване. Данните от следвоенните години показват, че в резултат на Втората Световна война е унищожено над ¼ от националното богатство. Месец след завършване на войната през септември 1945 година общата стойност на националното производство на потребителски стоки съставлява само 31.6% от равнището през 1935-37 год. Продукцията на добивния и преработващия сектори на промишлеността пада до 9.0% от довоенното производство (вж. в Japan’sPostwarPolicy. Economic Programs in the Reconstruction and Expansion Periods. Tokyo, JETRO, 1985, p.3).

Първият и основен елемент на суровата икономическа реалност, с която се сблъсква Япония непосредствено след Втората Световна война в условията на окупация на страната, е инфлацията. През 1945-46 год. цените стремеглаво растат. Например през февруари 1946 год. цените в сравнение с тези през август 1945 год. „скачат“ два пъти.

През същия месец февруари 1946 г. японското правителство приема антиинфлационна програма „Срочни мерки за преодоляване на икономическата криза“. Същността на програмата е в замразяване на банковите влогове/на японски език букв. „блокада на влоговете“ – „йокин фу:са“(預金封鎖)/ и ограничаване на плащанията до рамките на най-съществените като оперативна дейност на фирмите, плащане на заплати и други подобни. Макар че в резултат на тази принудителна кампания в банките са задържани 46 милиарда йени, антиинфлационният ефект е краткотраен. Главната причина за развихрилата се инфлация става абсолютното намаляване на производството. На практика Япония е изправена пред опасността от разпад на икономическата си система.

Въвеждане в действие на „Системата за приоритет на производството –

„Кейшя сейсан хо:шики“(傾斜生産方式).

В отговор на тази опасност правителството през юни 1946 година решава да приложи „Мерки за извънредна финансова помощ за реконструкция на следвоенната индустрия“.Структура, призвана да поддържа тази политика на държавата става новосформираната Банка за финансово възстановяване(БФВ) – „Фукко: киню: кинко“ (復興金融金庫). Нейната цел е да финансира развитието на производството. Всички тези мероприятия вървят в пакет с пуснатата в действие през декември същата година „Система за приоритет на производството“ – „Кейша сейсан хо:шики“(傾斜生産方式). Задачите на тази система са насочени към възстановяване на производството на въглища/основен енергиен източник в тази епоха/ и стомана/“хляба“ на индустрията/.

За осъществяване на горните задачи правителството влага ограничените количества валута и суровини, с които разполага, в тези два отрасъла. БФВ е основен финансов източник за системата. Тя набира средства чрез пускането на свои ценни книжа и продажбата им на Банката на Япония. През периода 1946-1948 финансови години БФВ отпуска 53.1 млрд йени заем, от които 17.7 млрд йени са инвестиции за оборудване за въгледобивната промишленост.

За периода от четири финансови години – 1946-1949 год. 3.5 млрд йени се инвестират в стоманодобивната промишленост, от които 1.9 млрд са за оборудване. Като цяло последната получава чрез различни допълнителни фондове и пренастройка на цените около 76 млрд йени. Ценовите субсидии, които отпуска правителството, имат за цел да поддържат ниски цени на стоманата, като по този начин се стимулират стоманодобивните компании да увеличават производството си без да се тревожат от ценови проблеми.

В резултат на държавната поддръжка за развитие на производството добивът на въглища нараства от 22.5 милиона тона през 1946 год. на 34.8 милиона тона през 1948 година. Като цяло националното промишлено производство в резултат на скока в добива на въглища и стомана се увеличава за периода от януари 1947 год. до март 1948 год. 2.3 пъти и през финансовата 1948 год. достига 40% от довоенното производство.

Наред с Банката за финансово възстановяване съществуват и други източници за финансиране на производството, чийто средства идват по линия на различните помощи, отпускани от САЩ в рамките на програмите GARIOA(това е абревиатура от GovernmentAppropriationforRehabilitationinOccupiedAreas – Правителствени кредити за възстановяване на окупираните райони) и EROA(абревиатура от EconomicRecoveryforOccupiedArea – Икономическо възстановяване на окупираните райони).

По този повод японският икономист О:но Кеничи коментира, че „към разграждане на централизираната командна икономика/каквато е стопанството на Япония по време на войната – б.м. Н.С./ и освобождаване на цените в Япония пристъпиха след като се бяха справили с инфлацията. При това разграждане продължаваше контрола върху цените, а възраждането на базовата индустрия ставаше на основата на централизирано управление“(вж. в エコノミスト/Икономист/, 12.8.1992, с.36).

„Трите големи икономически демократически реформи“–„сандай кейдзай миншю кайкаку“(三大経済民主改革)

След окупацията на Япония с цел демилитаризация и демократизация на страната под егидата на Главната Щаб-квартира на съюзните сили се провеждат редица политически и социално-икономически реформи. В икономическата област се осъществяват т.нар. „Три големи икономически демократически реформи“–„сандай кейдзай миншю кайкаку“(三大経済民主改革). Тези реформииграят решаваща роля за трансформацията на стопанската и социалната система на страната.

Окупацията на Япония се осъществява под егидата на Главната щаб-квартира на съюзните сили(Allied Powers General Headquarters/GHQ/- „ренго:　коку сайко: ширейбу“/連合国最高司令部/), която е доминирана от главната и единствена окупационна сила – САЩ.

Начело на GHQ e генерал Дъглас Макартър/Douglas MacArthur/, който заема поста Върховен командващ на съюзните сили (Supreme Commander for the Allied Powers/SCAP/) – „ренго:коку сайко: ширейкан“(連合国最高司令官). Той разполага с изключително широки пълномощия, поради което е наричан неофициално „тенно: макка:са:(天皇マッヵーサー) т.е. император Макартър.

　Първата от провежданите реформи за демилитаризация и демократизация в социално-икономическата област е т.нар. „дзайбацу кайтай“(財閥解体), т.е. разформиране на олигополистичните финансово-промишлени групировки, доколкото те се разглеждат като ключова опора за милитаризацията на Япония.

В случая се цели също да се премахне контрола от страна на различни фамилни кланове, които контролират групите. Още през ноември 1945 година се издава заповед за замразяване на капитала на 15 финансово-промишлени групировки, т.нар. “дзайбацу” като Мицуи, Мицубиши, Сумитомо, Ясуда, Асано, Фурукава и други.

През април следващата 1946 година се създава “Комитет за разпореждане с холдинговите сдружения“ – „Токушю кайшя сейри иинкай“(特集会社整理委員会), който става основен инструмент за осъществяване на „дзайбацу кайтай”. През януари 1947 година пък е приет Антимонополен закон-„Докусен кинши хо:(独占禁止法), който забранява създаването на картели, тръстове и холдинги. Приет е също закон забраняващ фирмите да закупуват собствените си акции. Тези закони засягат около 83 холдингови компании.Някои от най-големите корпорации от отделните финансово-промишлени групи даже са „разбити“ на отделни по-малки фирми. Подобни мероприятия се разглеждат като важни стъпки за разсъсредоточаване на собственост, а оттук и разсъсредоточаване на икономическа и произтичаща от нея политическа власт и доминация.

Следва да се каже, че няколко години по-късно в Япония започва обратен процес, т.е. осъществява се ново обединение на корпорациите в рамките на една или друга финансово-промишлена групировка, макар и на нова основа.

Трябва да се каже, че реформата не успява също така да разсредоточи собствеността на големите компании в Япония, макар че съумява да премахне контрола от страна на мощните фамилни кланове.

Втората реформа, която се провежда в Япония е т.нар. „аграрна“ или „поземлена реформа“ – „но:чи кайкаку“(農地改革). Същността на реформата е решаването на т.нар. „аграрен проблем“, т.е. „оземляването“ на японското селячество“, казано по друг начин оземляване на селяните-арендатори, обработващи земята на едрите земевладелци- „дзинуши“(地主).Целта е разформиране на системата на т.нар. „паразитни арендодатели“ – „кисей джинушисей“(寄生地主制).

В рамките на провежданата реформа държавата в лицето на Министерството на земеделието и горите – „но:рин шо:“(農林省) закупува по фиксирани цени земята на земевладелците, които не живеят на село и отдават под аренда земята си, както и земите с размер над 3 чо(7.35 акра) за всички японски острови без Хокайдо, където нормата е 12 чо.

След това по фиксирани цени Министерството продава тези земи на обработвалите ги до момента арендатори. В резултат на проведената реформа ако през 1941 год. 40% от обработваемата земя е давана под аренда след нея 90% от земята се обработва от собствениците ѝ. На практика в Япония с тази реформа се ликвидират последните остатъци от полуфеодалната система в страната.

Във времето след осъществяване на аграрната реформа наблюдава се повишаване на равнището на производителността. Друг е въпросът, доколко това е резултат от аграрната реформа и няма ли и други фактори, които да влияят в тази посока.

В съвременна Япония последната се оценява нееднозначно. Някои автори коментират, че „временно реформата изглежда успех ....но тя създава маса дребни собственици и поражда трудности предвид формирането на едроземелно високоефективно селско стопанство в Япония“.(вж. в “Окупацията и следвоенните реформи“, под редакцията на Накамура Масанори (中村政則編「占領と戦後改革」), статията на Судзуки Кунио, „Първоначалните окупационни реформи“(鈴木邦夫「初期占領改革」), Токио, Изд. „Кавахиро бункан“, / 川弘文館/, 1994)

Третата социално-икономическа реформа е гарантирането на правата на работниците и правото на работническо сдружаване – „ро:до: кайкаку“(労働改革).Още през декември 1945 година се предвижда създаване на профсъюзи – „ро:до:кумиаи-но икусей“(労働組合の育成).Съответно през 1946 год. се приема Закон за регулиране на трудовите отношения –„ро:до:канкей чо:сейхо:“(労働関係調整法).През 1947 год. влиза в действие Закон за трудовите стандарти – „ро:до:киджюнхо:“(労働基準法).

Трябва да се каже, че в следвоенния период се наблюдава устремно развитие на работническото движение, изразено в създаване на профсъюзи по места и активно участие на работешите в профсъюзните организации. Именно в този период през 1955 год. се наблюдава най-голям дял на организирани в профсъюзи работници сред заетите в Япония – 55.8%.

Едновременно с това рязко нарастват протестите, стачките и трудовите конфликти като цяло. Въпреки обаче, тенденцията на повишена трудова конфликтност в Япония през дадения период – 1945-1954 год. се наблюдава постоянен растеж на заетостта и на производителността на труда както в добивния сектор, така и в сектора на преработващата промишленост. Това е сигурен показател, че Страната на изгряващото слънце макар и трудно, но постепенно излиза от следвоенния хаос и икономиката се възстановява.

Трябва да се каже, че чрез „поземлената“ реформа и реформата в областта на гаранциите в областта на труда се цели повишаване на доходите и по този начин формиране на база за превръщане на вътрешното потребление в източник на икономически растеж.

„Линията Додж“- „доджи райн“(ドッジ・ライン)

През март 1949 година, въпреки че производството е тръгнало по пътя на възстановяването се предприемат нови макростабилизационни мерки, известни като “линията на Додж”, по името на изпратения от правителството на САЩ емисар в Япония Джоузеф Додж, взел активно участие в нейното формиране. Целта на тази линия е да се преустанови практиката на формиране на бюджетен дефицит чрез балансиране на правителствените разходи и засилване на данъчната система. Тази линия се базира на следните т.нар. „девет принципа“ разработени във Вашингтон:

  • Балансиране на общия държавен бюджет;

  • Укрепване на данъчната система;

  • Стриктно провеждане на данъчната политика;

  • Стабилизиране на работната заплата;

  • Засилване на системата за регулиране на цените;

  • Засилване на контрола върху външнотърговските сделки;

  • Подобряване на системата за стовоко-нормиран износ;

  • Разширяване на производството;

  • Усъвършенстване на системата за доставка на хранителни стоки.

Джозеф Додж (Joseph Morrell Dodge, 18.11. 1890 – 2.12. 1964) е банкер, председател на Детройтската банка /днес банка Comerica/. След Втората Световна война служи като съветник за следвоенните икономически стабилизационни програми във Федерална Република Германия и Япония. Неговият стабилизационен план за Япония е формиран на основата на деветте принципа, обявени във Вашингтон през 1948 година.През 1953-1954 год. служи като директор на Бюрото по бюджета при президента на САЩ Дуайт Айзенхауер.

Джозеф Додж, ръководен от насоките на политиката на САЩ по либерализация на страните, влизащи след Втората световна война в рамките на “PaxAmericana”, препоръчва такива конкретни мерки като:

  • намаляване на държавната намеса в икономиката;

  • разпускане на Банката за финансово възстановяване като финансова институция, отпускаща кредити без икономическа сметка;

  • увеличаване на ролята на частния сектор в икономиката и външната търговия;

  • фиксиране на обменния курс на йената към долара при съотношение 360 йени за 1 долар за да може да се поддържат ниски цените на износните стоки на Япония на международния и особено на пазара на САЩ.

В рамките на „Линията Додж“ се извършва “самофинансиране” за развитие на промишлеността. Въвежда се системата на дългосрочните малки спестовни влогове, гарантирани напълно от държавата и освобождаващи техните вносители от данъци. Това дава възможност да се акумулират значителни средства, дошли от дребния вложител, за обновяването на промишлеността. При създаването на тази система като мрежа, чрез която се създава същата се използва Пощенската система на страната. След въвеждането на системата държавните Японски пощи се превръщат в една от най-мощните кредитни институции в Япония.　

Фиксира се обменния курс на йената към долара в размер на 360 йени за долар на САЩ. По този начин се постига друга от задачите на линията - на основата на фиксирания курс на йената да се свърже японската икономика със световния пазар. По този начин, подобрявайки външнотърговския обмен става възможно да се пристъпи към акумулиране на средства за изпълнение на важна задача - модернизация на промишлеността.

Резултатът от макростабилизационната политика е превишаване на приходите над разходите в държавния бюджет през същата тази 1949 година и овладяване на инфлацията. Но като следствие възниква дефлация. Предизвиканите от дефлацията фалити и нарастване на безработицата създават т.нар. „Рецесията Додж“.

Следва да се отбележи, че начело на Страната на изгряващото слънце по това време е Йошида Шигеру/吉田茂/- (1878–1967 г.) – бележит японски дипломат и политик. Министър-председател на Япония на пет правителства в рамките на периода от 22.05.1946 до 24.05.1947 год и след това от 15.10.1948 г. до 10.12.1954 г.

Под ръководството на Йошида Шигеру се осъществява политиката на възстановяване на Япония от следвоенния хаос. Огромна е неговата роля за залагането на основите на курса на превръщането на Страната на изгряващото слънце във водеща икономическа държава.

Корейската война и „Златният дъжд“

„чо:сен сенсо: то киню:“(朝鮮戦争と金雨)

През юни 1950 година започва войната на Корейския полуостров, която продължава до края на юли 1953 год. В рамките на тази война Япония се превръща в тилова и производствена база на американските войски, взели участие във войната. Японската промишленост започва да изпълнява т.нар. „специални поръчки“ – „токуджю“(特需), Последните означават производство на въоръжения и на материали необходими за войната. За тази цел Върховният командващ на съюзните сили генерал Д.Макартър издава специално разрешение за правото да се произвеждат горните.

В резултат на тези „специални поръчки“ в Япония потичат потоци от долари, т.е. посипва се т.нар. „Златен дъжд“ – „киню:( 金雨). В резултат на това настъпва икономически бум известен като „Подемът на специалните поръчки“ – „токуджю кейки“(特需景気). Именно по този начин Япония успява да излезне от „рецесията Додж“.

Трябва да се каже, че за три години от 1950 до 1952 год. сумата на преките специални поръчки достига 1 милиард долари на САЩ, а непреките „специални поръчки“, които продължават до 1955 година се твърди, че достигат до 3.6 милиарда щатски долара.

В рамките на „специалните поръчки“ японските фирми произвеждат редица невоенни материали, нужни за войната като дрехи, униформи, палатки, чували, одеяла, метални конструкции, цимент и други. Но наред с това се осъществява и производство на оръжие и боеприпаси. Така например се извършва ремонт на колесни и верижни бойни машини, а също така на самолети – програмата „IRAN”.

В рамките на тези поръчки японски фирми като „Мицубиши джю:ко:гьо:“ и „Фуджи джю:ко:гьо:“, имащи опита на военно производство от времето на Втората Световна война, получават ноу-хау на американски технологии за масово военно производство, а също така се запознават с ценни подходи по управление на качеството и материалните потоци.

Формиране на основите на следвоенната индустриална политика в Япония

„сенго-но нихон ко:гьо:сейсаку-но кибан кейсей“(戦後の日本工業政策の基盤形成)

Разглежданият период в икономическото развитие на следвоенна Япония е забележителен и с това, че именно в рамките на мерките по преодоляване на следвоенния хаос и криза се полагат основите на следвоенната индустриална политика на страната. Последната става ключова платформа за формирането на т.нар. „Японски модел на икономическо развитие“, известен с високите си темпове на стопански растеж. За същия характерен т.нар. „планово-пазарен синтез“, както и значимата роля на държавата за стимулиране създаването на пазарни структури процеси.

На практика в рамките на правителствената индустриална политика ключов акцент се слага върху съдействието за модернизацията на промишлената база на страната във всичките и компоненти.За тази цел под егидата на държавата се формира обществен орган - Съвет за модернизация на промишлеността, съставен от представители на индустриалците, финансовия сектор и правителствената администрация. През 1950 и 1951 години този Съвет подготвя програми за модернизация на промишлеността. Тези програми се осъществяват на базата на приетия през 1952 год. Закон за съдействие на модернизацията на предприятията-„кигьо: го:рика сокушинхо:(企業合理化促進法). Този закон се въвежда преференциална данъчна система, която предоставя възможност за акумулиране на капитали и създаване на фондове за обновяване на оборудването на равнище отделна фирма.

Друг начин за подкрепа на индустриалната политика, водена от държавата е формирането на Японската банка за развитие/ЯБР/ - „Нихон кайхацу гинко:“(日本開発銀行). Тя става основен правителствен орган, който поема финансирането на модернизацията на мястото на разпуснатата Банка за финансово възстановяване.

Още през 1950 година е формирана още една финансова институция – Експортната банка на Япония, преименувана през 1952 година на Експортно-импортна банка на Япония/Ексимбанк/-„Юшуцу юню: гинко:“(輸出輸入銀行) със задача финансиране на външнотърговски операции на японските фирми.

Наред с предприемането на мерки за мобилизиране на вътрешните финансови ресурси за развитие правителството предприема и мерки за привличане на чужди капитали и инвестиции. Тук понятието “чужди капитали и инвестиции” включва не само заеми и преки вложения в промишлеността, но също така патентни права, технологично ноу-хау, както и други видове интелектуална собственост. Така направеното в рамките на следвоенното възстановяване на японската икономика създава база за успешно развитие в перспектива.