/Поглед.инфо/ С политическия си живот Франция е показателна за възможностите на буржоазно-капиталистическата политическата система от западноевропейски тип да се справя с явления и политически субекти, които открито или предпазливо я отричат и я заплашват да я отхвърлят. Тези заплахи се осъзнаваха досега от обществото като реални и достатъчно опасни, за да бъдат отминавани. Затова и всеки път, когато на изборите се очертае предимство за партия, която изпълнява подобна роля, избирателите откликват на призивите на властта и се сплотяват, пренебрегвайки убежденията и предварителните си решения за подкрепа на един или друг кандидат, и гласуват срещу стоварващата се опасност. И тя бива преодолявана и отстранявана.
Преди тридесетина години опасността обикновено бива определяна като „крайно дясна“ или „фашистка“ и се олицетворява от партията на Льо Пен – най-напред от бащата, а после и от дъщерята. Толкова години политическата марка „Льо Пен“ сплотява френското общество и го предпазва от радикална промяна. Макар че лично на мене не ми се вярва заплахата да е толкова силна, та да събори една проверена политическа система. То затова и сериозните заплахи към нея са все от дясно и имат реформаторски характер, а не са радикални и не я отхвърлят. Но така или иначе, ако тези заплахи се осъществят, системата ще се разклати, ще започне да се пренарежда и това ще отнеме властта от сега властващото съсловие. А всяка промяна на статуквото е опасна. Освен това дори и десните идеологии и политически практики, когато са екстремистки или достатъчно остри и претендиращи за дълбоки изменения, могат да отслабят чувствително системата. Затова тя се пази от тях и предпочита да управляват умерените.
Този път се случи нещо неочаквано. предупрежденията и заплахите на властта пак бяха чути. „Крайно десните“ бяха отново усмирени и не им бе позволено да спечелят изборите. Но ударът дойде от ляво. И бе много силен, защото е знак за зародила се тенденция за възраждане на лявото във Франция и Европа и за енергията, която то носи и преодолява пороците на властта и системата. Сега ще се види дали френското ляво е вече истинско и дали ще се бори срещу системата или ще се ограничи с Макрон, жалката му политика и изгубената сила на френската държава. Ако френското ляво е автентично, то ще положи ново начало в европейското комунистическо и социалистическо движение и ще прокламира истинския край на системата. Затова нека не избързваме с оценките. По-добре ще е да следим как се развиват новите тенденции и как се устройват и протичат политическите процеси във Франция и Западна Европа.
Ако някой все още си мисли, че всичко си е както преди (а такива на Запад има прекалено много!), тепърва ще преживява не само разочарования, но и тежки поражения и непоносими политически изпитания.
За това има важни причини, които се съдържат както във френския обществено-политически живот и състоянието на Франция като икономика, военни сили, политическа власт, така и в общата европейска политика от последните двадесетина години, която доведе Европа до истински крах, разруха и сляпо подчинение на САЩ.
Европа не само се обезличи напълно, но и рухна политически.
Във времето, когато се извършва видимото преместване на центровете на глобалната политика от Запад на Изток, тя се държи неадекватно. Слабата Европа се опитва да се показва силна, но става смешна и жалка пред гигантските трансформации. Икономиката й непродуктивна, армията също, политическите решения са все погрешни и водят до влошаване на позициите й и загуба на влияние в страни, където доскоро тя беше безспорен авторитет.
Тези неща, могат да се премълчават, ала не могат да скрият, защото са отразени в статистиката. А и с просто око, наблюдавайки дори само телевизионните репортажи, се вижда разликата между онова, което беше допреди двадесетина години и което е днес. Протестите, вълненията, демонстрациите, недоволствата в Западна Европа са резултат на влошаване на състоянието на живота там, на трудностите, които постоянно възникват, но и на деформирането на етническата картина на националните общества в отделните държави.
И това не може да се скрие, а дори не се и премълчава. Защото е очевидно, че то дори няма и няма как да има вярно решение. Тази безизходица и невъзможност води до отчаяние. Народите на западноевропейските държави са придобили целия свят, но все по-неудържимо губят своите бащини огнища. В момента досегашните етническите малцинства, преселили или насилствено преселени от бившите африкански колонии, се превръщат в мнозинства; те все още не са предявили открито и категорично претенции, че присвояват държавите, които са мнозинство и имат право да ги управляват и да ги наричат свои. За разлика от тези, които са ги изгубили.
Когато и това направят, ще бъде доста тежко за властите.
Властта в колективния Запад е объркана, зависима от САЩ и профанирана. Няма ги големите западни политици и държавници от ХХ век, които написаха най-новата история на Европа.
Да не говорим пък за САЩ. Как да се тълкува фактът, че тази държава се управлява от един толкова сериозно болен човек с деменция, който е все повече неадекватен. Той не е виновен, разбира се. Но присъствието му в Белия дом е показателно за дълбоката политическа криза и за очевидната липса на ярки държавници, които да управляват великата държава.
Е, добре, кое общество е в състояние дълго да понася подобна ситуация, да бъде хладнокръвно и доволно, за да не недоволства и да не реагира рязко и гневно?
Още повече когато светът се променя и е въпрос на нищожно време, в което той ще се превърне в друга конфигурация и с други водачи. Как ще се държат тогава тези, които сега управляват Европа и САЩ, щом видят какво се е случило?
Не е нужно да ни плашат с войни, които уж идвали от Изток. Тези, които могат да дойдат от Запад, ще са по-кръвопролитни и разрушителни. И по-реални, защото ще бъдат опити за реабилитацията на Запада за изгубеното могъщество и пропуснатите възможности.
Да се надяваме, че все още народите и техните общества са по-умни и мъдри от водачите си. И че са осъзнали, че сега е моментът за решителните действия, за новите хора, които да възпрат злото и възвърнат спокойствието. Когато едно общество узрее и осъзнае тази необходимост, нищо не е в състояние да го спре или забави. Особено когато срещу себе си има слаба власт и негодни управници.
В това отношение ние българите най-сетне заприличахме на Европа, изравнихме с нея и можем да смятаме, че сме й напълно равни. Сбъдна се мечтата на нашите възрожденци да бъдем като Европа. Едва ли обаче трябва да се гордеем с това. Защото е равенство в духовните низини, а не във висините.
И няма как да отречем, че е заслужено и честно постигнато.
