/Поглед.инфо/ Празникът на Съединението все повече се изпълва със самовъзхвала на независимия български дух, дръзнал да извърши едно голямо дело, без да иска разрешението на великите сили и без да се съобразява с тяхната воля. Това се подчертава най-вече за да се изтъкне негативната позиция на Русия. Българите били намерили в себе си сили и са изпълнили идеала на Възраждането. Русофобите и русофобската пропаганда използват датата, за да налеят масло в огъня и докажат (най-вече на себе си!), че Русия винаги е била против нашите интереси и ни е наказвала, когато сме защищавали своето национално достойнство. От друга страна, все повечето ограничения на националната ни независимост, налагани от Европейския съюз, подбуждат евроскептиците да търсят доказателства, че е възможна и друга българска политика и че примерът на съединистите би могъл да ни бъде от полза и да ни стимулира повече да почитаме себе си.

Състезанието между тези две крила в българската политика, историография и публицистика ще се разгори с нова сила и тази година в навечерието на празника Шести септември.

Но актът на Съединението е далеч по-сложно политическо събитие, чието съдържание не се изчерпва с възхвали и политически агитации. Ние трябва да го изучаваме в истинския му смисъл и съдържание, с последиците, които Съединението остави в нашата история и най-вече с неразрешените национални идеали, които изведнъж след 6. ІХ. 1885 г. изгубиха актуалност и бе невъзможно от там насетне да бъдат постигнати. Става дума най-вече за присъденияването на Македония към България и разрешаването на т. нар. „Македонски въпрос”.

Съединението не бе посрещнато и оценено еднозначно от съвременниците. Не са били малко тези, които са смятали, че то е прибързано и извършено по неправомерен начин. И съвсем не, защото са били русофили и са споделяли оценката на руския двор, а защото са били умни и трезви политици и мислители, даващи си сметка за сложността на геополитическата обстановка и за главните действащи лица при взимането на решения в „европейския концерт”. Те са разбирали, че „българският въпрос” не може да решава „на части” и без да се взима мнението на великите сили и особено без да се отчита волята на Русия като натоварена да се грижи за православните българи. Такава е била позицията на тогавашните консерватори, най-ярък сред които е бил Тодор Икономов.

Тодор Икономов е консерватор по убеждение, политически деец и мислител-философ незаслужено забравен – въпреки усилията на такъв негов изследовател и горещ почитател, какъвто беше Тончо Жечев. Но други са днес страстите, други са интересите, други са и примерите, за да може Тодор Икономов да бъде предмет на старателно внимание и изучаване, още повече да се поучим от него.

Животът на консерватора е винаги най-труден, понеже човекът с консервативни убеждения обикновено е принципен и неотстъпчив, стриктно съблюдаващ правила и норми, не се увлича по ефекти и мисли винаги за последиците от своите решения. За него резките промени са неприятни и нежелани, а когато настъпват или се провокират от някого, вгорчават бита му и му създават огромни неприятности. Съдя по спомените на Тодор Икономов, в които са разказани преживелиците му от преди и след Освобождението. И в двете епохи бедите и изпитанията му не се различават кой знае колко и са все по един и същ начин станали негова съдба. Като висш държавен чиновник на различни места и равнища и в Източна Румелия, и в Княжеството Тодор Икономов сблъсква консервативните си принципи с неуредеността, хаоса и произвола в държавното устройство и държавните дела. Работите в държавата „не отиват добре” както заради неподготвеността и злонамереността на хората, които трябва да ги разрешават, така и поради погрешните според него принципи, върху които те са поставени. Самата държава се лашка от един полюс на друг. „Съвети за умереност, за съединение, за споразумение, за среден законен път от тая страна (от Русия – б.м., П. А.) не се чуват никак”. Властта на княза, както предупреждаваше, че ще стане Т. Икономов, е безконтролна и той си позволява все повече непозволени неща и изостря до крайност политическата обстановка. През 1881 г. в резултат на всичко това назряват бурни събития, използвани от княз Александър за суспендиране на конституцията и обявяване на еднолична власт. Макар да е противник на този акт, Тодор Икономов не провокира реакция, която би могла да застраши държавното устройство и да предизвика безредици: „Само едно нещо не ще допустя: проповеди за въоръжено въстание, и то не ще го допущам не по друго, а защото никога не съм одобрявал таквози поведение ни у нашите, ни у другите”.

В такава трудна обществено-политическа обстановка, в която Тодор Икономов се стреми винаги да заема принципна позиция, да не прибързва и да търси аргументираното решение, недоволствата от него се увеличават. Той е преграда пред авантюристите и недоброжелателите. А те не се спират пред нищо. Тодор Икономов е като трън в очите им, понеже не играе по свирката им, укорява ги и им пречи да вършат злодеянията си. Не го обича и князът, макар да е принуден да признава качествата и способностите му и да му възлага отговорни функции в трудни за държавата мигове. Но веднага след като се закрепи положението в съответното място, се надигат недоволства, започват клевети и интриги. И така колко много и дълги години...

Особеностите на българския консерватизъм като политическа практика проличават отчетливо в схващанията на Тодор Икономов за Съединението, проявени в поведението и в оценките му тогава и по-късно. Обикновено за Съединението на Княжеството с Източна Румелия се пише като за естествено продължение на национално-освободителната революция. Този акт поправи неправилните и неверни решения на Берлинския конгрес и премахна изкуствените разделения между българите и българските територии. Но остана Македония. Така със Съединението фактически приключи национално-освободителната революция, но без да разреши проблема за целостта на нацията и единството на държавата. То е изключително важно събитие в историята на българския народ, но мнението на Тодор Икономов трябва да ни накара да погледнем на него и от друг ъгъл, за да преценим и отрицателните последици, които носи за България. Анализът му е основан на преки наблюдения и отново на отчитане преди всичко проблемите и трудностите, пред които България се е изправила тогава. Тодор Икономов свидетелства как близки до княза уверявали, че сам той „обявил, че има на своя страна три от великите държави”. Не се изминаха обаче и 10 дни, и ние с поражающе учудвание видяхме, че с нас няма никой освен платоническото съчувствие на Англия и че против нас стоят не само Турция, Сърбия и Гърция, но и други от великите сили, па и самата наша покровителка – Русия. Пред нашите очи се отвори тогава страшна пропаст, голяма причина за страхувание и отчайвание” (стр.364-365). За него князът „се е пустил в дирите на риска като всеки авантюрист, който иска с един удар до подобри и укрепи положението си, разклатеното си положение” (подч. м. – П. А). Княз Александър Батенберг си е давал сметка за риска, който поема, но е знаел, че успешният изход от този акт ще му донесе много ползи и ще укрепи авторитета му сред народа. Той очевидно е разчитал да постави великите сили пред свършен факт, а и е знаел, че дори за тях е било очевидно, че разделянето на България е било несправедливо и че това състояние не може да продължи дълго. Надявал се, че великите сили, както и Русия, ще му простят своеволието. Но за Тодор Икономов съединението (той го нарича „преврат и сваляне на правителството на Източна Румелия”) ще донесе в този момент повече беди отколкото ползи. Делото на Съединението е общонародно, но то е извършено авантюристично, без необходимата дипломатическа подготовка и без зачитане на геополитическите реалности, които то рязко променя и без грижа за бъдещето на Македония, която остава извън отечеството. Сега, смята Тодор Икономов, съединението на Македония с Княжеството вече е невъзможно. То няма да бъде позволено нито от великите сили, нито от съседните държави, тъй като ще наруши окончателно баланса на силите на Балканския полуостров и в Европа и ще даде на България застрашителна мощ. Затова е трябвало да се действа по-търпеливо и да се върви към целокупна България постепенно, като се подготви истинското съединение в политически, дипломатически, икономически и военен аспект. Никога не съм си позволявал да мисля, пише Тодор Икономов, че „то, съединението, трябва да се купи с цена, която убива надеждите ни за големите и благите надежди в бъдещето”.

Други гласове днес озвучават празника, за да бъде възможно да чуем и този образован и мъдър човек, за да знаем да ценим в себе си онова, което е реално и полезно, а не което ще ни повдига на пръсти или ще ни даде малки силици да подскачаме, за да изглеждаме по-високи и по-храбри. Но и да не се подценяваме. Просто, да бъдем трезви реалисти, за да осъзнаваме кои сме, какви сме и докъде се простират възможностите ни.

Най-малкото, защото Тодор Икономов и неговите съмишленици са били прави. И историята потвърди техните тревоги и опасения.