/Поглед.инфо/ Този въпрос по различен начин повдигам публично за трети път в края на 30 годишния период, обозначен като преход, който по своите резултати категорично е изпразнен от съдържание и смисъл, защото напълно разкри същността си на преврат, контрареволюция, поставила страната ни в нова колониална зависимост.

Първият път беше в началото на 90-те г. на ХХ век, когато започна този период и аз в качеството си на зам. директор на елитния институт на БАН ( Институт за съвременни социални теории при Президиума на БАН)( закрит в тези години от агентите на ДС в тогавашното СДС) след основателно запознаване с литературата и световния исторически опит на развитите общества по този въпрос го поставих на публично обсъждане.

Вторият път беше в началото на 21 век, когато в качеството си на народен представител се запознах основателно “отвътре” със същността на парламентарната форма на демократично управление, описана в т. 3 на епоса ми “Между миналото и бъдещето( Парламентът “отвътре”)”2007 г. .

И двата пъти към текстовете представени на публично обсъждане имаше слаб, предимно журналистически интерес и никаква видима реакция от управляващите институции. Видимо избраният модел на държавно управление, утвърден от Конституцията от 1991 г. ги устройваше.

Даже още преди да беше приета конституцията започнаха хаотичните реформи по разрушаване на дотогавашния държавно-политически и икономически строй. Именно тогава по повод изявленията на зам. председателя на СДС г-н П. Симеонов, че те не били мислели предварително какво и как да променят, а били просто “реформатори” аз написах във в. Дебати статията “Реформатори или просто разрушители”. Въпреки катастрофалните процеси, следствие от т.нар. реформи, управляващите не се отказваха да обещават светли хоризонти за определени дни, месеци и години. Но, добрите резултати не идваха, а икономиката, селското стопанство изпаднаха в колапс и България от 16-то място в Европа по сведения на Института за световна икономика и политика (Виена 1988 г.), изпреварваща Унгария и Полша, и дори Гърция, след две десетилетия се оказа последна в ЕС.

Сега, когато мащабите на катастрофата са видими и се признават от всички честни и мислещи български граждани останали в страната или препитаващи се в чужбина, в повечето случаи като втора, трета ръка гастарбайтери , когато все по-силно звучи ропотът от политиката на управляващите в опозиционните сайтове и мрежата, когато все по-често сегашния президент на страната ген. Румен Радев макар и внимателно говори за подменената демокрация с някаква автокрация, при която се шири корупцията, а народът бил “мълчал”, аз след десетките критични статии към власта през последните десет години поставям въпроса за модела на държавното ни управление, който е ключов въпрос за оцеляването и развитието на народа и държавата ни, отново.

Защото, както писах и заявявах още отначало, наложеният, а по същество натрапен от перестройчиците, които започнаха преврата, модел на парламентарна демокрация всъщност беше израз на техния манталитет, повърхностни представи и конюнктурни интереси от края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век. Този модел в много отношения беше неадекватен на историческите и културни традиции на страната ни, наследили древната ни история и вписали се впечатляващо в духа на Търновската конституция (1879 г.) и в този смисъл беше връщане назад. В много отношения той стои по-ниско от духа и принципите на конституциите на мнозинството европейски държави. По същество този модел конституционно утвърди като върховна законодателна власт Колективната безотговорност, която в много случаи е фасада, зад която стои автократизма на премиер министъра на управляващата партия. В практиката на управляващата през последните десет години партия ГЕРБ в коалиция с различни партии не само Парламентът, но и Съдебната система, а до 2017 г. и Президентската институция не можеха и не могат да изразяват някаква независимост и да гарантират баланса на демократично избраните органи и институции(по Ш.Л. Монтескьо)...

Не трябва да се забравя обаче, че случайно или не, че процесите на промените в България и другите Източноевропейски социалистически страни и в СССР, белязали края на Стузената война всъщност съвпаднаха с възхода на неолиберализма, на неолибералния модел на западния капитализъм, утвърден в края на 70-те и началото на 80-те г. на ХХ век в Англия и САЩ. И в този смисъл “реформаторите”, а по същество разрушителите имаха своята идеология, даже Програма за бързо разрушаване на всичко сътворено в годините на държавния социализъм и устройване на капитализъм по американски образец. Прословутият доклад на Р. Ран и Д. Ът писан и от новоизлюпени “десни” и от стари “леви”, чиито имена се знаят и помнят беше именно тази програма, в която беше въплатен духа на неолиберализма, че главното за всяка обществено необходима дейност е печалбата, и който дух следваха и следват до днес всички правителства, независимо от партийните си етикети.

Но днешните български реалии, следствие от тази политика са очевидни и очевадни за всеки мислещ, честен и страдащ за страната и държавата ни българин. Затова нека припомним основните принципи и културни традиции, върху които се изгражда и реализира държавното ни битие в близо 1500 годишната история на българите.( От Велика България на Кавказ и България на Дунав до днес). Именно така! Защото и на Кавказ, и на Дунав, държавно-образуващия етнос са българите. И по същество първата славянска държава е България, която я образуват българите. Всички други славянски са образувани с векове по-късно. Като тези на сърбите и хърватите по примера на българите, а тези на русите от скандинавците/ варягите/ викингите на Рюрик също два века по-късно от българо-славянската България на Дунав. Която България, въпреки робствата ( византийско – 170 г. и османо –турското почти 500 г. ), станала през Златния Симеонов век “държава на духа”с единен народ-нация, не е забравена от света и не е забравена от своите будни синове и дъщери, за да възкръстне отново преди 141 г. като самостоятелна държава.

Но даже и в столетията на робствата налаганият й държавен модел не е бил радикално различен от нейния собствен хилядолетие възпроизвеждан държавен модел. Неговата същност е била от самото начало централизирана държавна власт начело с монарх ( кан, княз, цар, а до преди 30 г. генерален секретар на КП, който е и Председател на Държавния съвет). Но колкото и да е бил авторитарен този монарх или за 45 г.(1944-1989) генерален секретар той винаги в някаква степен се е опирал на Коронен съвет ( включващ представителите на управляващата династия, управляващите областите, патриарха и министрите ) или на Народен събор и Народно събрание (1879-1944 г.), или на Народното събрание и Държавен съвет. Правата и задълженията на тези органи и на Съдебната система са били разписвани в конституциите, легетимиращи държавния ни модел за определения период. Но както и да е било, именно държавният глава е бил центърът на държавната власт и в съзнанието на огромната част от народа е олицетворявал бащата на нацията.

По силата на историческите причини на народностната ни съдба, българите в лоното на ортодоксията/ православието, подобно и на другите балкански народи, съхраняват до късно патриархалните традиции. Младият цар Борис III , са приемали като баща и го оплакват искрено при ранната му кончина. Т. Живков до последно беше величан като “тато”, а пръкналия се на върха на властовата пирамида Б. Борисов беше възвеличен даже и от стари негови поклонници като “ бате Бойко”?!Да се смееш ли, да плачеш ли?? И това при един радикално сменен модел на държавното ни управление??Пълна карикатура, От която главният герой не се смущава, а праска самоуверено нататък, без да вижда, че държавата България, заедно с народа си загива.

Но народът ни има една вековна мъдрост, че “не е луд онзи, който яде зелника, а този, който му го дава”. Категорично смятам, че господинът премиер, по силата на своя манталитет, не предлагащ му високи размисли за държавната власт на хилядолетна България в тази епоха на толкова възможности, но и много повече рискове, опасности и предизвикателства, разглежда държавата като отдадена му за експлоатация фирма. И съвсем естествено за неговия манталитет, всички други властови институции, а не само Министерския съвет, трябва да му се подчиняват и да го слушат. А за да му се подчиняват и да го слушат той именно трябва да ги назначава. Какъв баланс на институтите на демократичната власт, какъв ти там Монтескьо? Той не му е началник. Началниците му са в Брюксел и Вашингтон. И постепенно , опипвайки почвата първо с Парламента за двата мандата г-н Премиерът овладя всички властови органи. Върхът беше назначаването на г-н Р. Плевнелиев за президент. Паметливите българи помнят как г-н Премиерът го посочи пред ТВ-камерите с думите, че и магаре да бил посочил пак ще го изберат??? Българите изтърпяха и тази гавра. Но слава Богу не изтърпяха новия му опит да назначи едно друго недоразумение (като “майка”) за президент на България...

Въпреки провала си г-н Премиерът не се отказа от следваната линия на политиката си. Приближените му, често без да го информират действаха в същата посока, използвайки власта като инструмент за обогатяване, “тук и сега”, а не в далечното бъдеще и за разправа срещу опонентите и критиците си по всякакъв начин. Нали съда и репресивните органи са под контрола на боса им, а значи и под техен контрол. В надпреварата си те постигнаха висоти, непознати в новата ни история и без всякакви “метафори” изправиха България пред непознат колапс.

Какво следва? Или държавата ни и народът ни загиват, както са загинали в историята много държави и народи, или събират останалите им сили, енергия и воля и отново възкръсват, както стана това преди 140 г. Но този път не трябва да се чакат освободители, защото всички имат проблеми и трябва сами да се освобождаваме. Но това е по-достойно!.

Повече от ясно е, че трябва да се промени модела на държавното ни управление. Държавата България трябва да се откаже от модела на Парламентарна република на държавно управление и да утвърди адекватен на нейните културни и исторически традиции модел на Президентска република. По кой образец? На Франция или на САЩ? Това ще реши ВЕЛИКОТО НАРОДНО СЪБРАНИЕ, което трябва да бъде предизвикано във възможно най-скоро време след активно публично обсъждане на принципите на модела на Президентската република в една нова Конституция.

Но, по който и образец да се избере, Президентът трябва да има правомощията на действителен държавен глава със законодателна инициатива и контрол над инициативите на Парламента и Правителството, а не представителни функции , бледа сянка на конституционна монархия.

За да бъде изборът действително надежден преди изборите за Президент Народното събрание трябва да избере от утвърдени имена в науката, изкуството и политиката един Обществен консултативен съвет, който не само ще бъде активен по време на мандата на избрания президент , но ще бъде и онзи орган (не ЦИК), който трябва да допусне до участие в изборите кандидатите за президент и вицепрезидент.

Но, за да бъде изборът действителен избор, а не емоционален акт, кандидатът за президент трябва да представи не само своя вицепрезидент, но и евентуалните секретари/ министри на външните работи, на отбраната , на вътрешните работи и икономиката и финансите. Всички те участват в изборния процес пълноценно, за да е ясна цялостната политика не само на бъдещия президент, но и на екипа му с техните компетенции и идеи. Това означава, че трябва да се престане със стихийното набиране на министри или държавни секретари, които никой не е познавал преди, и които удивени честно ще възкликват “ Егаси държавата, на която аз съм вицепремиер!”

Само така България първо, ще върне достойнството си, което е първата решаваща крачка за нейното възкръсване като суверенна самостойна държава, опряна на ума, таланта, волята и труда на своя народ и ще открие хоризонт за своето бъдеще во веки веков!