/Поглед.инфо/ На философа Хегел приписват афоризма, че всички събития в историята се случват по два пъти; към което, друг велик мислител – философът на хилядолетието, добавя: „Първият път като трагедия, вторият път като фарс”. Оказва се, че в историята има изключения:  някои народи успяват да мобилизират сили и енергия, да постигнат единение и да превъзмогнат сполетялата ги трагедия, превръщайки я след време в успех. Такъв народ е унгарският. Проследявайки последните столетия с изумление откриваме как унгарците успешно преодоляват националните си трагедии. Как, като птицата Феникс, многократно се възраждат от пепелта.

През 1526 г. най-мощната дотогава държава в центъра на Европа претърпява поражение от войската на Сюлейман Великолепни. Век и половина по-късно турците са прогонени. Но на мястото на султана идва властта на Хабсбургите. Опитите на унгарските князе и аристокрация да възстановят суверенитета на страната не се увенчават с успех. И в продължение на век и половина те изоставят меча и се обръщат към възраждане на народностните традиции, образованието, езика. Създават се университети и стотици училища. Унгарският език се развива и облагородява, очиства се от несвойствени чуждици, придобива размах и изразителност, превръща се в мощно оръжие на националното възраждане и единение. И през 1844 г. Хабсбургският двор е принуден да го признае за официален език, наред с латинския и немския. Двете сполетяли ги трагедии на чуждо владичество, сплотяват националния дух, утвърждават унгарския патриотизъм.

В такава обстановка през 1848 г. избухва национално-демократичната революция. Унгария е обявена за република с президент Лайош Кошут. Под националното знаме се съединяват либералната традиция на Кошут, Ищван Сечейни, Ференц Деак с демократичното народностно начало на Шандор Петьофи и Михай Танчич. Макар разгромена от щиковете на европейската реакция, общохуманните идеи на революцията не могат да бъдат изкоренени, живецът им продължава да пламти. И в 1867 г. Хабсбургите са принудени да признаят унгарския суверенитет върху територия от 325 хиляди кв. км. След трагедията от погрома, възстановяването на унгарската държавност, дори в рамките на дуалистичната монархия, е тържество на националния дух.

Ала последвалият половинвековен възход прекъсва с поражение в Първата световна война. Към историческите унгарски земи напират с нарастващи апетити армиите на Антантата и на старите и нови съседи. На 31 октомври 1918 г. в Будапеща избухва т. нар. революция на хризантемите. Създава се Втората република с президент социал-демократът граф Михай Карой. Усилията на правителството за компромисно споразумение с Антантата не дават резултат. Ултиматумът на командващия френския окупационен корпус полк. Фердинанд Викс за по-нататъшно териториално орязване радикализира обществото. В такава обстановка се формира новото правителство на Шандор Гарбаи, което прогласява създаването на Унгарска съветска република и издига високо националното знаме. Подкрепата, на която се радва новата власт се основава много повече на програмата за възстановяване на националните граници, отколкото на обещаните революционни промени. На призива „На оръжие за защита на Отечеството“ се озовават 50,000 доброволци. Националната армия успява да отблъсне нашествениците от север. Но недостигът на продоволствия, нарастващата безработица, бежанският поток, както и натиска на интервентите, обричат републиката. През август 1919 г. румънски части окупират и плячкосват Будапеща. Архитектите на Антантата бързат да омиротворят непокорните победени. На 4 юни 1920 г. унгарците са принудени да приемат трагедията на т. нар. Трианонски договор, който, също като нашия Ньойски договор, в действителност е диктат на победителите. Територията на страната е редуцирана на 93,000 кв. км. В отнетите от родината земи остават над 3 милиона унгарци. И до днес унгарците, както българите, подхвърлят с болка, че отвсякъде граничат със себе си. Съветската република обаче, изиграва ролята на отрезвител: секват намеренията за по-нататъшно разкъсване на унгарските земи, за още по-мащабна национална трагедия.

В периода между двете световни войни на власт в Унгария е режимът на адмирал Миклош Хорти, който следва иредентистка политика – преразглеждане унизителните условия на Трианонския диктат.При липса на политическа алтернатива, иредентизмът отвежда Хорти до съюз с нацистка Германия. Но в края на войната Унгария(както България и другите сателитина Хитлер), отново търпи поражение.

На 9 октомври 1944 г. Чърчил предлага на Сталин “процентно съглашение” за подялба на Европа. Унгария (както и България) е включена не по своя воля в съветската сфера на влияние. След като Червената армия прочиства страната от нацистите, временното правителство – с представители на партията на дребните стопани, на социалдемократи и комунисти предприема решителни стъпки за възстановяване на стопанската дейност: национализират се мините, електроцентралите, четирите най-големи промишлени концерна и десетте най-големи банки. Извършва се радикална поземлена и парична реформа. Реформира се образованието. В интелектуалния живот настъпва „свеж полъх“. Властта се радва на широка подкрепа.

В условията на започналата Студена война и последвалия разрив между ръководствата на СССР и Югославия, в цяла Източна Европа започват масови чистки, които засягат най-вече ръководствата на комунистическите партии, националните фронтове, държавното управление. Ексцесиите на унгарските тайни служби AVO са най-зловещи. Измежду многобройните смъртни присъди, издадени по късата процедура, е тази на министъра на вътрешните работи Ласло Райк; стотици са осъдени на различни срокове затвор. Политическата подкрепа, която властта има в началните следвоенни години сред работническите и селските маси и широките слоеве на интелигенцията, започва да се руши.

След смъртта на Сталин през 1953 г. в Съветския съюз започва вътрешна борба за лидерство. Фундаменталните проблеми на развитието остават на втори план. Догматичните постановки за неизбежната победа на социализма, като по-прогресивен обществен строй, започват да се преосмислят. Критики и преоценки на конкретни практики на управляващите комунистически партии започват да се чуват и „отгоре“. Най-отчетливо тези тенденции се открояват в периферията, в страните с т.нар. народна демокрация. С подкрепата на Москва, през юли 1953 г. Имре Наги е избран за министър-председател. Правителствената му програма включва радикални реформи, вкл. увеличаване делът от БВП за потребление; намаляване тежестите върху селските стопани; закриване на лагерите; и др. На партиен конгрес Наги настоява за издигане политическата роля на Националния фронт и за въвеждане на ограничена многопартийна система.

Втвърдяването на съветската линия през март 1955 г. довежда до отстраняване на Наги от премиерския пост. Като че надделяват хардлайнерите и властта, основана върху полицейско насилие и терор. В такава обстановка на 22 октомври 1956 г. започват протестни демонстрации, които прерастват във въоръжени сблъсъци. Имре Наги отново е издигнат на върха, този път – от студентите, работническите съвети, интелигенцията. От събитията, които започват “отдолу”. И той поема пътя към своята Голгота.

Подобрили, макар и незначително, жизнения си хал, отърсили се веднъж от страха, унгарците не желаят връщане към предишните ограничения и репресивни практики. Исканията им са дълбоко демократични по характер и социални в своята същност. За тях съветският модел в унгарските условия е неприложим, даже е вреден. А опитът да се отхвърли в онези години съветският модел е революционен по същество.

Властващата съветска бюрокрация – същата, която три десетилетия по-късно започна да разрушава собствената си страна – не може да допусне компромис. Репресиите се изсипват най-вече върху ляво ориентирани унгарци, социалисти, ръководители на комунистическата партия, които вярваха и продължаваха да вярват, че социализмът може да бъде само и единствено демократичен. Смъртни присъди получават Имре Наги (министър-председател); Пал Малетер (министър на отбраната); Йожеф Силадьи (началник на кабинета на Имре Наги); Миклош Гимеш (журналист). Геза Лошонци (министър) умира в затвора. На дългогодишни срокове затвор са осъдени Михай Фаркаш (бивш министър на отбраната и член на Политическия комитет на УКП); Шандор Харасти (журналист, главен редактор на в. “Непсабадшаг”); Миклош Вашархей (журналист, прес-секретар на Имре Наги); Дьорд Фазекаш (журналист, съветник на Имре Наги); Ференц Яноши (генерал); Шандор Копачи (директор на полицията на Будапеща); Ференц Донат (икономист, член на провинциален комитет на УКП); писатели-комунисти като Тибор Дери и Дюла Хай.

Но в пепелищата на трагедията унгарците защитават правото си на национално достойнство, извоюват на практика относителна самостоятелност. Суровите репресии скоро са последвани от прагматични реформи. Допуска се изява на частната инициатива и предприемачество в рамките на плановото стопанство. Предпазливо, но настоятелно, започва да се осъществява полунезависима политика в рамките на съветската система. Иначе казано, поражението на революцията “отдолу” научи унгарците как да победят с революция “отгоре”, да постигнат други, “по-малко драматични, но по-ефикасни средства за ‘вътрешно’ освобождение”, коментира десетилетие по-късно известният френски социолог Раймон Арон.

Политическата промяна от 1989 г. заварва Унгария с 319% валутен дълг – с около една трета по-голям от българския. Икономическият спад е 20%. Страната се деиндустриализира. Много скоро унгарците разбират, че надеждите им за демократично развитие, основано на националните ценности и социален възход се оказват илюзия; че налаганите отвън либерална демокрация и пазарна икономика са понятия, изпразнени от съдържание; капан, зад който се прикрива суспендирането на демокрацията и ликвидирането на пазара от робуващите на неолиберализма западни елити. През значителен период от прехода на власт са системни партии от социал-демократически тип, които гледат през розови очила на този заробващ процес.

Но както често става в историята, в критични ситуации се раждат сили и се формулират конструктивни решения, обединяващи нацията за решителни действия. В унгарските реалии локомотивът отново е унгарският дух, съхранил се и устоял във вековните борби срещу опитите да бъде похитен и разкъсван от европейските империи. Но трябваше да изминат две десетилетия преди унгарците да осъзнаят измамата, да се активират и пристъпят към решителни действия.

Обратът към национално отговорна, социално ориентирана политика се свързва с името на Виктор Орбан. Но в непосредственото му обкръжение се открояват способни администратори – и връстници, и от по-старото поколение; така че на Орбан следва да се гледа като на събирателно име на значителен брой талантливи управленци. Окончателно се погасява дългът към МВФ. Започва мащабна реформа на администрацията и съдебната власт. Страната се реиндустриализира. Външноикономическите връзки се разширяват към страните от бившето съветско пространство, Китай, Индия, Турция, Иран... Безработицата от 14% през 2010 г. се свежда до поносимите 4-5%; икономиката е в подем с 5% растеж. Средната работна заплата е 1420 евро, пенсията – 450 евро. А социалната политика на правителството и мерките срещу демографската криза нямат аналог през последните 30 години в Европа!

Орбан много разчиташе на изборите за Европейски парламент през май 2019 г. национално отговорните, социално ориентирани, антиглобалистки сили да вземат превес. Макар рязко да увеличиха влиянието си, те не успяха да завоюват ръководни позиции в Европарламента. Преди дни пък в Унгария се проведоха общински избори, на които опозицията успя да овладее кметствата на Будапеща и по-големите градове от. „Победата“ обаче не се дължи на отслабване на коалицията ФИДЕС/ХДНП, колкото на обединяване на цялата опозиция срещу ФИДЕС, на „всички срещу Орбан“. Тази „победа“, както и отхвърлянето преди това от Юридическата комисия на Европарламента на кандидатурата на Ласло Трочани за еврокомисар, под предлог, че отстоявал унгарските национални интереси, са знак, че неолибералните сили и НПО-та на ясла на Сорос, воюват като за последно. Светът вече е отхвърлил глобалисткия модел. Въпреки това, на Орбан му предстоят много нови битки, за да се постигне единодействие на нелибералните, антиглобалистки сили в Евросъюза. А унгарците никога повече няма да допуснат национална трагедия, като тази от 1956 г.!

Труд