Студент в чужбина?! Нито талантът и знанията, нито дори парите решават всичко. Недоверието към чужденците расте и ще се засилва
Да си талантлив, ученолюбив, приет в престижен университет в чужбина, един от хилядите млади българи от категорията "изтичане на мозъци зад граница", далеч не е повод за радост и гордост. Поне в началото, когато се опитваш да се "закачиш" и адаптираш към новата среда, която ти се струва твърде негостоприемна, даже враждебна. Сблъсъкът с тамошните правила, възпитание и норми - психологически, културни, морални, битови, ако щете, е наистина впечатляващ. Трябва да си изключително мотивиран, зареден с въображение и доста енергия, за да преминеш Рубикона. А за мен като родител и страничен наблюдател това изглежда направо като битка за оцеляване. И няма как де не си задавам многократно въпроса - защо съсипахме страната си до степен, при която повечето млади търсят перспектива навън, подгонени от липсата на работа в родината си и от чувството, че тук са излишни.
Впечатленията ми са от Франкфурт, Германия, но съм сигурен, че усещането за някаква празнота и отчуждение присъства навсякъде. Първите мъки са
в търсенето на квартира
Да получиш стая в студентско общежитие в Мюнхен или Франкфурт е мисия невъзможна. Списъците от канидидати са дълги, местата - твърде малко. Записванията започват поне половин година преди старта на семестъра, когато дори нямаш ясна ориентация къде и какво ще следваш. Да не говорим, че децата по това време изцяло са погълнати от подготовката за матури, зрелостни изпити и наближаващите абитуриентски балове.
Германската държава е длъжна да осигури по закон място в общежитие за всеки студент, който идва от друг град или от чужбина. Шансът за стая обаче може да ти се усмихне едва след един семестър, ала и това не е сигурно. Има и частни студентски общежития, но и там ситуацията не е по-различна. Разликата е в цените. Докато в държавните месечният наем излиза под 300 евро, то в частните той стартира от 300 и нагоре. При тях се изисква и документ за доходите на родителите, гарантиращ, че плащанията ще са редовни и безпроблемни.
"Господине, няма такива заплати"
изумено ме гледа слабичка женица зад бюрото в католическото общежитие, което е в центъра на кампуса на самия университет. А аз съм не по-малко смутен, при положение, че справките ми включват всички възможни доходи - и по трудов, и по авторски договор и хонорари, събрани от последните 3 месеца. Как да й обясня, че у нас средната работна заплата е 400 евро (800 лв.), че мнозина работещи не я достигат и че това, което й се струва на нея нормално - 2000 евро или 4000 лв. на месец, не взема официално дори родният депутат или министър...
Търсенето на свободния пазар също се оказва нелека задача. Но поне шансовете са по-големи. Необзаведена квартира тук се предлага за около 350-400 евро, а мебелирана за по-малко от 600 трудно може да се намери. В престижните и скъпи квартали като Норденд и Вестенд сумата с лекота надвишава 1000 евро - нещо непосилно за студент въобще. Сделките обикновено стават през агенции, на които се изръсваш с още един допълнителен наем като комисиона, а в договора ти за квартира задължително фигурира депозит от още 2 предварителни наема като гаранция за целостта на имуществото в нея.
И парите обаче невинаги ти "отварят врати". Оказва се, че собствениците, пък и посредниците, предпочитат
германци пред чужденци
Отказите са любезни, с мотива "Обектът вече е зает". Но ако решиш да си направиш повторен експеримент с "обекта", този път с германска фамилия, откриваш, че не е така... Това аз наричам "новата германска стена". Защото недоверието към прииждащите всяка година хора от цял свят расте и изглежда този процес ще се засилва. Независимо дали става дума за изградени вече специалисти, за студенти с амбиции и перспектива, или просто за гастарбайтери. Разбираемо. А може би и оправдано от гледната точка на самите германци.
Иначе никак не е без значение местоположението на покрива, който наемаш. Защото крайните квартали или местата около големите гари са плътно населени с общности от турци, иранци, афганистанци и роми и се смятат за опасни. Някои от тях, като пътните възли Констаблервахе и Хауптвахе, са в самия център на Франкфурт, където са и големите молове и витрини на магазини с известни марки като "Зара", "Тифани", "Картиер", "Прада", "Гучи", "Адидас", "Водафон", "Бенетон" и какво ли още не. На входовете им обаче не липсват надписи с предупреждения: "Внимание. Пазете портфейла си!"
Точно на тези места всяка сряда и събота се организират нещо като открити пазари, където прииждат производители от околностите на града, за да предлагат всевъзможни храни и лакомства. Атмосферата силно напомня на бирфеста в Мюнхен, а смесицата от хора, раси и националности трудно може да се опише. Привидно това съжителство изглежда безпроблемно, но взаимната толерантност е по-скоро фалшива, изпълнена с усещане за тлеещо напрежение.
За мен като българин има обаче нещо, което наистина ме изуми - никъде в града не видях улично куче или котка. Затова пък по моравите и из парковете около големите банки и в кампусите
играят на воля зайчета и катерици
В басейните и езерата плуват патици или риби, необезпокоявани от никого. Такава природна идилия в София е невъзможна. Явно в Германия парите наистина се усвояват по предназначение.
И друг парадокс прави впечатление на чужденеца. Точно в ситито, където са струпани големите банки и всеки втори срещнат е костюмар с куфарче, няма просяци, наркомани, проститутки, нито тълпи от джебчии или съмнителни групи и типове. А точно на няколко преки от този бизнес хайлайф има улички, където можеш да видиш компактни маси от въпросните общности. Някакси имаш усещането, че едва ли не си "знаят мястото" и не създават проблеми.
Транспортът в града е уреден перфектно. Комбинацията от бусове, трамваи и метро е твърде удобна и бърза, така че ти трябват не повече от 40 минути, за да стигнеш и най-отдалечения район. За студентите градският транспорт е напълно безплатен с изключение на бързите междуселищни влакове, което си е сериозна привилегия. Цената на билетчето е според зоната, до която пътуваш, а най-евтиното е около 1 евро за ползване на 2 превозни средства. Седмичната карта за цялата мрежа пък е малко над 24 евро.
Основното "превозно средство" обаче е велосипедът. Може би всеки втори жител на Франкфурт кара велосипед. И това не е някаква временна мода, а утвърден начин на живот. Специалните алеи за колелета са задължителни зони, предимството им е гарантирано, както и на пешеходеца пред зебрата.
Цените в магазините
определено разбиват мита, че на Запад било по-евтино. Нямам впечатления колко струват бензинът, токът, парното и други комунални услуги, но който твърди, че стоките у нас са по-скъпи, или е заблуден, или заблуждава. А най-вероятно разсъждава през призмата на немските заплати, не и на българските. Вярно, разнообразието на хляб е огромно, качеството несравнимо, грамажите варират, но цените са същите като в България, само че не в лева, а в евро. Така е и с повечето други стоки. Най-скъпа е водата. Бутилка малка минерална вода, която у нас е 60-70 ст., там тръгва от 50 евроцента, което е левче, а в заведенията стига и до 3-4 евро. По-евтино може да се намерят йогурти и някои млечни продукти, вкл. сирене камамбер - за 65 цента.
Във Франкфурт "властват" основно 3 вериги за всекидневен шопинг - REWE, Penny и DM, последната основно за козметика и хигиенни препарати. По тази линия София изглежда доста по-конкурентна. Интересното е, че в неделни дни нито една от тях не работи, а градът изглежда като опустял. Това е и времето, когато можеш да потичаш сред природата или да покараш велосипед - неща, в които германецът изглежда влюбен.
Истински пример за гъвкавост при бизнеса може да се види при хотелите. Мрежата от малки хотелчета тук е много добре развита, като една и съща категория стая в един и същ хотел може да те изненада с различни цени, и то в няколко последователни дни - диапазонът е между 50 и 80 евро. Това е така, защото собствениците им ги вдигат или свалят според търсенето. А търсенето може да се окаже голямо, когато се открива някакво изложение, има панаир или дори футболна среща.
И отново се връщам на темата за недоверието и отчуждението отвъд "новата стена". Защото най-голямата разлика, която видях, е в разделението при работата. Ако германците са в ситито, банките и институциите, то преобладаващата част от наетите в сферата на услугите са чужденци. Избор има, но всичко зависи от теб самия. А стремиш ли се към върха, пътят наистина е дълъг и стръмен.
Дума
