/Поглед.инфо/ В навечерието на европейските избори геополитическият анализатор доц. Валентин Вацев направи за пръв път в България дисекция на явлението „жълти жилетки“ във Франция с представянето на основните 25 искания на протестиращите. От няколко години прогнозира, че нови елити в ЕС ще изместят старите. Какво следва на стария континент след евровота и как да разчитаме резултатите от милионите бюлетини в ЕС? Разговорът ни с доц. Вацев започна пред скоби за случващото се в БСП, което сравнява с „хутсцва“– еврейска дума, означаваща „чудовищна, оглушителна наглост, която обърква публиката“. „Не мога да преценя дали Корнелия Нинова или Сергей Станишев в момента демонстрират по-голяма хутсцва“, казва събеседникът ми. Но вмята, че сериозните хора днес в България не трябва да се занимават вече с тях.

Нова карта на политическите отношения в ЕС прогнозирахте пред „Труд“, доц. Вацев, в коментар във вчерашния ни брой, но и нови порблеми в Европа. Не са ли u достатъчни и сегашните? Изправен ли е ЕС пред спирала от кризи предвид резултатите от европейските избори или напротив – политическото кълбо ще започне да се развива в решаване на сегашните?

– На Евросъюза му стигат старите проблеми. Но днес пред големи проблеми е изправена преди всичко евробюрокрацията. Това е една огромна, макар и невидима корпорация, от десетки хиляди невидими хора, които са назначени с определящата воля на ядрото на Европарламента. Те са десетки хиляди – и според мен са повече като численост от апарата на НАТО – огромна паразитична структура, претендираща да твори смисли, но произвездаща само мъртвородена претенциозна фразеология. Това са хората, които първи ще усетят, че досегашното политическо ядро на ЕС е срутено и че монополът върху кадровата дейност на ЕС е загубен. Проблемите започват сега за еврочиновничеството, включително и за българското, а после вече и за Евросъюза. Да, достатъчни са и сегашните проблеми – и ще има още повече. Но, вижте, животът, всъщност, е просто лавина от проблеми – някои се решават, други се изместват, трети се забравят. А Евросъюзът предстои да намери своята нова политическа форма. Сега можем да говорим само за общата u рамка. Но тя предстои да се запълва със съдържание, и не се знае още какво ще бъде то. Сигурно е, че е разрушен монополът на сегашните либерали. От този избор до следващия в пространството на Европарламента ще се движат различни разпадни продукти – неизбежно е при такова срутване на ядрото, плюс кълновете на новото, някои от които вече са в Европейския парламент, а други – предстои да влизат там. В момента всичко върви по логиката на историческото развитие. ЕС ще разрушава досегашната си политическа форма и ще създава нова такава. Но ЕС не е загубил ролята си в този свят.

Колко време ще продължат тези турбуленции в ЕС, които неминуемо ще се случат със споменатите от Вас разпадни политически продукти?

– От една – две години не може да се говори, че времената са спокойни. Напротив. А сега, след тези знакови избори, ще бъдат още по-неспокойни. Най-малкият срок е между половин и една година и дори повече, за да се стабилизира някакво ново статукво. Тук става дума за нова, съдържателна форма на ЕС. Никой не бива да очаква Съюза да изчезне, да се разпусне, ако нещо такова е възможно – то е в някакво отдалечено бъдеще. Може да кажем отсега, че няма да има либерален консенсус и няма да има либерален монопол. Европейският либерализъм преживява най-долната точка от своето съществуване. ЕС е създаден и се развиваше допреди 10-на години – защото тогава спря да се развива – едновременно по два проекта. Единият е федералисткият, или идеята за Съединени Европейски Щати на троцкистите: „защо Америка да може а ние – не“. Има и втори проект – това е идеята за юнионизма – ЕС като съюз между държави, които не желаят да смесват суверенитетите си. Вторият проект винаги е бил актуален – и винаги е бил държан на заден план. От няколко дни чета американски и европейски анализатори, които казват, че ще има ЕС, който ще бъде съюз на европейски държави. Много е лесно този съюз да се нарече съюз на националистите. Но ако ще се води сериозен разговор по този въпрос, обаче, трябва да се избягва скудоумието на либералната пропаганда. Трябва да започне да се прави разлика между националист – това е човек, който вярва, че нацията създава държавата и етатист – човек, който знае, че държавата създава нацията. Ако разсъждаваме, например, националистически, ще питаме защо кюрдите, които са 35-36 милиона, си нямат държава, след като са нация. Ако сме етатисти обаче, ще се запитаме защо гражданските общества на кюрдската общност, които живеят в 4 различни страни не желаят да съществува кюрдска държавност. Затова в ЕС сега очаквам не толкова ренесанс на национализма, а на етатизма, на хората, които знаят, че Държавата е тази историческа сила, която магнетизира своята среда и своето общество. Очаквам ренесанс на идеята за държавност – а държавността е главният пострадал в троцкистката парадигма да бездържавието. За да говорим за бъдещето на ЕС, ще ни трябва по-сложен категориален език. Евроидеолозите – храненици на срутеното статукво, които в момента ги друса истерична криза, не правят разлика между национализъм и етатизъм. Впрочем, българските националисти също не се интересуват от това. А аз очаквам един Евросъюз, в който държавите и съответно националните елити, ще имат качествено друга, по-висока роля. И разбира се, общоевропейската бюрокрация, която в момента изглежда точно като един самоуверен тумор, който дори си вярва, че прави Историята, ще бъде орязана безжалостно.

Ако се върнем на резултатите от европейските избори – в целия ЕС забелязахме една висока избирателна активност, а у нас – точно обратното. Какво казаха германците, французите, белгийците, испанците, италианците с вота си?

– В момента предстои най-малко десетина дни съдържателен анализ на волеизявленията на тези общества, които изброихте. Така че дори и да мога, не бива да казвам какво са казали. Мога да кажа какво са показали – великолепна политическа активност и то на фона на общия хор от политолози, които обясняваха, че спадането на политическата активност е белег на политическа зрялост на ЕС. С други думи това е оборване на старата пошла теорема, че който не гласува, не гласува, защото е доволен от статуквото. Изброените от Вас народи показаха, че са твърдо решени да използват възможността да променят нещо с гласа си. Наблюдаваме много внушителен изблик на обществено-политическа енергия, предизвикан от мотивите на недоволството. Германци, французи, белгийци са недоволни не от ЕС, а от начина на подредба на отношенията в ЕС. Това се вижда – и особено ясно в Италия. Като оставим настрана тези, които мечтаят да напускат Европейския съюз, между другото напускането също е политическа парадигма – то също е израз на политическо отношение към реалността. Много хора не са съгласни с днешната подредба. Не са съгласни с безконтролното и безсрамно нагнетяване на троцкизъм – това е антидържавност, мултикултурализъм и всичко това, което свързваме с действията на Сорос, защото Джордж Сорос е днешният говорител на Лев Троцки. Нагнетяването на троцкизъм или соросианство предизвика много дълбоко чувство на исторически дискомфорт във всички европейски народи. Европейските народи не са консервативни – това са хора, които знаят какво е прогрес, развитие, движение в правилна посока, но безконтролното налагане на соросианство, на мултикултурност, на всякакви експерименти, доведоха до това европейските народи да гласуват движени от несъгласие и чувство за тревога. Източникът на тревогата е соросианството, с други думи-троцкизмът. Те бяха активни, защото се чувстваха в силата си с волята си да променят нещо. В България положението е съвсем друго.

Има ли в България енергия за създаване на нов политически проект, който да бъде припознат от пасивните избиратели? Близо 70 процента от имащите право на глас не излязоха да гласуват – от години слушаме за „партията на негласуващите“.

– Работата е там, че цялата българската политическа система е в криза на представителността. Докато ние наблюдаваме забавните надлъгвания между българските политици, спорове относно блясъка и величието на Бойко Борисов и мизерията на БСП, всъщност обществото оценява общия статус на своята политическа класа и се разграничава от собствената си политическа система. Избирателната активност не е просто резултат от повече или по-малко успешна пропагандна вълна преди деня на изборите. Тя е проява на дълбинна политическа воля, насочена нанякъде. В България избирателната неактивност е проява на политическа воля, насочена към отхвърляне на политическата система. Затова правилно споменавате за партия на негласувалите, за партията на голямото „не“. Всъщност това са носителите на утрешния ден на България – тези, които не желаят да се ангажират със срамните изпълнения на днешната българска политическа класа. Например, мога да Ви уверя с целия си опит, че огромно количество български социалисти отказаха да гласуват за Българската социалистическа партия. За тях тя не е представителна. И огромно количество социалисти от БСП прескочиха границата и отидоха в ГЕРБ. За Ваша изненада, в ГЕРБ има огромно количество членове на БСП, които решиха, че в БСП няма място за тях. Негласувалите всъщност вече не са отсъстващи, а са присъстващи. В България вече диша новата политическа субектност. Сега предстои един изключително важен, труден и странен конструктивен момент. На тази нова политическа субектност да се помогне да се самоосъзнае – не в негативни форми, не просто че е партията на голямото „не“, а че е партията на някакво „да“, което още го няма, защото е само в бъдещето. Така че в България моментът е конструктивен.

А има ли енергия в България за създаване на нов политически субект, на нов проект?

– В момента не виждам такава енергия. На българите са им омръзнали недостойните игри, а в БСП се разви недостойна игра. В ГЕРБ преди месец – също. И това е залог за нова политическа субектност. Но според мен в историята нещата стават не толкова с енергия, колкото с мъката на катастрофата. Когато субектите ги няма, те се появяват от мъката на безсубектността. Нова субектност ще се появи със своя, собствена енергия.

Когато говорите за радикална бъркотия в Евросъюза – има ли опасност тя да предизвика икономическа криза, която да се отрази и на обикновения европеец?

– Разбира се, че има. Кризата е започнала още преди голямата бъркотия, задълбочава се в хода u и може да се задълбочи докрай в момента, в който бъркотията политически се разреши. Икономическите дела на ЕС не са добри и не отиват на добре. Въпросът не е кой европейски олигарх ще даде най-много милиони евра за възстановяването на „Нотр Дам“. Икономическите процеси в ЕС не радват никой сериозен анализатор. Избягвам думата криза, защото това е едно от наименованията на житейския процес.

Да го наречем икономическа нестабилност.

– Да, да. Вашият въпрос е основателен. Когато има политическа нестабилност, първият резултат е в сферата на икономическата нестабилност. Има и културна нестабилност. Има и идеологическо объркване. ЕС днес е система, която е разцентрована по всички възможни сценарии и направления. Но не съм съгласен да се отписва Евросъюза, само защото е надживял собствената си либерална идеология. Тя ще отиде в историята и ще дойде друга. А иначе, да – икономически проблеми, и то големи, ще има. Без да искам да нагнетявам излишен драматизъм, тези проблеми ще стигнат до нас. Работата е там, че днес българската икономическа стабилност е резултат от един прост факт: в България е прокарана една тръба, която непрекъснато бълва евра. И този, който е на власт, има правото да разпределя еврата, които бълват от тази тръба. Всъщност, за това беше битката на БСП и ГЕРБ – кой да транжира и да насочва европарите. Българският политически и стопански елит живее за сметка на европейските пари, защото българската индустриална мощ бе унищожена съзнателно, за да бъде приета България в ЕС още при закриването на преговорните глави по времето на Меглена Кунева. Ние нямаме собствени производителни сили. Някъде след 2023 година потокът от тази тръба с милионите евра ще секне – значи парите ще се разпределят по нов начин. И щеше да е добре още от сега да преценим каква е разликата за България при двата модела на ЕС, за които вече говорихме – федералисткият, който ни отрежда място в задния двор на Съюза, или да се избере идеята за сувереността, за юнионизма, с възможности за творческо национално развитие.

А как София може да стане, както казвате, геополитически център на Балканите? Имате ли конкретни идеи как може да се случи това? Какви са стъпките? Трябва ли ни геополитически тръст, който да кумулира подобна програма, например?

– България и сега е геополитически център, но той е празен, в него няма никой. Електроцентрала, в която са се самонастанили хора, незнаещи какво е електричество. На нашите политици не им е интересна геополитиката. Липсва съответната геополитическа воля. А дали е възможно създаването на геополитически тръст – да. И такъв геополитически тръст е възможен, но за да се доживее до него, са необходими толкова много промени, които трябва да изреждам дълго време. На този етап България има нужда просто от отговорна политическа класа. Ако тя е адекватна и автентична, тя някак от самосебе си, автоматично ще започне да се досеща, че българската политика непременно има и геополитическо измерение. Но засега имаме една деморализирана група от хора, които във всичките си активности не могат да съберат повече от 30 процента обществен интерес за избори. Не съм сигурен, че това може да се нарече и политическа класа. Може би политическа класа в края на своето съществуване.

Нашият гост

Доц. д-р Валентин Вацев е роден през 1950 г. във Варна. Завършил е Философско-историческия факултет на СУ “Св. Климент Охридски”. До 1997 г. е член на Изпълнителното бюро на БСП. Преподавател по геополитика и европеистика. Автор на монографии по философия, социология, културология и политология. Владее английски, френски, немски, полски и руски език.

Биляна Веселинова, Труд