Любомир Левчев: Поколенията ще ни проклинат за грешките ни

/Поглед.инфо/ Интервю на Валерия Велева за политиката, заблудите, опасностите пред България

• Г-н Левчев, излиза автобиографичният ви тритомник, който обхваща близо 80 години от живота на България. И за трите книги сте чул досега присъдата на читателите, а тя е в продължаващия интерес и в многобройните издания. Какво ви тежеше най-много при писането?

• Да, информацията е вярна. Издателство „Ентусиаст“ за първи път ще пусне романите на моя живот като тритомник. Тези книги са преживели пет-шест издания. А имат и преводи в САЩ и Русия. Но сега за първи път ще проверя дали съм преживял един или три живота. Струва ми се, че най-трудното е да останеш верен едновременно на художествената истина и на формалната историческа правда. Всъщност, тези две истини си помагат да се получи по-голяма дълбочина на текста, по-жива чувствителност. Още в началото започнах предпазливо да определям жанра на тези книги като „роман от спомени“. Споровете дали това е възможно са вече минало. Питате ме кое е било най-тежкото. Най-тежка е присъдата на времето, която изисква още една вярност – да останеш верен на себе си. Тази присъда върви заедно с теб, още докато пишеш. И няма амнистия, няма помилване.

• Има ли премълчани истини?

• Премълчаването на истината е прийом, присъщ на политическата история. Тя също ти предлага своите услуги и ти трябва да я отразиш, без да се отдаваш на съблазните й. Ето че правдите станаха повече. Те се движат заедно като орисници. Това видение ми харесва.

• Коя оценка от съвременниците на трилогията не приемате?

• Младият автор се вълнува и цени положителните оценки на критиката, похвалите на публиката. И той има право на това – по този начин получава смелост да продължи. На моята възраст похвалата на читателя е приятна, но не може да ме подмлади. Класиците учат да приемаме похвалата и клеветата равнодушно. Не приемам политически тенденциозните оценки.

• Направете сравнение между България във времето на „Убий Българина!“ и България в „Панихида за мъртвото време“.

• Когато излезе „Убий Българина!“ /1988/, във времето се зараждаха опасни, но неясни тревоги. Проф. Петър Динеков ме насърчаваше за книгата, но ме молеше да сменя заглавието. Днес българинът знае графика на своето изчезване. Мъртвото време обсъжда дали централните гробища да се приватизират, да станат частни.

• Първата ви стихосбирка е: „Звездите са мои“. Не е ли доста самонадеяно това заглавие?

• Да. И се възприемаше като знак на нахално самочувствие. Защото тогава все още скромността красеше болшевика. Пак по същата причина мнозина харесаха книгата и я защитаваха. Редакторът, който я пусна, беше бившият партизанин Давид Овадия. Той ме предупреди, че книгата ми е опасно нагла и по-добре сам да си я спра. Беше 1957 г.

• Твърдите, че сметките ви с живота са чисти. А раните?

• Раните трябва да се пазят, за да не бъдат замърсени. Раните трябва да се дезинфекцират. Раните трябва да се крият. В едно свое стихотворение Сергей Есенин ни дава пример: За да скрие сърдечните си рани, той казваше:

Ничего! Я споткнулся о камень,

Это к завтраму все заживет.

• Казахте ми, че съдбата винаги е била раздвоена към вас. Защо?

• Това раздвояване на съдбата е неизбежно. Барух Спиноза в своята „Етика, изложена по геометричен път“ има една гениална теорема. Цитирам я по памет: „Любовта се превръща в еквивалент омраза, щом изчезнат причините за любов, дори когато няма причини за омраза“.

• Най-голямата ви лудост?

• Един академик, член на политбюро, ме определи – по повод моята „Интелигентска поема“, като „агент на империализма“ и „шизофреник“. В отговор помолих със специално писмо до ЦК на БКП и до редакцията, в която работех, да ми бъде отпусната пенсия за 100% загубена работоспособност. Но дали това беше най-голямата ми лудост? Днес звучи смешно.

• А най-голямата ви заблуда от онова време, която днес осъзнавате?

• Най-големи са идеологическите заблуди, които утвърждават, че светът се движи по предначертан път. При това закономерно възходящ.

• „Не искам да помагам на забравата“. От коя забрава най-много ви е страх?

• Ето, сега съм забравил откъде е този ред. И тази забрава ме плаши.

• Чувствал ли сте се някога зад борда?

• Не само съм се чувствал, но и съм бил. Тъжното е, когато си зад борда, а не го разбираш и си мислиш, че си на плажа.

• Какво остави в живота ви политиката? И можехте ли да избягате от нея?

• Оставила ми е много възторзи и много разочарования. Страх ме е, че не съм можел да избегна тази своя съдба. Баща ми – лекарят, умря при операция през 1946 г. – още в царска България. Майка ми, завършила музикално училище, трябваше да работи в стъкларска фабрика, за да мога аз да взимам уроци по цигулка. Учителят ми Константин Зидаров честно предупреди майка ми да не си харчи парите, защото аз нямам качества на музикант. По цял ден играех футбол в махалата и пръстите ми бяха изпочупени. Моят главен учител беше улицата. Тя не свиреше на цигулка. Тя освиркваше. На улицата можеш да бъдеш всякакъв – какъвто желаеш и какъвто не желаеш. Самото време бе революционер.

• А каква е днес политиката?

• Мирише на демагогия, а се хвали, че е демокрация. Много самохвална политика.

• Оценката ви за дебатите в парламента? Има ли оратори там?

• Големи оратори. Малки идеи.

• Имате ли усещането, че сме народ без ориентир, без посока? И защо изпаднахме в това положение?

• Защото сме имали фалшиви ориентири. Те ти дават надежда, но тя се губи както се губи кръв. И не остават следи от нашата вяра. А нали това трябва да бъде свещената посока – националният идеал.

• Но както нямаме национален идеал, така нямаме и водачи. Кои са големите ни грешки като народ в последните 25 години?

• Не зная къде са водачите ни. Навярно водят нещо. Но май главно се оплюват. И какво? Идеята за национално помирение изглежда бледа възможност. За да се случи такова нещо не са достатъчни само вождове. Водачи дал Господ в излишък. Мисля, че Иречек пише някъде в дневниците си: „Българският народ се състои от бивши, настоящи и бъдещи министри“. Ние нямаме единен възглед за собствената си история. Последната ни национална концепция за бъдещето на България беше влизането ни в Европейския съюз. Като обикновен вестникар активно се изказвах за такова европейско бъдеще. Но днес Европейският съюз сам заговори повече за връщане към миналото, отколкото за бъдещето. Европейците били силно разтревожени, че в България няма свобода на словото. А аз – наивникът, вярвах и пишех, че ако има нещо постигнато за последното двайсетилетие – това е свободата на словото. Една концепция за бъдещето на България може да бъде нещо съвсем кратко. Тя трябва да отговаря на един-единствен въпрос – как българският народ да не се стопи като восъчна свещ. Тогава вождовете български могат да последват Левски и да отидат да освобождават други народи.

• Социолози обаче чертаят точно тази мрачна перспектива – че българите се топим като свещ. А никой от политиците дори не говори за това. На чудо ли се надяваме, или сме се примирили?

• Ще повторя една утопия, която блуждае в мен като спасителна светлина: В своята славна и гибелна, и всякаква история българският народ е проявявал заложбата да възкръсва. По времето на ЕкатеринаII, която е мечтаела да обедини всички славяни под своя скиптър, тогавашната наука не е била сигурна, че българският народ все още съществува. До такъв мрак сме били достигнали. В един учебник по география, издаден в Турската империя през 1874 г., четем, че в Европейска Турция живеят 6 милиона българи. Какво е било това чудо? На какво се дължи? Длъжни сме да го открием, ако не го знаем. Трябва сами да се поканим на Тайната вечеря. А Христос да не ни мие краката, а да ни измие озлобените и обезверени души.

• Ваши са думите: България е в опасност. От какво?

• Държавата е разграбена. Разпродадена за стотинки. Армията, доколкото е останало нещо такова, играе ролята на чуждестранен легион. България започва да ни харесва, едва когато емигрираме.

• Какво бихте казал на обикновения човек - къде да намери опора?

• В себе си и в земята. През мрачните ни векове има съобщение на странстващи рицари, минали през България, които свидетелстват за нашето обръщение към земята. Останал без държавност, останал без пътеводна надежда, българският народ се обръща към земята, за да потърси и намери в нея упование и справедливост. Да намери себе си. От земята възкръсва животът.

• Коя е опасната свобода?

• По едно време се препитавах като публицист колумнист. Шегуваха се, че съм станал колониалист. Така написах книгата „Опасната свобода“. Ако не всяка, то поне българската свобода е опасно нещо.

• Ще ни простят ли младите за нехайството ни днес или ще ни упрекват за грешките?

• Ще ни проклинат.

• На отсрещния бряг на Черно море чуваме и дрънкане на оръжия. Имате ли притеснения за това, което става там, в Европа и в света?

• Нещата са много по-сложни от едно дрънкане. Страхувам се, че Студената война ще се повтори. Разбира се, ако е свършвала някога.

• Никога не сте крил левите си убеждения, а защо не се разбирате с партията си?

• Мила Валерия, вече чаках да ме изненадаш с някоя поетична инвенция с политически смисъл. Ето как изглеждат нещата от върха на моята наблюдателница: Още преди четвърт век заявих многократно, че се отказвам от практическата политика. Този термин си го измислих аз, но всички го разбраха. Не си хвърлих партийния билет – нито тихомълком, нито с гръм и трясък. Не се заех да обяснявам, че левите идеали нямат право да се ползват от десни съблазни. И... така нататък, докато отношенията ми като обикновен член със своята партия станаха по-безоблачни и идилични от всякога. Неотдавна в един телевизионен разговор изпуснах следната фраза: „Понякога се срамувам от моята партия“. На другия ден прочетох във вестника, че се срамувам от своята партия. Изваждането на една дума – в случая „понякога“, може да промени пагубно смисъла. Но аз се променям трудно. Партията – също. Освен това, мисля, че да се срамуваш е по-достойно, отколкото да бъдеш безсрамник.

• Ако ви поканят днес на „Позитано“ 20, какво бихте им казал?

• Изпитвам симпатия към младото поколение социалисти. На „Позитано“ са нужни строители на мостове – мостове между поколенията, мостове между епохите, мостове на идеалите.

• Имате ли обяснение за хода на Първанов с АБВ? Кога за последен път той ви поиска съвет?

• С Първанов сме приятели. Той е харизматична личност и млад дух. Сърдеше ми се, че докато беше президент му говорех на „вие“. Обещах му да минем отново на „ти“, когато държавният пост разреши. Но напоследък се виждаме рядко.

• Защо, когато слязат от власт нашите политици не могат да намерят мястото си в обществото?

• По-опасни са тези, които не могат да си намерят място, когато политическата вълна ги издигне.

• Коя е онази изгаряща светлина, след която остава пепел?

• Ако разбирам въпроса ти, струва ми се, че питаш за творческата страст. Тук поетесата в теб те е победила. Ако говориш за „Пепел от светлина“, това е нашата следа и нашето завещание.

Преса