/Поглед.инфо/ Известно е, че една от задачите, които са си поставяли винаги и си поставят философите, е била дефиниране на най-общите характеристики на епохата, в която живеят, схващането на духа на времето, за да може на тази основа да се дефинира накъде върви човечеството и какво трябва да правят държавите и народите. Това е фундаментален проблем на философията на историята и политическата философия. Затова ще открием и най-различни характеристики, с които е била дефинирана и се дефинира сегашната епоха: „империализъм като най-висш стадий на капитализма” (Ленин), „постиндустриално общество” (Д. Бел), „общество на риска” (У. Бек), „постмодерност” (Лиотар), „рефлексивна модерност” и „късна модерност” (Гидънс), „трета вълна” (Фукуяма), „текуща модерност” (Бауман), „сблъсък на цивилизациите” (Хънтингтън). Ще срещнем още „общество на знанието”, „хиперкапитализъм”, „зомби капитализъм», „глобален капитализъм”, „дигитален капитализъм”, „климатичен капитализъм”, „когнитивен капитализъм” и пр. В това изложение аз ще се опра на две противоположни от ценностна гледна точка дефиниции, чрез които се характеризира съвременната ситуация – „краят на историята” и „капитализъм на катастрофите”. „Краят на историята” и „капитализъм на катастрофите” са две най-общи философско-исторически характеристики, дадени съответно от Франсис Фукуяма и Наоми Клайн, чрез които по коренно различен начин е описан съвременният свят и в контекста, на които бих искал да интерпретирам българския преход. За мен първата характеристика присъства в идеологическото самосъзнание и илюзии на активните участници в този преход, а втората е реалността, стояща зад това идеологическо самосъзнание и нямаща нищо със съответната идеологема.
През лятото на 1989 г., когато Горбачов вдигаше лозунга за „повече социализъм, повече демокрация”, в американското неоконсервативно списание „Нешънъл интрист” се появи статията на Франсис Фукуяма „Краят на историята”, представляваща нова версия на хегеловата идея за такъв край, но сега не във формата на пруска монархия, а на либерална демокрация. Тя беше израз на идеологическите представи за това накъде върви световното развитие, налагани по това време от САЩ като глобален хегемон и това в много отношения предопредели ставащото в Източна Европа. Тази статия, прераснала през 1992 г. в книга „Краят на историята и последният човек” беше съчетание на политическа философия и философия на историята, от която следваше, че за разлика от всичко, което смятат предходните мислители, гледайки към бъдещето за най-доброто възможно политическо устройство, то това устройство вече се е реализирало и ние живеем в най-добрия от всички възможни светове – този на либералната демокрация.[1] Там, където го няма, трябва незабавно, ако трябва и на щиковете на оръжието, да бъде пренесен и съответните територии ще се превърнат в благоденстващи държави. Идеологическите илюзии бяха, че това ще донесе мир, просперитет и ще реши проблемите на развитието на изостаналите страни, които не са се реализирали чрез други политически модели на развитие.
Близо 20 г. по късно – през 2007 г. се появи една друга шумна книга – на Наоми Клайн „Шоковата доктрина – възходът на капитализма на катастрофите”, която в много отношения можем да резюмираме като отговор на това доколко провъзгласеното от Фукуяма се е оказало наистина най-доброто възможно общество в човешката история и доколко, точно обратното − то е довело до невиждани беди и нещастия.[2] Защото тезата на Клайн е противоположната – намираме се не в най-доброто възможно състояние, а в най-катастрофичното възможно състояние и то е съзнателно създавано като инструмент на капитализма. Ключова за това състояние е идеята за „шока” като най-добрия начин да извършиш промяна и да постигнеш превъзходство, независимо в коя сфера става дума – дали за „шокова терапия” в икономиката, за операция „Шок и ужас” на американската армия в Ирак или за електрошоковите мъчения на затворници в базата Гуантанамо в Куба. Бащата на тази идея е гуруто на неолибералния капитализъм Милтън Фридмън с неговата „доктрина за шока” – използването на публичната дезориентация, резултат на колективни шокове от войни, терористични атаки, природни бедствия и пр., за да прокараш непопулярни икономически мерки. Най-добре е да разрушиш из основи нещо, да започнеш на чисто и в хаоса и дезориентацията на хората да успееш да прокараш намеренията си без сериозна съпротива. Според него, за да се извършат промени, следва да се създаде или използва кризисно състояние на една система. Тогава се действа изненадващо, с пълна сила, решително без да се губи време, шоково. Клайн отбелязва обаче, че този неолиберален капитализъм, фаворизиращ „шоковата терапия”, е свързан с нещастия, бедствия, катастрофи, преврати, войни навсякъде, където бъде наложен. Използва се страхът и дезориентацията, до които са докарани хората в резултат на тези събития, за да се прокарат съответните икономически политики, които иначе ще срещнат съпротива. „Шоковата доктрина” на приватизация и оттегляне на държавата от ангажименти в основни сфери на обществото е създала според Клайн „капитализъм на катастрофите”, обогатяваy отделни групи от хора за сметка на бедственото състояние, до което е доведена останалата част от човечеството.
„Фанатизираните привърженици на шоковата доктрина – отбелязва тя – са убедени, че само голяма катастрофа като наводнение, война или терористичен удар им предоставя онзи „бял лист”, върху който те ще могат да започнат на чисто и ще дадат воля на разрушителната си фантазия. Именно в такива моменти на шок и несигурност, когато хората са психологически парализирани, когато са изтръгнати от корен от своята среда, тези художници и творци на неолиберализма топват четките в боите и започват да разчертават света наново… В глобалния кръстоносен поход за свободно пазарно стопанство винаги, макар и прикрито, присъстват и изтезанията. Например, Чили, Афганистан или Ирак. В Чили се проявиха три ясно разграничени форми на шока, които само след три десетилетия бяха приложени и в Ирак. Стресът от преврата подготви почвата за шоковата терапия в икономиката. А ужасът от изтезания в затворите сломи съпротивата на тези, които бяха готови да се изправят срещу шоковите промени… Първичната катастрофа, като преврат, терористичен акт или криза на финансовия или продоволствения пазар, вкарва цялото население в състояние на колективен стрес. Падащите бомби и насилието парализират обществото. И както изплашеният до смърт затворник издава имената на своите другари и се отказва дори от вярата си, така и стресираното общество обикновено се отказва от всичко, което при нормални обстоятелства би се борило да защити.”[3]
Такива всъщност бяха характеристиките на българския преход през двете десетилетия от неговото начало. Капитализмът се нуждае от беди и нещастия, за да може да се развива. При това книгата на Клайн излиза още преди началото на сегашната глобална финансова криза, която изглежда като окончателна реализация на формулираната от нея идея за развитието на „икономики на катастрофата”. Същественото е, че в резултат на катастрофите имаме рязко разделение не са социалните групи, а на цели региони и държави на печеливши и губещи. Един регион е опустошаван, но друг се оказва печеливш. Логиката на „капитализма на катастрофите” обаче се проявява по различен начин в отделните държави в зависимост от поведението на техните елити и техните геополитически и геоикономически ресурси. Бих разграничил няколко групи държави в това отношение като двете крайни версии са тази съответно на Ирак (вкарване в логиката на капитализма на катастрофите) и Китай (противопоставянето й). Това са двете алтернативни групи, между които са разположени различни версии – такива, които са по-близко до Ирак и такива, които са по-близко до Китай.
Първата обхваща тези, в които е реализирана шокова доктрина на военна интервенция, в резултат на което те са били тотално опустошени. Такива са на първо място Ирак и Афганистан, където бяха проведени операции от типа „Шок и ужас” и по същество имаме ликвидация на тези държави. С бомбардировките настъпва разгул. Разграбени са над 80% от експонатите в Националния музей, а Националната библиотека изпепелена. До войната Ирак е най-секуларизираната и най-образована арабска държава, с най-висок процент на грамотност (90%). За сравнение да речем в щата Ню Мексико, цели 46% от населението са функционално неграмотни, а 20% не могат да извършват наум елементарни аритметични пресмятания, необходими например, за да си попълнят чека в супермаркета. Едно секуларизирано общество е върнато назад към религиозните войни. Ето как Наоми Клайн описва ситуацията в Ирак до 2006 г: „Ирак направо изчезва, разпада се на части. Започна се с това, че жените се забулиха и се скриха по къщите си. После децата престанаха да ходят на училище – през 2006 г. около 2/3 от децата вече не посещават никакви учебни заведения. Изчезнаха цели професионални гилдии като фармацевти, лекари, преподаватели, съдии, адвокати, учени. След нахлуването на САЩ в Ирак бяха разстреляни около 300 учени, в това число и декани на факултети. А хиляди побягнаха в емиграция. Загинаха 2000, а до април 2007 г. от страната избягаха 12 000 лекари. Комисията на ООН за бежанците оценява, че 4 милиона иракчани, т.е. 1/6 от населението, е напуснало своите домове. Но само 900 от тях получиха убежище в САЩ, а над 100 000 души все още се надяват на виза, като в същото време очакват възмездие за сътрудничеството си с американците и сигурно проклинат покровителите си.”[4]
Сходна със ситуацията в Ирак е тази в т.нар. „провалени държави” в Африка като Сомалия, Судан и пр.
Алтернативна е ситуацията във втората група държави – това са тези, които не приемат идеята за „края на историята” и „шоковата доктрина”. Такива са държавите от БРИК, редица латиноамерикански държави и на първо място Китай. Какво породи нелибералният и нешоков модел на догонващо развитие на Китай за тези 20 години? Годишният растеж на реалния БВП между 1979 и 2008 г. е над 9%. Даже насред най-лошата световна икономическа криза от век насам Китай демонстрира растеж от 8,7% през 2009 г. като резултат от мерки на стимулиране на потреблението от страна на правителството. Това е най-високият растеж и най-ускорено развитие на една икономика за толкова дълъг период в историята. За този период номиналният БВП се е увеличил с фантастичната цифра от 11 пъти. През 1989 г. Китай произвежда около 5% от световния БВП, а днес е на второ място с около11–12% от световния БВП, както и на второ място във външната търговия. БВП на Китай през 2009 г. е номинално около 5 трилиона, а по паритет на покупателната способност е около 9,5 трилиона. От юни 2009 г. броят на интернет потребителите в тази страна е най-големият в света и надвишава този на САЩ и Канада, взети заедно.
Между Китай и Ирак са останалите държави, които в различна степен са възприели или отхвърлили „края на историята” като политическа и „шоковата терапия” като икономическа доктрина. Русия приема през 90-те години тази доктрина и по същество катастрофира, за да се откаже от нея и през следващото десетилетие да тръгне по пътя на т.нар. „суверенна демокрация”, не давайки възможност на Запада да финансира в страната, както в България, граждански организации и особено центрове за влияние, чрез които да се налагат тези идеи. Това й дава възможност да влезе в групата на БРИК. В Източна Европа с относително по-висока степен на независимост и стремеж за обособяване от външни влияния се характеризира Чехия.
Как стоят нещата с България? Тя се оказва в континуума от възможен тип поведение най-близко до Ирак. В нея в най-висока степен се възприема идеята за „края на историята” и степента на деструктивност на местните политически елити е сравнима с това, което става в Ирак. Само в нея се извършват две неща, които имат катастрофични следствия.
Първото е разрушаването на всички контролни системи веднага след 1989 г. и приемането, че „либералната демокрация сама по себе си ще ни доведе в едно ново царство на истината и просперитета“. България е единствената страна, която остави настрани промените в икономиката за сметка на правене на конституция и политика – пълна противоположност на това, което имаме например в Китай. Това даде възможност за дълго безконтролно състояние на икономиката и нейния крах. В устата на новопоявилите се демократи почти истерично се провъзгласяваше нова ера, в която „демокрацията” (обща фраза, зад която стоеше всъщност идеята за либерална многопартийна представителна демокрация, т.е. за един специфичен вид демокрация) е самоценност, независимо от обстоятелствата и се твърдеше, че тя ще осъществи всичко онова, което “комунизмът” не бил успял и не можел да осъществи. За новопоявилите се медийни политолози от частни финансирани от САЩ тинк танкове, налагащи хегемонно своите тези на масовото съзнание „демокрацията” стана такова най-висше състояние на човечеството както бе „комунизмът” за бившите комунисти. Те я наложиха като очевидна свръхценност и всяко съмнение в нея започна да звучи светотатствено и ретроградно. Краят на историята на Фукуяма (който след това смекчи и модифицира своята позиция и днес казва, че либералната демокрация не е подходяща за всякакви условия) се състоя, но в главите на голямата част от новопоявилите се у нас политолози и масова публика. Сигурен съм, че при среща с някои наши медийни политолози от частни центрове, а и не само оттам, Фукуяма би казал, перифразирайки Маркс, че не е „фукуямист”. Ключов елемент на наложената идеологема бе, че именно либералната демокрация, заедно с приватизация на държавната икономика, са най-добрият възможен инструмент за ускоряване на развитието. Благодарение на чудодейния ескалатор на „демокрацията и пазарната икономика” се очакваше не за 20 години, както вижда през 1982 г. Хрушчов бъдещето на комунизма, а съвсем скоро да се мине на едно ново равнище на благоденствие както развитите западни държави. Това обаче се оказва по същество наивно, безотговорно и в крайна сметка престъпно разрушаване на всички основни контролни системи и държавни институции.
Втората уникална характеристика на българския преход, че ние сме единствената страна, в която е извършена такава радикална реституция преди да започне да се прави приватизация. Българската антикомунистическа опозиция единствена в сравнение с всички бивши социалистически държави се оказва така егоцентрично обвързана със своите минали дребнособственически интереси и безотговорна към интересите на страната, което се прояви във факта, че България се оказва държавата, в която се извършва най-мащабната и по същество грабителска реституция на собственост в бившите социалистически държави без оглед на последствията и като се пренебрегва много по-важната потребност от промени в цялата икономика. Необичайна по мащабите на разрушителност е реституцията на селскостопанската земя в „реални граници”, което е уникално по глупостта си и унищожителните последствия в историята на човечеството. „Ликвидационните съвети”, насила да разделиха земята на милиони малки парчета, ликвидираха огромни ферми с животни, доведоха като последствие до грабеж на материална база и унищожаване на напоителни системи за стотици милиони долари. При това наивно се обявява, че раздробената земя много лесно ще може да се продаде и отново уедри, при което селяните „ще станат милионери”. Такава глупост и безотговорност не се извършва дори при реставрацията през 1815 г., когато 24 години след началото на Френската революция (която национализира земите на църквата и аристократите-врагове на революцията, разпродавайки ги на населението) Луи ХVІІІ е поставен под натиск да направи това. Така по същество престъпно е унищожен един ключов отрасъл за страната и от голям износител на селски продукти тя се превръща в техен вносител. Селското стопанство е върнато назад с едно столетие, а България днес внася дори лук и чесън от Китай.
През 2009 г. – 20 години след промените, БВП на България е почти същият с малко увеличение в сравнение с 1989 г., т.е. по същество тези две десетилетия на „демокрация” и “свобода” са се оказали черна дупка в историята на страната. А през това време останалият свят се е развивал ускорено напред и става все по-невъзможно той да бъде догонен.
[1] Fukuyama, Francis. The End of History and the Last Man, New York: The Free Press, 1992.
[2] Klein, Naomi. The Shock Doctrine – The Rise of Disaster Capitalism, New York: Metropolitan Books, 2007 3 Клайн, Наоми. Шоковата
[3] Клайн, Наоми. Шоковата доктрина – възходът на капитализма на катастрофите. – Ново време, 2008, № 4.
[4] Клайн, Наоми. Шоковата доктрина – възходът на капитализма на катастрофите. – Ново време, 2008, № 4.
