/Поглед.инфо/ Да се пише за близкоизточната и по-специално за сирийската политика на Кремъл е и лесно, и приятно, и е малко така изкусително. Все едно да пишеш за някой шедьовър на изкуството – в случая на геополитическото изкуство.

Ето защо най-чистосърдечно съветвам родните русофоби да не четат този текст. Просто се опасявам да не вземат я да получат сърцебиене, а кръвното им да скочи.

За майсторството на руската политика в региона е писано неведнъж в pogled.infо и в други медии, съответно читателят вероятно вече е изградил мнение по въпроса. Анализаторите наблягат на един или други нейни силни страни. Има обаче една страна, която някак остана в сянка, а именно тя като че ли е най-важната. Москва неслучайно говори за многополюсен, а не еднополюсен свят – цивилизационният ход да се дирижиране не от един, а от няколко центъра. По същия начин да се решават регионалните и глобалните проблеми. Само че за Русия тази многополюсност не е само концепция и теория, а и начин на действие – механизъм, който тя прилагаше и продължава да прилага към всеки участник в сирийския конфликт. Руската многополюсност в случая е, че всеки противник в конфликта трябва да се разглежда и като потенциален партньор – съответно обратното. Просто това се налага от заплетения характер на сирийската криза (пък и изобщо на близкоизточната проблематика).   

Последното онагледяване на тази черта видяхме непосредствено преди срещата на върха Русия-Турция-Иран в Сочи на 22 ноември. Трите държави са гаранти на Астанския мирен процес за Сирия и в този смисъл те са полусъюзници по сирийската проблематика.  

Ден преди срещата Путин пак задейства телефонна дипломация, разговаряйки последователно с американския президент Доналд Тръмп, със саудитския крал Салман бин Сауд, с египетския президент Абдел Фатах Сиси и с израелския премиер Бенямин Нетаняху. В този телефонен маратон той информира събеседниците си за какво ще се споразумеят на следващия ден той, турският президент Реджеп Ердоган и иранският им колега Рухани. Най-общо казано, те се споразумяха как да се задълбочи мирния процес в Сирия след очертаващия се край на въоръжения конфликт, настъпващ с разгрома на терористите от „Ислямска държава“ (ИД).

Кое тук е многополюсното, ще попитат някои. Това са обажданията на лидерите на САЩ, Саудитска Арабия и Израел. Путин държи да продължи партнирането със страни, които в хода на сирийския конфликт бяха, а и остават за Русия повече съперници, отколкото партньори. И които са направо противници за руския полусъюзник Иран. Или пък които създават главоболия на другия „астански гарант“ – Турция.

Ако държеше на еднопосочността в подхода, на праволинейността в тактиката или на геополитическото ежене, Путин изобщо нямаше да се обажда във Вашингтон, Рияд или Тел Авив. Достатъчно щеше да му бъде, че им е натрил носа с решаващата роля  на Русия за разгрома на ИД. Достатъчни щяха да му бъдат и договореностите с полусъюзниците Турция и Иран. Но той знае, че само с тях няма как да се разплете затегнатия възел на сирийското регулиране. Освен това демонстрирайки геополитическа колегиалност, Путин явно се надява да ги предразположи допълнително, за да възприемат страната му като фактор, заслужаващ доверие. 

Така стигаме до формулата на руския геополитически триумф в Сирия - партнирането със съперника, дори с противника. Или всеки съперник е равен и на партньор.

Да започнем със самите сирийски „играчи“. Като враг на президента Башар Асад опозицията – най-вече въоръжената, но и част от опозицията в изгнание, най-вече в Рияд – беше противник и на Москва. Сирийската опозиция е многолика, дори враждуващата помежду си, че и партнираща си на моменти с „Ислямска държава“. Но в хода на конфликта първият руски дипломат Сергей Лавров намери начин да направи пробив, да установи контакти с умерената част от въоръжената опозиция и да я доведе в казахстанската столица Астана през май тази година. На нея не й е било лесно да седне на една маса за преговори с представители на Асад, както и на тях с опозиционните лица, но в крайна сметка това се случи. Разбира се, то е станало не без съдействието на Турция или посредника Казахстан, но зад всичко това отчетливо личи многополюсния подход на Москва. Така или иначе именно в Астана бе подписано споразумението за създаването на зоните за деескалация в Сирия. Самата сирийска опозиция го одобри без никакви мръщения и стискане на зъби. Въпреки всички съмнения за тези зони, благодарение и на тях се стигна до разгрома на ИД, до спиране на гражданската войната, а и до възобновяване на Женевския мирен процес под егидата на ООН (другият преговорен формат за Сирия освен Астанският).

Да вземем и Турция. Тя открито подпомагаше враговете на Асад, пропускайки през територията си въоръжения и жива сила за тях. Всички знаем също през какъв трънлив участък минаха руско-турските отношения заради сваления през 2015 година руски боен самолет от турски изтребител. Но дори и в непреклонния си гняв Путин остави вратичка за помирение – той каза, че Русия ще прости, ако Турция се извини и плати обезщетение. Известно е, че Реджеп Ердоган се шмугна в компромисната вратичка на Путин. После се случи немислимото – под шапката на Кремъл сунитска Турция и шиитски Иран, които иначе са непримирими противници по силата на регионалното и религиозно противоборство, седнаха един до друг, за да омиротворяват Сирия. Така се стигна и до зоните за деескалация – с отчитане интересите не само на Иран, но и кюрдските страхове на Турция. И до отказа на Турция от искането й за елиминирането на Башар Асад от преходния период на политическото регулиране.

Стигаме до Саудитска Арабия и Катар. Те също въоръжаваха противниците на Асад, но Москва нито за миг не ги бе отписала от диалога. При това разшири партнирането в посоки, които привидно нямаха почти нищо общо сирийския конфликт – тоест тя се насочи към други полюси в партнирането. Русия не си позволи да иззлорадства срещу кралството и да му прави мръсотии на петролните пазари, ами заедно с него се хвана да омиротворят петролните цени – дори с цената на намален добив от сибирските нефтени полета. И в крайна сметка саудитският крал отиде на крака в Кремъл, а неговото посещение нищо чудно да стане една от близкоизточните сензации не само за годината, но и за десетилетието. 

Катар пък получи правото да купи дял от държавната компания „Роснефт“.

Разбира се, че Русия имаше чисто (гео) икономически съображения да направи всичко това, но едва ли щеше да го стори, ако робуваше на еднопосочността в подхода си. Именно нефтеният диалог на Москва с двете държави косвено пречупи непримиримостта им по сирийската криза (преди да се случи саудитско-катарски сблъсък заради Иран).

Накрая стигахме и до САЩ. Барак Обама  въоръжаваше и насъскваше въоръжената опозиция, саботираше немалко усилия за спиране на военните действия. При Доналд Тръмп „ястребите“ във Вашингтон (или „дълбоката държава“) правят всичко, за да торпилират новата му политика в Сирия, те дори стигнаха дотам, че спасяват главатари на ИД, съдействат на нейни формирования да оцелеят заедно с оръжията им.

Но Москва не се хвана на американската провокаторска въдица и продължаваше търпеливо да партнира с този иначе геополитически съперник в Сирия. Това доведе до резолюцията на Съвета за сигурност на ООН за Сирия в края на 2015 година, без която нямаше да се стигне до сегашния благоприятен развой в тази страна. До предложението на Москва към Белия дом да участва в Астанския преговорен процес. А и до отказа на Вашингтон от условието за оставката на Башар Асад. Русия дори поеме ангажимента да гарантира заедно със САЩ и Йордания за сигурността в южната гранична зона за деескалация. Целта бе да се парират страховете на съседния Израел от иранското военно присъствие там.

Показателна бе оценката на президентския помощник по националната сигурност Хърбърт Макмастър за зоните: „Такива зони са приоритет за САЩ и ние сме въодушевени от прогреса, постигнат при  изработването на сегашното споразумение". Досега няма случай по сирийското регулиране, при който американската страна да бе употребила прилагателното „въодушевен“.

При това Русия не даде нито за миг повод за съмнения в нейната принципност. За разлика от САЩ и други външнополитически участници тя не се заиграваше с ИД, „Джебхат ан-Нусра“ и други терористични групировки, за да търси тактически и временни успехи за себе си или за Асад.

Макар и наследничка на Съветския съюз, руската дипломация прилага подходи и разиграва ходовете си по начин, който е коренно различен от съветската дипломация. Тя действа далеч по-многопластово, по-многопосочно, ако щете и разнолико, но не непременно в смисъл на тази дума. На срещата на Г20 това лято в Хамбург Владимир Путин сподели пред ТАСС нещо, което илюстрира по друг начин руската многополюсност. И също може да се възприеме като ключ към руския триумф в Сирия: „Много неща са свързани с противоречията между страните в (близкоизточния) регион. Всички имат своите безпокойства, своите предпочитания, интереси, при това законни интереси, и към тях трябва да се отнасяме именно така – като към законни интереси. Трябва да търсим компромиси.“

Това означава, че Путин признава за законни интересите на непримирими засега сили – примерно на мнозинството сунити в Сирия, но и на шиитското малцинство, към което принадлежи режима на Башар Асад. На Саудитска Арабия, която настоява се зачитат правата за власт на сунитското мнозинство, но и на Иран, който пък се опасява, че от това ще пострадат правата на шиитското малцинство. Руската страна признава страховете на Турция от сирийските кюрди, но и техния стремеж към обособеност в бъдещата сирийска държава. Признава за законни и опасенията на Израел от плановете за военно присъствия в Сирия на Иран, който иначе е партньор на Русия.

Съветският съюз не можеше да работи по формулата всеки съперник е равен и на партньор. Тя беше противопоказна на кръвната му група. Това още не го могат и някои от съперничещите актьори на сирийската сцена – например Саудитска Арабия и Иран. Или САЩ и Иран. Доскоро не го можеха Турция и Иран.

В този смисъл ролята на Русия е уникална. Тя е единствената страна, която партнира с всички останали действащи сили на сирийската сцена, включително и с враждуваите сили. Това не се получи нито на САЩ, нито на която и да е от регионалните държави, нито на Евросъюза, който по едно време се славеше като изкусен балансьор между наглед несъвместими интереси. Русия стана не просто балансьорът, но и диспечерът в сирийското, а и близкоизточното пространство. Случайно ли е тогава, че тя измести САЩ и Запада като цяло в Близкия изток, че по всеобщо признание на западни политици и аналитици тя командва парада в региона.

Разбира се, за този триумф принос имат грешките на Барак Обама в региона, който по тази причина спокойно може да бъде кръстен на Бардак Обалама.  

Освен това предстоят и трудни сирийски преговори под егидата на ООН, а и мирният процес още не е необратим.

Но всичко това едва ли омаловажава геополитическия шедьовър, който Путин и Лавров сътвориха в Близкия изток.