/Поглед.инфо/ Вчера бях в Черепишкия манастир. Създаден по времето на цар Иван Шишман. Разрушен от османлиите. Възстановен, изгорен, възстановен, изгорен, възстановен... Вечен дом на мощите на български светци. Убежище на Софроний Врачански. Левски бил тук, клетви пред револвер и кама били полагани. Богословско училище имало. Сабята на Ботев била тук. Костница – с кости на монаси и ботеви четници... Вазов написал тук “Една българка”.

Библиотечен шкаф с книги от началото на 19 век. Големи, подвързани в кожа. Да ги докоснеш, да ги помиришеш, да се зачетеш в тях, да потънеш в тях, да изчезнеш в миналото...

Ако се заслушаш, можеш да чуеш извиращата от Искъра, от хълмовете и скалите наоколо, от старите сгради, въздишка на Алеко Константинов – Боже, колко е хубав този пусти Черепишки манастир!

Оказа се, че в него служи и живее един единствен монах. Костелив, в черно расо и с прошарена брада. Същият този монах отговарял за още четири манастира. Оставили сме на него да пази всичко – спомени, светини, дух, героизъм, кости... Монахът върви пред нас, говори и с ръка посочва. Той е домакинът, пазачът, служителят и жителят на тази обител. Ние, екскурзиантите, вървим, пипаме студените каменни стени, внимаваме да не се спънем в грапави камъни и стълби, зяпаме нагоре издълбаните пещери, слушаме за костите, за историята, за корените и от време на време си поглеждаме часовниците – път ни чака...

Казват, манастирът бил “прекрасно място за отдих”.

В България манастирите били над 220, а монасите, по опис на Светия синод – 93-ма.

Глупости, отдих! За гърлото те души!