/Поглед.инфо/ Обичам си държавата, но си искам моята България. Искам си България, която не се е пренесла цялата в София. Искам си доматите на баба, а не найлоновите от съседни и по-далечни новобратски страни. Искам си нашето кисело мляко, а не даноновските почини сред продаващите се млечни продукти по вериги с чужда собственост. Искам си кюстендилските ябълки, а не лъскавите и еднакви по размер полски и латиноамерикански. Не поглеждам банани, защото нямат аромата и вида на онези, които като дете ни ги пускаха за Бъдни вечер. Искам си старите приятели, някои пренесли се в по-добрия свят, защото даваха опора, подкрепа и кураж в несгодни времена. Често на чаша вино и винаги при повикване, даже по нощите. Днешните с усмивка ритат по кокълчетата, бутат с лакът, ако от това зависи „доказване пред началство” с цел кариерно израстване.Онова с доносите не е в миналото, доказано. Искам си колегите, които можеха без помайване да споделят опит, знания и даваха съвет без притеснения, че ще им заемеш мястото. Работа имаше и не страдахме много-много, че из джобовете ни дрънкаха жълти стотинки. Ще кажете младост или носталгия по онова време? Не, за Бога! Просто светът се промени и без ковида.Родното и човещината се стопиха и сега това не е моя свят, не е моята България. В новата България децата ни напуснаха дом и семейство, за да учат на Запад, но не се връщат, за да създават тук поколение и да градят Отечеството така, както го искат. В новата България замитат история и минало така, както някой друг го иска. Е, мога да редя още и още. Няма смисъл, защото пак ще си я обичам мояга България, но с онази тъга, която подхожда на жалба по младост. Новите българи, надявам се, да не залитат с подобни чувства, защото светът е друг и той е техния.

Успех!

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели