/Поглед.инфо/ Каквото и друго да се казва, напоследък страните и лидерите им по цял свят са заети преимуществено със собствените си кризи, с проблеми за оцеляване, включително запазване на власт. Което не за всички се оказва лесна задача в условията на епидемията Covid-19. Икономики се сриват, социалното напрежение расте, изпъкват нови разделителни линии сред обществата, правителства са подложени на натиск от граждани и опозиции, но въпреки всичко геополитическите игри не губят от остротата си. Различното в тази ситуация обаче е фактът, че реакциите на водещите сили са някак меки и дори забавени, с добре подбирани балансиращи думи при непрекъснато избухващите нови кризи, които взривяват обстановката в различни страни или цели региони. Сякаш се изчаква успокояване от само себе си или се изчаква взимане на самостоятелно решение за справяне с положението. Както се казва, всеки с проблемите си, пък после ще видим. Но „наблюдаваме, не се грижете”.

Когато например на 12-16 юли по границата между Армения и Азербайджан изненадващо избухна пореден въоръжен конфликт с повече от 16 загинали военни, включително генерал от армията на Азербайджан, играчите на международната сцена реагираха по-скоро с призиви за въздържаност, отколкото с посочване на виновна страна. Този конфликт е стар. Отделилият се от Азербайджан в смутните години след разпада на СССР Нагорни Карабах, населен с етнически арменци, е в дъното му, но години наред примирието бе спазвано и от двете страни. Странното в настоящата ситуация е, че Москва не избърза с официално предложение за посредническа роля в потушаването на новото напрежение между Армения и Азербайджан, а подробно информира за всичко случващо се не само по границата им. А тя е традиционния омиротворител в този десетилетен конфликт. Което съвсем не означава, че Кремъл е загърбил този проблем и няма за отстоява интереси в региона. Регион с конфронтационен потенциал, заплаха за стабилността по собствените граници и обект на интерес от други играчи. По понятни причини. За Русия и двете страни са братски и тя е в преки контакти за взаимопомощ във всички посоки и с Ереван, и с Баку. В случая Иран предложи посредническа роля, а Турция бе едва ли не единствената регионална сила, която открито застана на страната на Азербайджан. Това бе предвидимо.Армения не е сред страните-приятели на Турция и само споменаването на арменския геноцид например изправя косите в Анкара. Известно е, че картата „Нагорни Карабах” винаги се използва от управляващите в Анкара, когато трябва да се цака в белота с Москва. Защото Русия и Турция може и да са ситуационни партньори в Сирия например, но по-често кръстосват саби поради различия в позиции и то не само в Либия. Сложна дипломатическа и задкулисна игра, често с удари под кръста. Като в Идлиб, Сирия, където Анкара не изпълни поети съгласувани задължения от Сочи. Или убийството на посланик. Ескалация в региона на Кавказ обаче е удобна ситуация за играчи като САЩ, които си имат свой покер с Русия, а Турция е страна, което лесно може да се подтикне за създаване на напрежение в региона. Защото се знае, че за роля и контрол в Кавказ се мечтае и действа в САЩ, съответно чрез НАТО, а Турция не е пешка в този геополитически шах. Казват, че Анкара е предложила и дори изпратила военна помощ за Баку. А президентите на Азербайджан и Турция, Илхан Алиев и Ердоган, заедно наблюдават съвместни военни учения. От години между двете страни има отлични търговско-икономически отношения и ги свързват общи енергийни проекти с тръбопроводи. Насочени естествено към Европа, до Италия през Турция.

В същото време една статия във „Вашингтон пост” от 29 юли доста обърка наблюдателите, които изразиха становища относно причините за новия конфликт между Армения и Азербайджан. Чия страна заема Вашингтон ? Според статията президентът на Азербайджан, Илхан Алиев, е предприел ходове, които „заплашват да ликвидират остатъците от независимите политически сили” в страната. Той като „тиранин” използвал „железен юмрук”, което било „обратно на демокрацията”. Казва се, че „мечтата за постигане на демокрация в Азербайджан е мъждукащ пламък, който през последните месеци явно ще угасне”. „Вашингтон пост” пише, че Алиев използвал всяка криза, както коронавируса, така и новите размирици с Армения, за смазване на и без това тежко репресираната опозиция в страната. Той „засилвал нивото на тиранията”, вместо да се занимава с нарастващото недоволство сред населението, всеобхватната корупция и слабите постижения в битката с Covid-19. Факт е, че ниските цени на нефта през последните години създадоха проблеми на правителството в Баку, защото икономиката на страната е изцяло обвързана с добива и износа на нефт, но днес икономически кризи има във всички страни по света, включително в САЩ. Информацията във вестника, че в Баку са арестувани 120 опозиционни лидери и поддръжниците им, които били обвинени в опит за сваляне на правителството са дали основание за извод, че това са добре пресметнати ходове и то в точно избран момент. Едва ли не е получил „зелена светлина за своите акции”, защото всеки е зает с вътрешните си проблеми. Справяш се с опозицията, когато Западът е ангажиран с коронавируса и спасяването на собствените си икономики. Благодарение на инцидента с Армения и епидемията Алиев бил решил, че може да преследва своите опоненти от опозицията без да бъде критикуван остро отвън. Докато самата опозиция в лицето на лидера на партия „Азербайджански народен фронт” , Али Каримли, била заявила, че ще отложи своите акции, докато не приключат стълкновенията по границата с Армения и че „ние стоим зад нашата държава и армия”. Позиция, която била оповестена още на 13 юли. Каримли бил предложил него да арестуват, но да освободят привържениците и съпартийците му. От своя страна Алиев бил обвинил опозицията, сред която е и „Движение за ислямско единство”, в непатриотичност, проявена в критични времена, назовал я е „врагове сред нас”, които като „5-та колона целят да разрушат Азербайджан”. Онова с 5-тата колона е добре известна практика и в други региони, включително Балканите. В статията се припомня, че Алиев е президент на Азербайджан от 2003г, когато е наследил своя баща Гайдар Алиев и че имало съмнения в честността на провежданите в страната избори. Защото не били допуснати да бъдат наблюдатели, представете си, на „Хюман Райтс Уоч”, Human Rights Watch. За него „изолирането на 5-тата колона” е преследвана цел, която лесно се осъществявала при конфронтацията с Армения. На 14 юли на Площада на свободата в Баку наистина се събраха хиляди граждани от цялата страна в израз на патриотизъм и поддръжка на азербайджанската армия. Народът застана зад лидера си. Но във „Вашингтон пост” пишат, че полицията е насочвала съзнателно хората да се придвижват до онова национално гробище в столицата, където са погребани героите от битките за Нагорни Карабах и така да се надъхват с патриотични чувства. Похвати, които са познати по цял свят, но тук се представят за неприемливи. И то докато някакви азербайджанци нападнали сградата на Меджлиса /парламента/ и обърнали няколко автомобила. Опозицията определила случилото се за провокация с цел оправдание за последвалите наказателни мерки. За да можело да се каже, че „опозицията е по-лоша от арменците” и че са „нарушители на закона”, които „искат да разпарчетосат Азербайджан”. Нормално е в такава напрегната ситуация Алиев да заяви, че „няма да обръща внимание на критиките идващи от Запад” като визира Съвета на Европа и други организации. Въпросът обаче е дали с тази информация в сериозен вестник като „Вашингтон пост” се изразява официална позиция на Вашингтон или тя е опит за натиск в познат стил?. Като се казва, че на 20 юли Държавният департамент е излязъл с позиция / „мъдър съвет”, както пишат/, която подканя Баку да избягва да използва коронавируса, за да заглушава гласовете на опозицията, дали това е част от целенасочена политика на САЩ? Реакция, защото Азербайджан допуска, както казват, руски газ да тече през тръбопроводите или защото арменската диаспора в САЩ е достатъчно голяма и важна за предстоящите президентски избори през ноември? Показателно е, че МВнР на Азербайджан е отговорило с коментар, в който се споменават протестите в самите САЩ във връзка с расовото неравенство и даже заявява, че „в тази ситуация не можем да разберем за кого и защо се безпокоят САЩ”? Пример за суверенна, независима политика и самочувствие на страна, която е уверена, че може сама да се справя с проблемите си. Друг въпрос е, че Анкара, както винаги, е на „всяка манджа мерудия” и също търси свои дивиденти като не само взима страна, ами решава и свои си проблеми чрез външни операции и позиции. Често с погледи ту на Изток, ту на Запад. Но разчитайки, между другото, и на общата религия с Азербайджан. В тази връзка Баку дали подкрепя решението за превръщане на „Св.София” в Истанбул от музей в джамия? Мълчанието е красноречиво.

Ако се вярва на историческия опит, Москва ще намери начин да омиротвори обстановката, без значение на собствени грижи, за да постигне заглъхване на дрънкането на оръжие и в Ереван, и в Баку. Тлеещ конфликт, ама по-добре без жертви и внезапни избухвания в трудни и без това дни. Тогава намесата на чужди сили по-трудно се отклонява. И по-трудно се защитават интереси и граници. Справка – Близък изток, Северна Африка, Афганистан и къде ли не.