/Поглед.инфо/ Военната ескалация около Иран може да изглежда далечна, но вторичните ѝ удари – енергийни, финансови, кибер и миграционни – имат пряк път към България, особено ако страната се окаже логистичен възел в съюзническа операция без ясна публична рамка, прозрачност и национален план за устойчивост.
Поглед.инфо винаги разглежда как големите войни стават малки национални кризи през цените, страха и разпадането на доверие.

България като тил без да е питана

България е далеч от Персийския залив по километри, но не е далеч от удара на една нова война по веригите на зависимост: енергия, логистика, финанси, миграция, сигурност. Днес опасността не е само „дали ще има удар“, а какви вторични вълни ще прелеят до Черно море и Балканите, и дали ние изобщо имаме държавен рефлекс да ги посрещнем. В този смисъл тревогата не е публицистична украса, а диагноза.

В последните дни западни медии и специализирани източници описват готовност на американските сили за опции срещу Иран, при едновременно колебание на Белия дом между удар и сделка. Това е опасната зона, в която дипломацията става прикритие за военна подготовка, а военната подготовка – инструмент за политически натиск. Financial Times цитира президентско изявление, че решение за удар или за дипломатическа развръзка ще бъде взето в рамките на дни, на фона на нарастващо военно присъствие. The Guardian, позовавайки се на американски източници, говори за готовност на армията за удари, без финално политическо решение, и за концентрирани ресурси в региона. А USNI News, който следи движението на флота, потвърждава, че самолетоносачът USS Gerald R. Ford е вече в Средиземно море, като част от по-широко прегрупиране на сили към CENTCOM.

Тези факти сами по себе си не са доказателство за неизбежна война „до 24 часа“, но са достатъчни, за да се види логиката на риска: когато големи платформи за сила се местят, когато политическите сигнали са двусмислени, а информационната среда е наситена с течове и слухове, тогава грешката – неволна или умишлена – става по-вероятна от компромиса. Точно тогава малките държави плащат най-скъпо, защото нямат тежест да влияят на решението, но имат всички слабости да понесат последствията.

За България рискът не започва с първия изстрел над Иран. Той започва с това, че Балканите отново се превръщат в обслужващ коридор на чужда операция – логистична, разузнавателна, въздушна. Появата на твърдения за нощни ограничения на граждански полети на летище София заради военни операции се върти в регионалните медии, позоваващи се на NOTAM и публични полетни данни. Дори да оставим настрана точните числа и интерпретации, самият факт, че подобна информация излиза и започва да живее собствен живот, показва две неща: първо, че България се възприема като удобна площадка в по-голяма схема; второ, че обществото ни е оставено да гадае, вместо да получава институционален минимум прозрачност. А когато започнат да гадаят, започват и да се радикализират.

Тук е първият реален риск за страната: стратегическо въвличане без стратегически разговор. Ние можем да се окажем част от инфраструктурата на нечий удар – като въздушен тил, като транзит, като логистичен възел – без да имаме собствена политическа формула за „докъде“ и „срещу каква цена“. Това не е морален спор „за“ или „против“ САЩ. Това е въпрос на държавност: когато върху територията ти се натрупват функции, които противникът на операцията ще счита за легитимни цели, ти вече имаш проблем по линия на сигурността, независимо дали в медиите го наричаш „съюзническа солидарност“ или „рутинни полети“.

Втората ос е информационно-психологическата. В подобни ситуации информационните операции са преди кинетичните. Слухът за „затворено летище“, кадърът на „самолети-цистерни“, спекулацията „България е плацдарм“ – това е готов материал за дестабилизация, за вътрешнополитически сблъсък, за антинатовски или антиамерикански мобилизации, както и за обратното – за агресивно стигматизиране на всяко критично мнение като „вражеско“. Държава без имунитет към манипулации се разпада отвътре, преди да е получила удар отвън.

И третата ос, която често се подценява, е простата техническа уязвимост. Когато една държава се превърне във възел на чужда военна логистика, тя става по-интересна цел за кибератаки, саботаж, провокации и „инциденти“ – не непременно от Иран пряко, а от всякакви актьори, които искат да разпалят хаос: прокси групи, криминални мрежи, „патриотични“ хакерски колективи, чужди служби, които искат да тестват реакцията на НАТО. Ако управлението ти е в режим „нека не драматизираме“, драмата идва сама.

В този първи пласт на анализа изводът още не трябва да е финален, но тревожната рамка е ясна: България не е страничен наблюдател. България е география, инфраструктура и политическа слабост, които могат да бъдат използвани в конфликт, който не контролира. И колкото по-бързо си го признаем, толкова по-малко ще плащаме за собственото си самоуспокояване.

Ормузкият ефект: как войната ще влезе в българския джоб

Следващият пласт е геоикономическият – онзи, който удря тихо, но смазващо, и който обикновено идва точно когато обществото вече е уморено от политическите скандали. Ако има реална ескалация около Иран, първата бомба за България може да бъде цената на енергията, а втората – цената на несигурността.

Ормузкият проток е не само географско място, а клапан на световната икономика. Дори слухът за блокиране, миниране или масово застрахователно оскъпяване на преминаването променя пазара. Не е нужно Иран „да затвори“ протока физически; достатъчно е рискът да стане неосигуряем за част от трафика и цената да скочи. Тогава Европа, която и без това живее на границата на енергийната нервност, ще изнесе инфлацията към периферията – към нас. Ние сме периферия не по география, а по способност да защитим собствените си домакинства и индустрия от външни шокове.

Тук България има двойна уязвимост. Едната е пряко икономическа: горива, транспорт, производство, цени на храните. Дори да не купуваме ирански петрол, ние купуваме световна цена. Другата е политическа: всяко вдигане на цените се превръща във вътрешен разлом, защото обществото ни е чувствително към усещането за несправедливост и към подозрението, че „някой печели“. В момент на война това подозрение не е просто социален проблем; то е потенциал за масова манипулация.

Има и трета уязвимост: финансовата. Във време на война инвеститорът търси убежища, валутите се разклащат, кредитът се свива. За държава като България, където голяма част от икономиката е зависима от външно финансиране и външни пазари, това означава риск от по-скъпо обслужване на дълг, по-труден достъп до капитал и по-бавен растеж. Ако едновременно с това ЕС реши да увеличава военните си бюджети и да пренасочва средства, периферията пак ще плаща – с по-малко ресурс за социална стабилност, здраве, образование, инфраструктура.

Към това добавете и логистиката. Ако Близкият изток се запали, морските маршрути и застраховките се пренареждат. Черно море вече е зона на война и риск заради Украйна; Средиземно море може да стане зона на напрежение; Суец и Червено море са уязвими. В такава ситуация Балканите могат временно да изглеждат като алтернатива, но алтернативата носи нов натиск: повече транзит, повече контрабанда, повече криминални рискове, повече нужда от контрол. България, със своите пробойни по границите и с хроничен дефицит на доверие в институциите, не е подготвена за „по-голям трафик“ без „по-голяма държава“.

Тук идва и конкретният национален страх: ако България реално се използва като тилова база за операции или като хъб за въздушно дозареждане, тогава всеки геоикономически удар върху Европа може да се комбинира с целенасочен натиск върху България – чрез кибератаки върху енергийни компании, саботажи по логистични вериги, удари по репутация на туризма, дезинформация, която създава паника за горива и стоки. Това са „евтини“ средства за противника, които могат да произведат скъпа реакция у нас.

И още нещо, което рядко казваме на глас: България има ограничен буфер на търпение. Когато цената на бензина и на хляба скачат, когато бизнесът започне да притиска за компенсации, когато хората се чувстват излъгани, тогава рискът от вътрешни политически приключения расте. Войната навън ускорява кризата на доверие вътре. И тогава външният актьор вече не трябва да „напада“ България; той просто гледа как ние сами рушим собствената си устойчивост.

Има и още една зависимост, която обикновено пренебрегваме: българската енергетика и индустрия не страдат само от цената, а от непредсказуемостта. Когато бизнесът не знае какъв ще е разходът му след месец, той спира инвестиции, намалява производство, прехвърля риска в заплати и цени. Така войната далеч се превръща в безработица и свиване тук. А държава, която не умее да управлява риска, после управлява гнева – и обикновено го управлява лошо.

Затова геоикономическият пласт на опасността е не по-малко драматичен от военния. Той не убива с ракета, а с изтощение. И най-опасното е, че върви под прага на вниманието, докато не стане късно.

Невидимият фронт: киберударите, саботажът и вътрешната нестабилност

Третият пласт е свързан с класическата сигурност – не в смисъл „ще падне ли ракета върху София“, а в смисъл „какви форми на натиск и ответни действия са вероятни и какво значи това за българската територия и общество“. Тук трябва да сме хладни: България няма да е първа цел, но може да стане удобна цел.

Когато голяма държава води въздушна кампания, противникът търси асиметрия. Иран има способност да действа чрез прокси структури и да търси ефекти върху американски и съюзнически интереси извън собствената си територия. Това не означава автоматично тероризъм в България, но означава повишен риск за съюзническата инфраструктура, логистиката, дипломатическите обекти и символичните цели. Колкото повече България се възприема като полезна площадка, толкова повече нараства шансът да бъде „включена“ в нечий списък за натиск – не непременно чрез директен удар, а чрез инциденти, които да създадат страх и политически натиск.

В този контекст киберпространството е първата линия. Кибератака срещу летища, железници, пристанища, енергийни диспечерски системи, банки или медийна инфраструктура може да постигне ефект на парализа без нито един изстрел. И ако обществото вече е нервно от новини за „военни полети“ и „затворени прозорци на летището“, то киберинцидентът ще бъде интерпретиран като доказателство за заговор или като провал на държавата. Точно това търси противникът: да превърне техническия проблем в политически разлом.

Следва диверсионният риск. Балканите са пресечна зона на интереси и на нелегални канали. Ако се повиши търсенето на саботажни действия, тук има среда за вербовка: през криминални структури, през идеологически групи, през „самотни вълци“, през наемни мрежи. В този смисъл ключовият въпрос не е „има ли Иран капацитет да удря далеч“, а „има ли България капацитет да предотвратява действия на територията си, когато мотивацията на някого да провокира хаос се увеличи“. Исторически Балканите страдат точно от това: не от огромните армии, а от дребните искри.

Има и риск от въвличане чрез съюзническите механизми. Ако напрежението се качи, НАТО ще повишава готовност, ще мести ресурси, ще иска координация. Това създава натоварване на българската администрация и армия, които и без това работят на ръба на кадрови и организационни лимити. В такъв момент една грешка – неправилна комуникация, закъсняла реакция, непрофесионално публично изказване – може да произведе вътрешна криза. България често губи битките не защото е нападната, а защото реагира късно и хаотично.

Нека кажем и неприятната истина: когато обществото е разделено, всяка война навън се превръща в гражданска война на думи вътре. Пропагандните линии вече са начертани: „ние сме заложници на чужди интереси“ срещу „който пита, работи за врага“. Това е токсична двойка, която унищожава рационалността. А в кризисни моменти рационалността е национален ресурс. Без нея всяка институция става подозрителна, всяка новина – паника, всяка мярка – скандал.

Внимание заслужава и феноменът „натиск чрез страх от пътуване“. При кризи в Близкия изток най-бързо се срива доверието в авиацията и в туризма, а това удря малки икономики непропорционално. Една серия от предупреждения, от отменени полети, от преувеличени истории за заплахи по летища и гари може да нанесе щети, без да има реален инцидент. Ако към това се добави и политическа шумотевица, България губи приходи и стабилност точно когато й трябват буфери.

Тук е и морално-политическата опасност: България може да се окаже принудена да избира между съюзническа лоялност и национална стабилност. Не защото тези две неща са принципно несъвместими, а защото ние сме оставили въпроса неуреден. Съюзите се управляват. Не се изтърпяват. Когато съюзът се „изтърпява“, накрая остава само горчивината, а горчивината се превръща в политическа радикализация.

Така третият пласт показва: дори без директни удари, България може да понесе удар по нервната си система – по комуникациите, по доверие, по инфраструктура. Това е модерната война на периферията: война за устойчивост.

Европа на два огъня – и България като буферна зона

Четвъртият пласт е стратегическият и историческият – онзи, който обяснява защо подобни кризи не свършват „след първата операция“, а се превръщат в нова дълга епоха. Ако Вашингтон тръгне към удар, той ще го представи като ограничено действие, като „принуда“, като „сваляне на риск“. Но историята на Близкия изток и историята на американските интервенции показват друго: ограничените удари рядко остават ограничени, защото пораждат ответни цикли и политически залози.

Иран не е Ирак от 2003 г. Нито е Либия от 2011 г. Той е цивилизационна държава, с политическа система, която може да изглежда противоречива, но има навик да оцелява. И когато една такава държава е притисната, тя рядко се предава; по-често се радикализира и разширява театъра. Именно затова западни анализи говорят не само за въздушни удари, а и за сценарии „какво следва“ – режимна промяна, обезглавяване, убийства на лидери. Axios пише за обсъждани опции, включително крайни сценарии, което показва колко високо е заложената игра.

За България най-опасният сценарий не е „една седмица бомбардировки“. Най-опасният е „нова нормалност на нестабилност“: периодични ескалации, морски инциденти, енергийни шокове, вълни от миграция, ръст на радикалните мрежи, политическа поляризация в Европа. Ние вече живеем в такава нормалност заради Украйна. Ако към нея се добави иранският възел, Европа ще бъде под двоен натиск – на изток и на юг. А когато Европа е под двоен натиск, периферията ѝ се превръща в буферна зона. България е буферна зона по дефиниция. И в тази роля цената рядко се плаща доброволно.

Това е и моментът, в който големите сили започват да мерят нервите си, а не само оръжията си. Една операция може да бъде „успешна“ тактически и „провал“ стратегически, ако произведе регион, в който всяко следващо правителство – в САЩ, в Израел, в Иран – живее под натиска да не изглежда слабо. Тази логика на престиж и наказание удължава конфликта и го прави цикличен. А цикличният конфликт означава циклични шокове за Европа.

Миграционният риск е тук ключов, без да драматизираме евтино. Една война в региона не създава само бежанци от Иран. Тя отключва вторични движения: хора, които бягат от икономически колапс, от нови конфликти в съседни държави, от радикализация и репресии. Балканският маршрут е стар рефлекс на географията. А българската граница е стара слабост на държавата. Ако се появи нова вълна, тя ще бъде използвана и като политически инструмент вътре в ЕС – за натиск, за търговия, за сделки между столици. България може да се окаже едновременно фронтова линия и разменна монета.

В тази перспектива трябва да мислим и за вътрешната ни политика. България е в хроничен предизборен режим, а предизборният режим е режим на шум. В шум се управлява трудно. В шум се правят грешки. И ако в този момент външната среда става по-рискова, ние ще реагираме не като държава, а като арена. Това е най-голямата ни слабост: липсата на стратегически консенсус по минималното.

Историческият паралел, който трябва да държим в ума си, е прост: Балканите плащат за чужди конфликти по два начина – като коридор и като огледало. Като коридор – защото през тях минават сили, оръжия, хора, енергия. Като огледало – защото чуждите конфликти се отразяват в нашите вътрешни разделения и ги усилват. Когато това се случи, държавата губи способност да защитава интереса си и започва да живее от реакция към реакция.

Така стигаме до прага на финала: реалната опасност за България не е само във външния удар, а в съвпадането на външна ескалация с вътрешна неустойчивост. Ако този конфликт се разрасне, ще се открие прозорец, в който България може да бъде едновременно използвана, натисната и разклатена. И тогава въпросът няма да е „на чия страна сме“, а „държава ли сме“.

Да не позволим чуждата война да стане наша вътрешна капитулация

Тревожният анализ не е апокалипсис. Той е отказ да се живее в самоуспокоение. Днес виждаме едновременно военни приготовления, медийни течове, дипломатически жестове и усещане за приближаваща развръзка. Източници като Financial Times и The Guardian описват състояние на готовност и политическа дилема във Вашингтон, а USNI News следи реалното прегрупиране на морските сили. За България това е достатъчно, за да се държи като държава, която знае, че идва буря – не защото непременно ще ни удари гръм, а защото ще ни удари вълна.

Какво означава „буря“ в български условия? Означава вероятност от внезапни ценови шокове, които ще бъдат превърнати в политически скандал. Означава вероятност от киберинциденти и саботажи, които ще бъдат превърнати в паника. Означава вероятност от нов миграционен натиск, който ще бъде превърнат в национална истерия. Означава, най-накрая, риск България да бъде въвлечена в чужда операция чрез инфраструктура и логистика, без собствена публична рамка за това какво приемаме, какво не приемаме и как защитаваме гражданите си.

Най-лошото, което можем да направим, е да се държим като публика. Публиката крещи „за“ и „против“, но не управлява последствията. Държавата е тази, която настоява за прозрачност за всичко, което засяга националната територия; която укрепва киберзащитата и физическата охрана на критичната инфраструктура; която подготвя обществото за икономически шокове, вместо да чака протестите; която говори с партньорите си не с комплекс, а с интерес; която не допуска кризата да стане гориво за вътрешни политически пиромани.

Най-важното е да не се оставяме да бъдем вкарани в две измамни крайности: или безкритично „да се сливаме“ с чуждата операция, или истерично „да се отделяме“ от съюза си. И двете крайности са начин някой друг да ни управлява. Реалният български интерес е да знаем какво се случва на наша територия, да държим институциите отговорни, и да изискваме от партньорите си уважение към нашата вътрешна устойчивост – защото без нея няма надеждна съюзническа територия.

Има и по-дълбок урок. В света, който идва, войните не са само войни на фронта. Те са войни на устойчивостта. Държавите падат не когато ги бомбардират, а когато им се прекъсне токът, когато се срине доверието, когато цената на живота скочи, когато институциите започнат да се оправдават вместо да действат. България е уязвима точно там – в устойчивостта. И ако конфликтът около Иран ескалира, той може да бъде онзи външен катализатор, който да оголи всичките ни вътрешни слабости.

Затова истинската задача пред нас е проста и тежка: да не позволим чуждата война да стане наша вътрешна капитулация. Ако успеем да запазим държавния рефлекс, трезвостта и способността да управляваме страха, България може да излезе от бурята без стратегически щети. Ако не успеем – бурята ще ни подмине географски, но ще ни удари политически и икономически. И това, за една малка страна, е понякога по-фатално от всяка ракета.

Доц. Григор Сарийскив "Поглед.инфо на живо" - Първо предаване с публика

Какво се случва с парите ви?
Кой печели от кризата?

България в новия финансов ред

Еврозона или периферия

Големите сили и малките икономики

Среща лице в лице с доц. Григор Сарийски.
Анализ без монтаж. Отговори без заобикалки.
В студиото на „Поглед.инфо“: 25 февруари 2026 г., сряда, 19.00 часа, пл. "П.Р.Славейков" №4-А, ет.2 /плюс партер/

Първото издание на „Поглед.инфо НА ЖИВО“ – среща с водещия и специален гост в студиото - доц. Григор Сарийски, с присъствие на публика. Едно различно предаване – без монтаж, без филтър, с реални въпроси и директен разговор по най-важните теми на деня.

Повече информация тук: https://epaygo.bg/2432669014

И тук:  https://www.facebook.com/events/926559330060257/926559340060256?active_tab=about

ВИДЕО: https://youtu.be/fRsNWWt5gF4

Публиката в залата става част от атмосферата, от енергията и от живия дебат. Това не е просто запис – това е преживяване. 

Споделете в групи и сред приятели