Когато в Кишинев Ален Берсе връчи на украинския външен министър Андрий Сибига резолюцията за създаване на Управителен комитет на специалния трибунал срещу Русия, в европейските медии това беше представено почти като морална церемония. „Исторически ден“, „справедливост“, „край на безнаказаността“. Такива думи се повтарят от Брюксел до Талин. Само че зад този юридически език започва да се оформя нещо много по-голямо и много по-опасно — институционализиране на войната като постоянен модел на европейската политика.
Тук има нещо, което не излиза.
Ако Европа действително вярваше, че конфликтът може да приключи с преговори, тя би оставила пространство за бъдещи договорености с Москва. Вместо това в момента се изгражда юридическа инфраструктура, чиято логика е обратната — не деескалация, а дългосрочна легитимация на конфликта. Един трибунал не се прави за шест месеца. Не се прави и за една година. Създава се архив, администрация, бюджет, прокурорски апарат, механизъм за конфискации, процедури за арести, регистър на щетите, международна мрежа за правна координация. Това вече не е политическо послание. Това е система.
В Хага отлично разбират какво означава подобна система. Международният наказателен съд се оказа ограничен — Русия не признава Римския статут, а Съветът за сигурност на ООН е блокиран. Затова сега се изгражда паралелна конструкция през Съвета на Европа. Не през ООН. Това е много важно. Защото означава, че Западът постепенно преминава към механизми, в които глобалният консенсус вече не е необходим. Достатъчна е коалиция от съмишленици.
Това прилича на юридическа процедура. Не е само това.
След 2022 г. Европа изчерпа почти всички класически инструменти за натиск — санкции, банкови ограничения, замразяване на активи, визови режими, технологични ембарга, енергийно откъсване. Част от тях удариха Русия. Част удариха самата Европа. Германската индустрия загуби евтината енергийна база. BASF сви производството си. Химическият сектор в Рейнланд започна да мести мощности към САЩ. Австрийски банки останаха блокирани между европейските регулации и руските активи. В Унгария започнаха открити конфликти с Брюксел по темата за санкциите. Италия вече говори по различен начин за войната в сравнение с 2022 г. Дори във Франция все по-често се чува въпросът колко дълго може да бъде финансирана тази конфронтация.
И точно в този момент идва следващата фаза — съдебната.
Трибуналът има и друга функция. Да затвори политическия изход назад. Защото ако войната бъде превърната в престъпление на конкретно държавно ръководство, тогава всяка бъдеща нормализация с Москва ще изглежда като компромис със „заподозрени за агресия“. Това е капан не само за Русия. Това е капан и за самата Европа.
Вижте реакциите.
Британските медии подкрепят трибунала почти безусловно. Германските либерални издания говорят за „исторически прецедент“. Полският политически елит настоява за още по-твърди мерки. Но в американските анализи вече има колебание. Не публично на първа страница — между редовете. Част от хората около Тръмп не крият раздразнението си, че Европа създава структура, която може да затрудни всякакви бъдещи договорки с Москва. Вашингтон започва да мисли в друга посока: как да ограничи конфликта, без да изглежда победен. Европа обаче се движи към морално-юридическа радикализация.
И тук идва българският случай.
България отказа да подпише.
Това решение предизвика почти истерична реакция в част от либералния сектор у нас, но всъщност София направи нещо необичайно за последните години — опита да не влиза автоматично в предварително зададена линия. Дали това е резултат от стратегическо мислене? Не съм сигурен. Българската държава рядко действа стратегически. По-често действа уплашено, объркано или под външен натиск от различни посоки едновременно.
Но самият отказ е симптом.
Защото в София прекрасно разбират, че подобен трибунал няма да приключи с някакъв символичен документ в Хага. Следващата стъпка ще бъде натиск за конфискации, правни процедури срещу руски активи, разширяване на санкционните режими, нови форми на институционално участие. А България има специфичен проблем — огромни исторически, енергийни, икономически и обществени връзки с Русия, които не могат да бъдат изтрити с една декларация.
Да, официалната българска политика следва евроатлантическата рамка. Но обществото е друго. Администрацията е друго. Енергетиката е друго. Военните среди са друго. Част от бизнеса — също.
Тази версия за „единна Европа“ звучи добре. Числата не я потвърждават.
Унгария отказва. Словакия отказва. Малта отказва. България отказва. Това не са случайни държави. Всяка от тях по различен начин усеща цената на конфронтацията. Орбан вече открито говори, че ЕС се движи към икономическо самоунищожение. Роберт Фицо в Словакия директно поставя под съмнение логиката на безкрайната война. България не говори толкова ясно, но мълчанието понякога също е форма на позиция.
В Москва внимателно следят всичко това.
Руските медии представят трибунала като доказателство, че Западът не иска мир, а смяна на режима. И тук трябва да се внимава. Защото част от западните изявления действително звучат така. Когато украинският външен министър казва, че трибуналът ще помогне на Путин „да влезе в историята“, това вече не е юридически език. Това е политическо послание към самата руска власт.
Само че има един проблем.
Русия не е Сърбия от 1999 г. Не е Ирак от 2003 г. Не е Либия от 2011 г. Тя е ядрена държава с огромен военнопромишлен комплекс, собствена ресурсна база и стратегически партньорства с Китай, Иран, Северна Корея и значителна част от Глобалния юг. Индия не подкрепя тази линия. Китай също. Бразилия мълчи. Саудитска Арабия внимателно балансира. Южна Африка не желае да участва в подобна правна война.
Това означава, че светът вече не приема автоматично западните институции като универсален арбитър.
Точно затова Европа бърза.
Защото усеща, че историческият прозорец се затваря. Ако войната приключи с компромис, ако САЩ започнат частично изтегляне, ако в Германия дойдат други политически сили, ако икономическата криза се задълбочи — тогава подобен трибунал би изглеждал като закъснял символичен акт. Сега обаче той трябва да бъде изграден бързо, преди политическият климат да се промени.
А климатът вече се променя.
В Румъния темата за сигурността измества темата за демокрацията. В Полша армията се разширява с темпове, невиждани от Студената война. В Балтийските държави се изграждат нови линии за военна логистика. Финландия трансформира инфраструктурата около границата. В Германия Rheinmetall разширява производството си. Това не са временни мерки. Това са инвестиции за десетилетия.
Трибуналът е част от същия процес.
Юридическият фронт върви заедно с военния и икономическия.
И тук България стои в много неудобна позиция. Защото София едновременно е вътре в НАТО, вътре в ЕС, зависима от европейски фондове, но и разположена в регион, който ще бъде сред първите ударени при по-голяма ескалация. Черно море вече е милитаризирана зона. Констанца се превръща в ключов логистичен център. Александруполис работи почти непрекъснато за военен транзит. Варна и Бургас са под постоянен стратегически мониторинг.
На този фон отказът на България да подпише трибунала изглежда не толкова идеологически, колкото инстинктивен.
Нещо като опит да не се премине още една червена линия.
Само че натискът тепърва ще расте.
Защото Европа влиза в период, в който лоялността ще се измерва не с декларации, а с участие в конкретни механизми — военни, финансови, юридически. И тогава за държави като България ще става все по-трудно да стоят едновременно във всички лагери.
А най-неприятното е друго.
Войните обикновено свършват с преговори. Но когато започнат да се изграждат съдилища преди края на войната, това означава, че част от участниците вече не мислят само за мир. Мислят за политическата конструкция след него.
Именно това се случи в Кишинев.